Много бяха гласовете, които извираха в съзнанието на Александра в онези дни на изпитание. Някои бяха почти незабележими, повечето бяха агресивни. Някои ръкомахаха и говореха с мегафон, други злъчно хихикаха, трети едва успяваха да изразят объркването си и тревогата. Сред толкова много гласове не успявам вече да различа собствения си глас, мислеше Александра, вслушването в толкова много гласове е нездравословно, по-добре е аз също да започна да говоря като останалите, да се влея в техния хор, да се надвиквам, да ръкомахам, да убеждавам в собствената си правота, нищо че вече не останаха хора, които да слушат и които да бъдат убеждавани, а вече всички само викат, викат и ръкомахат, та дано проклетият вирус някак се махне, та дано се върнем някак към първоначалния ред на света.
Гласовете бяха прикрити, потайни, коварни досущ като вируса. Прилепваха се в началото към нейния глас, лицемерно си даваха вид на слушатели, постепенно завземаха територия, увеличаваха децибелите, ускоряваха темпото, надвикваха се с останалите, добираха се до някой мегафон, изкачваха се на платформите, вече викаха с все сила и ръкомахаха.
Александра беше сигурна, че напрежението, което се натрупа от карантинните мерки, ужасът от тихия апокалипсис при разпространението на болестта, невъзможната да се издържи гледката на пустите улици и кръстовища, на празните площади, по които се движеха хора със защитни облекла, всичко това нямаше как да не избие нанякъде. В самото начало Александра смяташе, че на всички ни се дава огромен шанс за колективна метаноя, за пренареждане на стойностите ни, за синхронизирането им според законите на някаква солидарна общност. Но много скоро тя разбра, че на първо място е излязъл единствено инстинктивният страх за собствения живот, а след него – неконтролируемата агресия към другия.
Когато на следващия етап страхът започна да отстъпва и да не бъде толкова обсебващ, вече беше дошъл редът на омразата и настървеността към всички и всичко. Следваха оплюването, присмеха, надменността, отрицанието, тези темели на комплексите ни за малоценност, така устойчиво вградени в българската душа. Защото нали колкото повече лоши неща говорим за другите, толкова се подразбира, че сме по-различни от тях, по-интелигентни и умни. Те са манипулирани. Те не разбират. Но ние разбираме. Ние знаем. Ние сме прави.
Трябваше да се намери изкупителна жертва. Трябваше веднага да се отмъсти на някого. Някой трябваше да понесе вината за жестоките дни на екзистенциалния страх. Някой трябваше да бъде посочен с пръст, че е виновен, задето вирусът е стигнал до нашата страна, да бъде виновен за появата на самия вирус, но и да бъде отговорен за икономическия и духовен крах, за недоволството от нас самите, за грозните гледки, които се разкриха пред вътрешния ни взор, за паниката ни от живота, за невъзможността ни да се примирим с неговата мимолетност, козел опущения трябваше да бъде намерен за нашата леност, за нашето късогледство, за нашата глупост, за нашата алчност, за стихийната ни ретроградност. И изобщо човек, който да бъде мразен, мразен, мразен, нямаше как по друг начин да се излее онова, което се беше нагнетило в душите ни, за абсцеса, който тровеше тялото ни. Само ако започвахме да се кълнем от сутрин до вечер в омраза към някого, в презрение, в отвращение, само това можеше да облекчи комплексите ни, а те бяха станали нетърпими, повече от нетърпими дори, подпалваха подпухналите ни от обездвижването тела. Нечия глава трябваше да бъде поискана, нечия смърт трябваше да измие безсънните нощи, депресиращите дни на искрящата пролет, прекарани в затворени апартаменти, в тъпоумно взиране в телевизора, в безконтролно поглъщане на информация от мрежите, в промискуитетно общуване с всякакви ненормалници и месии, в дребнаво заяждане по форумите, злобата и завистта изпълзяваха отвсякъде, излизаха от дълбоките си и мръсни скривалища, разнасяха смрадта си. А после щяха да следват напрегнатите дни на така очакваното лято, които няма да донесат облекчение, нито почивка, а ще нагнетяват озлоблението още и още.
Междувременно страхът още повече беше започнал да намалява. Вече можехме да се движим по улиците, да се срещаме с децата си, че дори и с приятелите си, пролетта беше в разгара си, и лятото наближаваше, така че можеше да седим вече и по пейките, след още две-три седмици и по кафенетата, и след още няколко дни о, благодат! дори и по кръчмите. Вече можеше да станем смели. А смелостта се показваше единствено чрез агресия.
