1
580

Бележки през септември

01
Фотограф Цочо Бояджиев

1. 

Препрочитам стиховете на някои от големите ни поети. Потънал съм дълбоко в техния свят на богати мисли и чувства. Позабравил съм, макар и за малко, за ежедневието, за това, че хората и тази вечер ще отидат на площад „Независимост“, за да извикат своето „Не“. И така беше, докато не надникнах в електронните медии, за да разбера, че Ванга споменала преди години коя е нашата майка. Русия, естествено. Предрекла е още жестоката бъдеща участ на Париж и Албания. И понеже все още помня, изведнъж се сетих какво е казал Раковски за Русия, какво са имали като убеждение националреволюционерите ни от времето на Възраждането. Не се запитах на тях ли да вярвам или на Ванга. Тяхното е било съкровено, изстрадано кредо, оформено не с помощта на интуиции и пророчества, а от натрупания горчив опит, от проникновеното им разбиране за това, което са светът, тогавашните балкански държавици, Русия, користта на онези, които уж ни мислят доброто. Заради кредото си те умряха за България. Другото, това, че Русия е нашата майчица, както го е казала Ванга, не можах да го осмисля. Пък и не съм специалист по магиите и пророчествата. Знам само като всички, че човек има за майка тази, която го е родила. А другата, вече в по-особен смисъл, е  родината. Сиреч – България.

2. 

Докога, запитах се и тази сутрин, сетил си за малкото хора на протестите.  Не видях сред тях водачите, които ни обещават спасението. Не видях почти никой от приятелите във фейсбука, които иначе са демократи и обичат свободата. Не видях онова, което исках да видя.
Уморихме ли се? Ако е така, онези разчитат най-вече на умората ни. Нали всичко било преходно, значи и това ще отмине. Но няма да отмине нахалството им, проявено и в „трогателната“ изповед на един от тях, че партията му повече от сто години се борела за общественото благо. За благото, което на моя език се казва атентати, лагери, социалистически реализъм, „възродителен процес“, убийството на Георги Марков и все по-решително сближаване с държавата, където властват наследниците на Джугашвили. Държавата с нейните порядки, така точно описани от Шаламов, Солженицин и Бродски…
Докога?
Докато онова „Народе“ на Левски с няколкото въпросителни не получи отговор. Но ако продължаваме така, възможно е да настъпи време, когато няма да има кой да отговори…

3.

И мен ме порази новината, че откриват нов паметник на Тодор Живков. Пресата помести снимка на паметника. Той е в Одърне, Плевенско. И понеже кметът на селото е от ДПС, би могло да си помислим, че този жест изразява благодарността на Догановата партия за направеното от Живков по време на „възродителния процес“. След това „събитие“, ново доказателство, че абсурдите в страната ни не свършват,  човек онемява. Очевидно невежеството, цинизмът и наглостта на управниците, малки и големи, от София и провинцията нямат граници. Кметът на селото споделил, че издигането на паметника е негово предизборно обещание. Изпълнил го, защото повечето в Одърне харесвали Живковковото управление. Ако е така, какво да си помислим  за тях? Май ще ни потрябва леген, в който да повръщаме.
А знае се, че още няма паметник на Георги Марков, убит от „управлението“ на Живков.

Едва ли кметът и неговите съселяни ще прочетат някога „Задочните репортажи…“ на Марков, в които се говори много за „прелестите“ на Живковковата власт. Но ако все пак един ден прогледнат, дано и  съвестта им се обади,  за да осъзнаят позора на деянието си.

Наистина поразен от новината за паметника, пак се сещам за стиха на Борис Христов „и защо ли се търкаля слънчевото колело“…

Защо ли се търкаля в синьото ни българско небе, когато под него Смисълът и Моралът са на път да изчезнат съвсем.

4.

