1
1667

Без лице и с лице

 

TDimova

В динамиката на протестите бяха казани много неща, бяха издигнати много лозунги, умни, остроумни, изпълнени с натрупан гняв и обида от многогодишното унижение, на което сме подложени. Учудващо е наистина защо търпяхме години наред да бъдем унижавани. Това е трудно е да бъде обяснено. И сега избухна този протест, отключен от един краен цинизъм, и в него се излива натрупаното оскърбление.

Но думата ми е за думите на протестите. От многото изговорени думи някои като че ли се изгубиха. Не мога да определя дали са изречени от глупост или от гламавост, или от наглост,  или са просто празно дърдорене, каквото толкова често слушаме от уж умни и образовани хора, натоварени с власт и отговорност.

Думите са на главния прокурор Сотир Цацаров. Каза ги след избора на Делян Пеевски за председател на ДАНС. Ще ги цитирам, както ги намирам цитирани от Агенция „Фокус”: „На въпрос в качеството си на какъв Делян Пеевски е бил на срещата в петък при главния прокурор, Сотир Цацаров отговори: „В качеството си на избран председател на ДАНС. Смятате ли, че главният прокурор знае кой си е подписал акта за встъпване или не? Ако смятате, аз не мисля така. Г-н Пеевски е поканен на днешната среща, вместо него тук присъства г-н Писанчев. Аз не търся обяснение на това кой идва на среща. Аз искам работа. Обяснението, ако за вас е защо тук не е г-н Пеевски, моят отговор е следният – Аз не работя с конкретна личност. Аз работя с институция. Аз самият нямам съзнанието, че съм конкретна личност”.

В тези думи откривам голяма част от въпросите, които ни измъчват в  прехода ни към нормално общество, както и причините все още да сме далеч от нормално общество. „Аз не работя с конкретна личност. Аз работя с институция.” Нима може да има институции, нима може да се разчита на отговорна и добросъвестна работа от страна на институциите, ако не ни интересуват кои са личностите, които работят в тях. Ето го отговора на въпроса защо беше избран Делян Пеевски. Ето го отговора на въпроса, на който упорито и премиерът, и председателите на партии отказват да отговорят – от кого беше предложен Пеевски – от хора, които нямат съзнание за личност.

Защото истински съкрушителното в това спонтанно откровение на главния прокурор е следващото изречение: „Аз самият нямам съзнанието, че съм конкретна личност”. До каква степен трябва да стигне разпада на личността, за да направиш пред цял народ такава характеристика на себе си. Ето защо са такива институциите ни – Народно събрание, Министерски съвет, съдебна система и десетките по структурата надолу – „Аз самият нямам съзнанието, че съм конкретна личност”. Това самоопределение се мултиплицира до всеки чиновник. И как ще работят институциите ни, държавата ни! Как ще имат грижа за конкретните хора, за обществото, за човека! Институцията не може да работи, работи единствено човекът, личността. А у нас години наред, за да се издигаш, за да правиш кариера, се изисква да се обезличностиш, да станеш послушен, да станеш изпълнител на чужда воля, на чужди нареждания, да ги привеждаш в изпълнение безропотно. И да се залъгваш, че така институцията функционира. Институцията функционира и има смисъл единствено когато служи на обикновения гражданин. Ако служи на началника над теб, тя е безсмислена, вредна и убийствена за обществото.

Когато няма личност, има фарс. И не е имало по-отблъскващ фарс и по-арогантно отношение към хората, отколкото при избора на Пеевски.

Без личност институцията е куха. В нея кънти само ехото. Има табела с работно време, но работа не върши. Само пише отчети до по-висшестоящата институция. Отчита се пред европейските институции. Отчита се пред суверена на парламентарния контрол. И така му се отчита, че всъщност високомерно му се присмива. Само пред реалните господари от задкулисието подобни отчети не играят. Там искат да си изпълниш поръчката и не прощават, ако не си я изпълниш.

Когато не си личност, ти се лесен за манипулиране. Защото нямаш морал, защото нямаш достойнство. В момента, в който престанеш да си личност, ти се превръщаш в нищо, в нищожество. Няма по-ниска степен на падение от това да се обезличностиш.

