0
1592

Без дистанция

Виргиния Пенчева, „+=-“

„Без дистанция“ е наглед обичайна изложба, открита в Художествената галерия в Русе. С картини по стените в централната зала, с художнически светове и въображение във всяка от тях, с различни авторски почерци, стилове и подходи, с етикети и названия, както се полага. Необичайна я правят сякаш само политическото ни съвремие и контекстът. Защото е проект, събрал художници от Русе и от Северна Македония.

Знаейки това, зрителят – дори в мое лице – започва да търси някакви други специфики и различия, художествени или извънхудожествени, които да откликват на минали и текущи напрежения по „македонския въпрос“. Давам си сметка, че този въпрос ме съпътства от дете, тогава заедно с почудата и неразбирането в какво се състои той. Във времето и държави, и строеве, и политики се променяха драстично, а той припламваше отново и отново, обраствайки с още драми и разделения. И когато през януари 1992 г. България първа призна държавата Македония, си помислих, че най-сетне този въпрос е щастливо приключен. Оказа се, че не е, за жалост…

А изложбата предполага спокойно разглеждане на творби на художници. На произведения, които отразяват индивидуални вълнения и преживявания, кореспондиращи с тези на зрителя – в онзи общочовешки план, който е извънвременен, но и винаги съвременен. Тъкмо в него сме близки и без дистанция, което подсказва и названието на изложбата. А проектът включва още поезия: кратки стихове на поети към избрани от тях картини. И прочитът им става вече общуване между трима. Със свободата да го поискаме или не, да го харесаме или не, да откликнем или не – според собствената си нагласа.

„Следи“ е цветна плетеница от абстрактни форми от Симона Якимовска – и можем да ги мислим всякак. Като „Йероглифи по пясъка / магистрали в небето…“, както започва стиха си Анна Димитрова. А сякаш като контрапункт художничката представя и черно-бялата рисунка „Любов“, в която „обективни“ тела, но вече прегърнати, поставят началото на множество вълнисти фигури от слети форми. „… Когато сме далеч / един от друг / ти пращам / любовта на влюбените“, е поетичният коментар на Мира Душкова.

В черно е и диптихът „Очакване“ на Мария Трпеска – (мрачно) тревожен и (почти) без надежда. Описан от Явор Цанев така: „тъмни са / прозорците / на свечеряване – / като кръговете / край очите ми / на зазоряване“…

Две цветни композиции на тема „Докосване“ представя Фехим Хускович. В едната то е динамично, развълнувано, спорещо и скарано дори. А в другото е деликатно, плавно, нежно – като съзерцание на риби в аквариум.

Неясни очертания или построения израстват или политат в живописта на Гошо Георгиев – на син фон в „Картина №9 (Септември)“ и на жълт в „Картина №10 (Октомври)“. Първата е вдъхновила Лилия Рачева да напише: „хвърчило / синьото дорисува / в небесата“. А Нели Пигулова откликва на втората така: „Можеш ли / полет на камък / през скъсана мрежа / да спреш?“.

Две жизнерадостно цветни композиции на Зоран Арсовски – Бабата, едната със закачливото заглавие „Не си пъхай носа където не му е мястото“, а другата – „Топене“, с основание са предизвикали Нели Пигулева и Мира Душкова да пишат стихове за живота като хляб, любов, страст и горене.

В синя гама и успокоена форма е „Люлката на света“ при Жаклина Глигориевска-Кочовска, а живописното завихряне в „Името ми е облак“ е вдъхновило Анна Димитрова да напише: „в небесната галерия / метаморфози на облаците / съзерцавам промяната / търся себе си“.

Неясни, странни и сюрреалистични са „живите форми“ в едноименните картини на Иво Пецов, представени в сякаш разпознаваеми градски интериори или екстериори. Усещането за измъчена природа, опитваща се да оцелява в чужда за нея среда, предава в стиховете си и Анна Димитрова. Пише за окастрени клони, изтръгнати корени, прерязани стволове… „стенат душите им разпнати / очакват прераждане“.