Всъщност оказа се на нас най-много ни бяха липсвали кръчмите! Те се оказаха местата ни на безусловното щастие.Те се оказаха най-голямото ни лишение, кръчмите! Нашата Агора. Нашето общество. Нашата свобода. А щом кръчмите вече бяха отворени, постепенно започна да се разпространява, че вирус всъщност е нямало. Били им плащали да говорят за него, да казват, че били болни. По пет хиляди били плащали, по две хиляди, по хиляда. Но плащали. И тъй като вече кръчмите бяха отворени, инфекцията се оказа прогонена. Инфекция, значи, нямаше. Само някои умираха от нея, само сърдечноболните, само гръдоболните, само диабетиците, само хипертониците, а ние не бяхме нито от сърце болни, нито от дробове, които бяха укрепнали от прочистения междувременно въздух на градовете, нито от недостиг на инсулин, нито от излишък на кръвно, за какво тогава трябваше да се плашим? Защо тогава трябваше да се лишаваме от море? от планина? от Гърция? Защо трябваше да пазим дистанция, да си дезинфекцираме ръцете, да си слагаме маски? Да се лишаваме от удоволствия? Та лишението беше за наивните и доверчивите, за безмозъчните, които вярваха във вируса, които се страхуваха, които спазваха карантинните мерки, които бяха податливи на медийното облъчване и не можеха да мислят със собствения си мозък, а мислите им взимаха формата на онова, което им поднасяха телевизорите! Ами те нали точно затова се страхуваха, защото бяха глупави и дезинформирани, това им беше естественото състояние, страхът, затова бяха и конюнктурни, затова и обичаха статуквото, и се облажваха от него, отъркваха се о него, о статуквото, харесваше им, значи, статуквото, защото без него се чувстваха без опора и се страхуваха.
И в този миг президентът вдигна юмрук, цялото президентско войнство с него и народът се стече да го закрили и да бъде закрилен. Измъченият ни от неправдата, от мизерията, от олигархическото потисничество народ – отново му бяха поднесени водачи. Веднага се появиха народни водачи. Появиха се много претенденти за народни водачи, но те бързо и безшумно като с магическа пръчка изчезнаха, за да не дразнят, да не разсейват насъбралата се у народа революционна енергия. Останаха единствено Целебните вокалисти, някакъв триглав продукт, конструиран неясно къде, закодиран да оглави автентичния народен гняв по площадите и да направлява омразата, да вербализира и насочва омразата, спасителната, кръводарителната омраза по площадите. Появи се още сдружение на яки и тренирани момчета, които не си поплюваха, когато трябваше да бъде свършена по-грубата работа. Появи се още онази руса, ефирна жена на копнежа, която по принцип се появяваше навсякъде, където можеше да забие лакираните си нокти. Появиха се още формированията на един резидент в емирствата, както той предварително беше оповестил. Защото почвата, на която той вирееше, беше родната тучна земя, а не пустинният пясък, който не познаваше нито силата, нито величието му, нито екстаза му пред античните амфори. И още други субекти имаше в революцията, една все още неоформена партийка, отцепила се от тази, срещу която се протестираше, за която шепнешком се говореше, че била подкрепяна от великите сили, макар че независимо с или без подкрепа, не успяваше да каже нищо смислено.
Хайде стига! рязко повиши глас Александра срещу внезапно изстъпилия се пред нея нетърпим глас, чийто логореен монолог не успяваше до този момент да прекъсне, трябва да крещя ли, за да те надвикам, клетнико, та аз имам приятели там, имам съмишленици, там са моите хора, с които вървя през този живот, на които вярвам, с чието мнение се съизмервам, може да са всякакви, но са нормални хора, които просто не могат да търпят всичко това и искат да го сменят, аз уважавам техния бунт, желанието им за нормалност, не мога да ги зачеркна с лека ръка.
А гласът продължаваше и продължаваше да говори, въпреки че Александра правеше всичко възможно, за да го заглуши. Една част от нейните хора били обезсмислили усилията на другата част от нейните хора, били легитимирали престъпната партия, дори се съюзили с нея, за да се опитат заедно да разбият статуквото, за да се опитат заедно да дойдат на власт, за да възстановят потъпканата правда. Само с престъпната партия можели да дойдат на власт и да възстановят поруганата правда. Властта била в основата на всички партии, смееше се гласът. Властта, а не правдата. Оттук нататък гласът се превръщаше в смях.
