0
3187

Без заглавие

Санитарите стояха вътре на топло в единия от двата входа на болницата, който беше затворен и се минаваше само през другия.

Синът помоли шофьора на таксито да спре така, че да не пречи на линейките, а той влезе вътре да търси носилка с колела, за да превози баща си. Апаратът на таксито продължаваше да щрака.

Насочи се към санитарите. Сред петимата имаше един, едър като бизон, но и другите бяха яки, ръбести, дрехите им бяха като натъпкани с камъни.

– Ще може ли една носилка? – попита.

Санитарите го изгледаха тъй, сякаш изведнъж беше извадил от джоба си гълъб.

– Колко? – попита синът.
– Двайсетак – отвърна единият.

Добре, че му бяха превели заплатата и той се беше сетил да изтегли пари. Извади двайсетачките и отброи една.

Санитарят се надигна от носилката, на която беше седял досега и я подкара към таксито. Двамата със сина доста трудно успяха да издърпат баща му от седалката и да го наместят върху носилката. Синът извади нова двайсетачка и плати на таксиметровия шофьор. После хвърли едно око на баща си. Той беше сиво-бял, но като че ли се държеше.

Санитарят закара носилката пред спешния лекарски кабинет и ги остави да чакат. Чакаха доста, над час. Лицето на баща му се беше покрило със ситна пот. Накрая една сестра им каза да влизат.

Лекарят погледна извитото навън стъпало на левия крак, тазобедрената става, докосна я с ръка, а баща му глухо изпъшка.

– Направете му рентгенова снимка и пак елате тук – каза лекарят.

Синът избута носилката навън в коридора, огледа се за санитаря, но санитарят го нямаше и той продължи да бута носилката, разпитвайки къде е рентгенът. Обясниха му. Минаха край детенце, изгорено с вряла вода, край жена, смляна от мъжа си, лицето ѝ беше виолетово, а едното око съвсем затворено, край мъже, които се бяха млатили с бирени бутилки по главите и по лицата им кафенееха струи кръв. Синът откри накрая рентгена в една от многото чупки на коридора. И застана с баща си, проснат върху носилката, до другите чакащи по пейките хора.

Баща му като че ли се беше унесъл и голямата му лъвска глава с още гъстата побеляла грива се беше килнала настрана.

Дойде и техният ред. Влязоха в кабинета.

– Трябва да се качи на кушетката – каза лаборантът.

Баща му беше едър човек. Синът не можеше сам да го вдигне от носилката и да го качи на кушетката за рентгенови снимки.

– Ще извикам един санитар – каза и хукна по коридора. Но там, при входа, предишният санитар го нямаше.
– Ще може ли… – започна да обяснява на другите синът.

Огромният мъж с волските рамене, едва побиращи се в бялата престилка, се надигна и двамата тръгнаха по коридора.

Синът извади двайсетолевките от заплатата, отброи една и му я подаде.

Санитарят се справи професионално, преметна едната ръка на баща му през раменете си, претърна го през гърба, а с другата ръка го хвана през коленете като малко дете и с едно-единствено усилие го премести на кушетката в кабинета. Баща му глухо изохка.

Казаха на сина да излезе и да чака отвън. Докато чакаше, се сети за предишния престой на баща му в една друга болница. Там лекарят беше чел неговите книги и го настани сам в стая. На другия ден обаче, по височайше разпореждане, настаниха в стаята още един пациент. Синът тъкмо беше дошъл при баща си и видя новия. Беше младок, жестоко пострадал, целият в гипс. Ръцете и краката му бяха разпънати на екстензия. А само след минути при момчето, което можеше да мърда само очите си, дойдоха на свиждане – един възрастен мъж в костюм и с гледани мустаци и десет младежи, всеки от които сигурно можеше да тегли камион. Младежите заобиколиха леглото на приятеля си и запалиха цигари. Синът им направи забележка. Най-близкият го грабна за реверите и го изкара в коридора. Там с един къс ритник му подсече краката и го свали на мозайката.

– Трай! Ако пак се обадиш, ше те убия!

Лаборантът беше направил снимката. Той се подаде от вратата и го извика вътре. Баща му пак трябваше да бъде преместен на носилката. Но санитарят го нямаше.

Синът тичешком се отправи към входа на болницата. В болницата беше топло и той се беше изпотил целият.

Отново застана пред санитарите.

– Трябва да преместим баща ми отново на носилката – каза.

Сега се надигна един друг, нисък, но с дебел врат.

Синът бръкна в джоба си и му подаде една банкнота.

Ниският санитар премести баща му на носилката, но вероятно сега него много го заболя, защото той направо изрева. Беше станал пепеляв на цвят. Докато го буташе с носилката отново към спешния кабинет, синът с тревога го наблюдаваше. Баща му пак беше обронил главата си настрани и беше затворил очи. Синът усещаше, че вътре в него се надигна бяс. Прииска му се да има в ръцете си огнепръскачка. От онези, каквито беше виждал да използват в документални кадри от войната във Виетнам. И някак изведнъж проговори, глухо, на пресекулки, сам не си позна гласа.

– Татко! Кажи сега, татко, този народ заслужава ли да живее?

И както изглеждаше, че не чува и не вижда нищо, че е пропаднал в някаква бездна, с увисналата си настрана, като отсечена, глава, старият писател рече:

– Заслужава!

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЗа превода на португалска поезия
Следваща статияОртодоксия