Центростремително е завихрянето на топли цветове в „Паралелна вселена“ на Мария Величковска. И центробежно при преобладаващо сините мазки в „Източник“…

И някак плавно централната стена в залата се оказва изпълнена с ангелски крила, гълъби и пера: в „Асонанс“ и „Инверсия“ на Ива Станева, в диптиха „Преносим иконостас“ на Георги Пасев, сякаш косвено намекнати в „Дистанция“ I и II на Мариан Дзингаров и пряко колажирани в „Танц“ I и II на Трайче Блажевски. Те имат свои отражения в стиховете на поетите. От тях избрах едно – на Мира Душкова, което сякаш се разпростира към всички тях: „Ти сам си вярата. / Ти си иконостасът. / Ти си пламъкът“…

На съседната стена изложбата продължава с художествени „размисли“ по общите ни човешки и човечни теми. С топлите и декоративно орнаментални „Поколения“ I и II на Красимира Кирилова, в които неравномерното и фриволно сякаш засичане, преплитане и преливане все пак говори за поредица в безкрая. За „превъртане във времето / без дистанция“, както е написала в стиха си Анна Димитрова.

Ефирни профили на „парижанка“ от древния Крит и на съвременно момиче се вглеждат един в друг в „Без дистанция 3372 г.“ на Ирена Парашкевова. Еднакво крехки, отминали и оставащи. „През паяжините на спомена проблясват / прозрачните пътеки – / извървяни или още неизминати…“, пише за тях Нели Пигулева.

Абстрактните геометрични линии и форми в диптиха „Домът“ на Вяра Гунева представят сякаш картата на всекидневието. Движението по начупени улици, през пространства и места, които носят различни емоции, но винаги някъде в тях е домът – и уютът, към който се връщаме. А ето и поетичният прочит на Мира Душкова за тези картини: „Говорим много. / Разказваме. / Споделяме. / Спорим. / Изясняваме. // Истинските ни думи / са кацнали извън дома. / Като сенки на птици“.

Своеобразен пъзел от едри геометрични форми в червено и черно представя и Златка Стойкова в картините си „Пресечна точка“ I и II. Обвързани с въжета – в опит да сглобят „пъзела“ или напротив, да прокарат връзки в установеното противостоене. Нели Пигулева допълва поетично тези образи така: „Тревогата проточва / алени езици, / облизва двата бряга / на една любов“.

Любовта изпълва с думи и с въображение – при това буквално – картините Art Loves You и Imagine на Таня Пасева. А Мира Душкова ги е „прочела“ така: „Представи си, / че вяра, надежда и любов / са една дума, / която не можем / да преведем“.

Бели и цветни кръгове са главните „герои“ в картината „В диалог и наблизо“ на Петра Йовановска. А в „№ 84“ два от тях са вписани в – или пък се открояват от – наситена ритмична орнаментална среда, създавайки пространственост и дълбочина. И пак за обич става дума според тълкуванието на Нели Пигулева: „… колко времето е спряло, / колко птиците се вкаменяват, / как луната свети в синьо, / ако теб те няма“.

Любовта е страст в червено в картините „Танц“ I и II на Валентин Георгиев. Танго, разбира се, потопено в контрастни цветни мазки. То е „ИН и ЯН“ и „опожарени души“ в стиха на Анна Димитрова…

В края на изложбата две картини от Виргиния Пенчева сякаш рязко потапят зрителя обратно в злободневието, в злобата на деня – и във все така тлеещия „македонски въпрос“. Подклаждан от медиите, преливащ в социалните мрежи, достигащ до всеки и навсякъде от екрана телефона. Под названието „+=-“ художничката е написала изявление за историята, „която не можем да променим“, и за идентичността като „собственото ни съзнание за това кои сме и какви сме. И никой не може нито да ни я даде, нито да я отнеме“. А злобо-дневието, представено в картините, е описано от Нели Пигулева така: „Измамната реалност вече е превзела крепостта. / Животът, взрян в екрана, / предпочита да не се събужда. / На бавни капки се оцежда съвестта / и се оглежда в кривите огледала / на клопката, / поставена от хитър птицеловец“.

Мисля си на финала как обичайната изложба „Без дистанция“ става значима като цялостен проект. Чрез общуването с образи – визуални и поетични, и чрез пърформанса на артисти от кукления театър в Русе, който не успях да видя, но ми разказаха за него… Изложбата ще гостува в Куманово, Северна Македония. И там срещите с изкуството ще продължат пак така – без дистанция.

Диана Попова e изкуствовед, критик, куратор, журналист. Завършила e „Изкуствознание“ в Художествената академия в София. През 90-те години работи като редактор във вестник „Култура“. От 2009 г. е автор и водещ на предаването „Музей в ефира“ – БНР, програма „Христо Ботев“. В критическите си текстове изследва явления от миналото и настоящето на българското изкуство, представя изявите на новите поколения художници и стимулира развитието на националния дебат по проблемите на българското и европейското съвременно изкуство.
Предишна статияКак се живее така!
Следваща статияЛично и ангажирано на „Киномания 2022“