Обезличностеният човек се управлява лесно, манипулира се с елементарни трикове. Затова толкова методично се стремят да ни обезличностяват. Затова наричат протестиращите „улицата”. И това е най- голямото постижение на тези протести, че хората се усетиха личности, осъзнаха се и все повече се осъзнават като такива. Придобиха лица и лицата им станаха красиви, приветливи, добронамерени и слънчеви. Не случайно понятието личност произлиза от лице. Да имаш лице, да добиеш лице, означава да си човек. Да нямаш лице, означава да си се обезчовечил.

След гафа Пеевски от парламентарната трибуна заваляха клетви как маските били паднали. Но това не означава нищо друго, освен самопризнание, че са били с маски, без лица, с подменени лица, със скрити лица. Не са били себе си. Били са този, които им дърпа конците. И не се паднали маските. Докато произнасят мантрите, как били паднали маските, ние усещаме как маските само са сменени. Това е трагедията на човек, който е изгубил лицето си – той е забравил, изгубил е сетива какво означава да имаш лице. Той или не съзнава, че хората не му вярват, или му е безразлично дали му вярват. И още по-надълбоко слиза тази личностна драма – те сами не си вярват. И така изгубват и съзнанието за истина. Доминиращо става съзнанието за интерес.

Обезличностяването е заразно. То се предава по партиен път. Нали такова признание неотдавна беше направил един известен депутат социалист – че неговата партия е като СПИН. Такава ескалация на обезличностяването бяха думите на председателя на ПЕС, че Пеевски бил изживял дълбок катарзис. Не знаехме дали да вярваме на ушите си. Нима могат да бъдат казани подобни думи!

След като на Пеевски беше отнета възможността да отговаря за националната сигурност, един икономист изнесе от парламентарната трибуна богословска лекция за покаянието и прошката. И така размахваше пръст, такива закани отправяше, докато обясняваше как се е покаял, че само смей да не му дадеш прошка.

Главният прокурор като че ли интуитивно обобщи това, което се случва в нашето общество през последните години и с особена сила след последните избори. То е много страшно и много тъжно.

Но протестът започна да показва и нещо съвсем различно. Лицето разпознава лицето. Духът разпознава духа. Спокойни, ведри, усмихнати лица на родители, които държат за ръка децата си. Бутилки с вода, цветя, приятелско отношение. Усетихме, че зад шлемовете на полицаите има лица. Силната енергия на личности, които няма да допуснат повече да бъдат манипулирани.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.
Предишна статияЛюбов и други бедствия
Следваща статияОще едно дърво на живота

1 коментар

  1. В „Животописите“ на Плутарх не виждаме лицата на пируващото разложение.
    Днес ( по думите от статията на Атанас Ждребев http://www.ekipnews.com/news/mnenia/interviuta/simbiozata_mestanishev_i_politicheskiqt_batak_/155256/) дори и дуото на властта няма свое лице, а е симбиоза, аз бих оприличил явлението „Местанишев“ на някаква адска Месалина сред политическия бардак.
    Но нали и заглавието на парчето на групата Trafic “ No Face, No Title And No Number “ някога предизвикваше у нас странна алюзия за меланхолия и обреченост.

    Слети в репортажните кадри, заснети от висок хоризонт на камерите, лицата на протестираща София се сливат, хиляди и хиляди непознати в движение, все по този пусти булевард, срещнал преди седемдесет години съветските танкове, обкичени с цветя от ликуващи хора, неразличими и неразпознаваеми днес.

    Conscienca mille testes, „съвеста е хиляда свидетели“.

    Е добре, хилядите послания без автор стават общи за всички: Трябваше да минаваме в строя пред Мавзолея с хилядни викове: „Да живее народната власт“, „Слава, слава, слава, Бе Ка Пе, Бе Ка Пе!“, хиляди гърла превръщаха натрапените слова в народна воля.
    Нали сетне все така ние, хиляди и хиляди хора „Без лице, без име и без номер“, бяхме на същия този булевард през 1990 на прочутия и последен митинг на надеждата. Кой , защо и как опорочи хилядната воля, кой обузда жаждата за живот и свобода, кой омерзител на съкровени човешки достойнства превърна в тор порива на хората към нормално бъдеще?
    Цялата политическа сган, изтъркаляла се с возилата си по същия този булевард, цялата политическа гмеж, изпортила тези 24 години, също вече се размива в хиляди депутатски величия „Без лице, без име и без номер“. За мен остава огорчението и неприятното усещане за някакво хилядно стадо.
    Защото друг рефрен , вместо “ No Face No Title An No Number “ , изисква най-сетне реалната появява на истински български водач с лице, с име, но без номерата на досегашните политически мерзавци.