Вървеше по „Витоша“, запътил се към площада, където се събираха протестиращите. Улицата гъмжеше от народ, от възрастни и деца, които се разхождаха с насладата, подарена им от топлата септемврийска вечер. Като ги гледаше, той се сети за хората от Далчевото стихотворение „Вечер“, които „с благослов изпращат този ден/тъй пълно изживян и тъй безгрижен“. После, както всеки път, когато минаваше по улицата, погледът му улови насядалите в кафенетата, предимно млади хора, жизнерадостни и шумни, както подобава на възрастта им. Помисли си, че така трябва да бъде и че в този момент безброй хора в градовете на Европа, в парковете и по улиците, в сладкарниците и ресторантите се радват на тази благодат, че са живи и че са забравили за малко колко мимолетно е всичко. Забравили са, че, както го казваше Далчев, човешкият живот е като кибритената клечка, която бързо угасва.
Още преди да стигне до площада, той дочу виковете на протестиращите. В душата му нахлу безпокойството, че навярно няма да са така много, както предната вечер. Оказа се, че е прав.
На площада забеляза веднага онези, с които  разменяше по някоя и друга дума, за да тръгне после с тях към Народното събрание. Един философ, един богослов, един писател, братовчедът на Георги Марков…Другите на площада, а те не бяха много, нямаше как да ги познава лично, но лицата на мнозина от тях той бе запомнил, защото идваха тук от първия ден на протестите.
Имаше надеждата, че с края на лятото позатихналите протести ще избухнат със силата, която ще потвърди правотата им и ще стане причина целта им да бъде постигната. И още я имаше, но заедно с нея в душата му се бе настанила и тревогата, че може целта да се окаже несбъдната. Защото такава цел не се постига с двеста, триста или хиляда души. Дори с пет или десет хиляди. За нея са необходими гневните лица на петдесет, на сто хиляди, които трябва да излязат навън, за да докажат, че наистина не сме скотското племе, както ни бе нарекъл Ботев в безкрайния си гняв. Че не „чакаме и ний ред за свобода!“, а свободата, за която копнеем, ще наложим с гигантския си порив на един пробудил се народ.
Шествието стигна до Народното събрание. След известно време хората се разпиляха. В късните новини съобщиха за поредния протест и столицата ни заспа. Мисля си, че най-спокоен е бил сънят на управниците, на мафията, на онези, заради които пак ще се излезе на улицата. Но дано да не бъде пак с обидно малкото хора от този милионен град…Иначе сънят на споменатите ще бъде и занапред спокоен.

5.

Препрочитам  стихотворението на Одън  „1 септември 1939″. Съдържанието му е много актуално и днес. Будещо толкова размисъл, то ни изправя и пред тревогите и дилемите на нашето време, което все така въздействащо ни казва с гласа на Одън:“Ако не ни се умира, /трябва да се обичаме.“ Повод за написването на творбата е онзи 1 септември, когато нацистите нападат Полша, а след две седмици и Червената армия нахлува в нея. Така страната на Мицкевич и Норвид, на Милош, Шимборска, Херберт и папата Йоан Павел Втори попада в зловещата прегръдка на „световната кривда“, за която пише Одън. Ще се позова и на един фрагмент от стихотворенето, който лаконично обобщава какво е било и какво продължава да бъде в дните, през което ние живеем:

Тукидид в свойто изгнание
узна какво назовават
в речите демокрация
и какво вършат тираните.
Кухите думи, отправени
към безразличния гроб,
в книгата са разнищени.
Прокудено просвещение,
болка, превърната в навик,
власт некадърна и мъка –
всичко това се повтаря.

Знаем го отдавна, но нека да си го кажем пак: само ако престанем да бъдем „чувствени парии“, и ако решително отхвърлим „измамата на Властта, /опряла покрив в небето.“,  ще можем да намерим Изхода. И само ако животът на човека се превърне в „един утвърждаващ пламък“, както казва в творбата си Одън.

6.

ПОРТРЕТ ОТ КРАЯ НА ВЕКА

Разяден от наркотици задушен от шеметни изпарения
спепелен до пламтяща звезда той догаря Свръх Новата
на три мрака – хаоса алчността и мъченията –
възлиза на трамплина и всичко започва отново

о пигмее на нашето време звездице на мрак и разтление
артисте с козе ходило разкривен в позата на демиург
панаирджийски апокалипсисе о принце на лунатици
скрий омразното си лице

все още е време призови Агнеца водата на пречистването
нека изгрее звездата на истината Lacrimoso-то на Моцарт
призови звездата на истината страната столистна
и нека бъде Епифания и Нова страница да се отвори.

(превела от полски Вера Деянова)

Точен, проницателен и всеобхватен – това е Збигнев Херберт и в творбата си, с която казва своето ultimo adio на ХХ век. Портретът му, както го е нарисувал, има сходни черти и с оформящия се вече портрет на сегашното столетие, защото и днес в живота доминират пигмеите. Защото пак поглъщаме задушаващите  „шеметни изпарения“ на панаирджийския апокалипсис, наречен още политика, корупция, липсата на мъдрост и памет, порнография. И преди всичко – мъчение!

„Бъди верен!“. Това е завещал Херберт, останал до самия си край съдбовно обвързан с  този призив. И когато се бори против насилието по време на войната и след нея, и когато е на страната на „Солидарност“, и като че ли най-много, когато пише своята поезия и есеистика.

Според Бродски творчеството на Херберт показва, че „по-голямата част от нашите вярвания, убеждения, обществени идеи са плод на лош вкус“. Истинският вкус, онази сила на вкуса, с която се утвърждава истината и доброто,  самият Бродски ги бе намерил в поезията на поляците и особено в сътвореното от Чеслав Милош и Збигнев Херберт.
Вярвам, че поети като Херберт ще помогнат и на нас да култивираме този вкус в себе си.  Защото, няма ли го, не го ли превърнем в  лична философия и етика, както и в гражданска позиция, портретът на двайсет и първия век няма да се отличава от портрета на отминалия.

Как ми се иска да не пресъхне свещения извор, от който извира „водата на пречистването“. Как ми се ще над него и над главите ни да не угасне „звездата на истината“… Както ми се ще и легионът от глухи да чуе най-сетне музиката на Моцарт – балсам за изтерзаните ни сърца, балсам, какъвто са и стиховете на поляка, нарекли го „ХЕРБЕРТ с главна буква“…

7.

Препрочитайки „Фрагментите“ на Далчев, отново краят на един от тях ме накара да се замисля. Фрагментът е от 1945 г. – размирно време за страната ни, съвместното съществуване на терор и опозиция, включително и плахите надежди, че станалото не е още смъртта на свободата и демокрацията. Краят на фрагмента е следният: „Девети септември не е завършен, той продължава още и неговото значение ще зависи от събитията, които ще го последват, от съдържанието, което ще сме способни да вложим занапред в него.“ Многозначителни са тези думи. Пък и не е случайно, че поетът, който не бе се омърсил с никакви събития, както го беше изтъкнал изрично и Геров в едно от стихотворенията си („На Атанас Далчев“), беше включил и въпросния фрагмент в книгата си, излязла през 1967 г. И този път си помислих, че го е направил нарочно, и че тъкмо този завършек е своеобразна провокация. Защото, потърпевш от продължението на 9 септември, остракиран от казионната критика, мълчал години наред принудително, разбрал напълно какво бе съдържанието, вложено в тази дата, Далчев трябваше да изрази несъгласието си, дори съпротивата си. Беше го направил с праведния си живот, с безкомпромисното си поведение, с недвусмисления подтекст на стихотворения като „Надпис“, „Грешният квартал“ и „Александър Невски в мъгла“, с много от фрагментите си, разкриващи позицията му на хуманист, на морална личност и неподкупен творец. