0
786

Без предварителни очаквания

Евгени Божанов

С пианиста Евгени Божанов преди турнето му в Япония разговаря Августа Манолева.

Няма конкурс, от който да не си тръгва с лауреатско звание: „Святослав Рихтер“, Москва; „Ван Клайбърн“, САЩ; „Кралица Елизабет“, Брюксел (и с награда на белгийското федерално правителство). На „Фредерик Шопен“, макар да е фаворитът, журито не му дава Голямата награда, защото със своята ярка индивидуалност се оказва извън приетия шаблон, но пък открива седмия международен Шопенов фестивал във Варшава (2011), дебютира на Шопеновия фестивал във Валдемоса, Майорка. А оркестрите и сцените, на които е гостувал, са дълъг списък, както и турнетата му: в САЩ, Япония (с пето поредно турне), Европа – Лондон, Виена, Стокхолм, Франция, Италия, Германия, Финландия. Неговият сезон 2016/2017 г. e богат на рецитали: в Мюнхен, Лисабон, Бергамо, Милано, Палермо, Коимбра, а през започващия 2017/2018 го очаква натоварена програма.

В последните години обаче все по-често започнахме да виждаме Евгени Божанов в България. Пианист със собствен изпълнителски стил, когото няма как да сбъркаш, нито пък да забравиш.
Ден преди да замине отново за дълго десетдневно турне в Япония с пет концерта в различни градове, той сложи началото на седмото издание на фестивала „Пиано Екстраваганца“.

Евгени Божанов

За пръв път участвате в „Пиано Екстраваганца“, при това на откриването. Търсите ли послание, или това е пореден ваш рецитал?

Всеки концерт е отговорен. Безкрайно съм радостен, че в България има такъв фестивал за пиано. Международният музикален фестивал Ла-Рок-д’Антерон във Франция и фестивалът в Рур, Германия са двата най-големи клавирни фестивала. Пожелавам на „Пиано Екстраваганца“ да се разраства. Безкрайно съм щастлив, че Людмил Ангелов ме покани да направя това откриване, че намерихме дата. Имам послание с всяко произведение, с всяко нещо, което предлагам на публиката. То не може да се афишира като цяло, по-скоро самата музика е посланието.

Как избрахте репертоара?

Радвам се, че се намери тази дата, аз заминавам утре за Япония, на дълго турне. Така се получи, че първият концерт от турнето е в България. С тази програма.

Очакванията ви за Япония?

Най-хубавото е, че нямам очаквания.

Но това е различна публика!

Всяка националност е различна. Публиката е различна, но има и общи качества. Съществува такъв момент, когато произведението, изсвирено по един начин, би хванало всяка публика – поставено в точката, то се усеща от всяка публика. Реакцията на публиката е различна, зависи как се преживява самото произведение. Няма национални различия. Има разлики в културата, в реакциите.

Трябва ли публиката да бъде подготвена?

Зависи къде. Не е нужно да подготвяте публиката там, където има голяма традиция – фестивалът е с традиция или концертната зала има традиция от години. Има големи градове, където публиката даже по-добре от изпълнителя знае историята на произведенията. Берлин, Виена, Токио – места с огромен концертен живот, там свирят оркестри от най-висок ранг: Берлинската, Виенската филхармония, солисти. Публиката има добра представа кое е хубаво, кое е лошо.

Когато се връщате в България, как ви се струват нещата?

Мисля, че в България все още има достатъчно много хора, които се наслаждават – музикални любители, които със времето са си създали собствено виждане, има ерудирана публика и това безкрайно ме радва. Усетих тези моменти и на концерта. Като пренебрегнем изключенията, причинени отвън, имаше такъв момент на тишина, на концентрация от страна на публиката, реакция на това, което става в момента.

Как изпълнителят от ХХІ век се отнася към композиторите, отдалечени с векове от него?

Ние вече отдавна говорим за т.нар. „музейни“ изпълнения. Има специалисти, които се занимават например само с барокова музика. Това е начинът им на музициране. Аз подбирам за концертите и свиря тези произведения, които наистина обичам. Които на мен лично ми говорят нещо и с които се чувствам най-комфортно. Подходът ми е по-скоро клавирен, отколкото да се занимавам поотделно с всяко произведение и неговите различия – ето така е Равел, така е Шуберт, така пък Шопен. Но трудно е да се говори за това, знаете ли?

Попитах ви, защото имате доста нетрадиционен поглед към музицирането, и веднага направих съпоставка с преподавателите, които обикновено казват: този композитор се свири така!

Всеки артист има собствен поглед. За да е артист, той трябва да има собствен поглед. Музикалните училища не са направени да учат артисти. Учебните заведения са направени да преподават обща музикална култура.

Има ли смисъл от тях?

Зависи за какво говорим. Ако крайната цел е създаването на артисти – не. Артистът си намира собствени учители, собствени точки, които го интересуват.

Вие направихте майсторски клас, какво искахте да кажете, да внушите на тези, които дойдоха?

Аз не искам нищо. По-скоро се опитвам да покажа това, което на мен – в моите ученически и по-късно в студентските години – ми е липсвало, което аз съм търсил за себе си и смятам, че е кардинално важно за един изпълнител. Неща, които винаги са ме вълнували, продължават да ме вълнуват и съм убеден, че лежат в основата на всяко едно изпълнителско изкуство, дали пиано, цигулка… с какъвто и да е инструмент. Просто се опитвам да им покажа – нека ги наречем, „трикове“, начини на мислене, на свирене, на упражнение, подготовка, които обикновено не се преподават в музикалните училища и академиите. Технически въпроси, които са важни, но се пренебрегват. Винаги се скача на ниво музика, търсят се неща отгоре, без да има основа отдолу.

Пианото крие доста трудности, дори само защото е непреносимо и те прави зависим като изпълнител…

Всеки инструмент има своите собствени „забележителности“, така да се каже. Диригентите също, ако ги вземем за пример. Пътуват от оркестър на оркестър, всеки със своите различия, със собствените „недъзи“ или с арогантните персони, с които трябва да прекара една седмица в репетиции и т.н. Това е въпрос на техника, на общуване…

А ако инструментът не ви пасне, не е вашият инструмент, тогава как реагирате?

Говоря с акордьора. За един пианист – да, той е следващата инстанция. Даже понякога е по-важен от самия роял.

Обичате ли да изпълнявате камерна музика?

Гледам позитивно – с кого се налагат отношения, не с кого се разминавам. Не мисля, че двама изпълнители трябва да си пасват абсолютно един с друг, за да се получи нещо хубаво. Две индивидуалности могат да се съчетаят по съвсем друг, различен начин и пак да се получи дуо, трио. Не споделям всеобщото мнение, че единият трябвало да бъде абсолютно хармонизиран с другия. Тук става въпрос за два паралелни начина на живот, два паралелни начина на музициране. Нашата професия с това е интересна – има всякакви пъстроцветни изяви, моменти, понякога шокове – това е животът.

А с Людмил Ангелов как се срещнахте? 

Аз го познавам още от моите детски години, но срещата ни няма специална история. Той просто ме покани по стандартния път.

Следващ път ще има ли?

Ще видим.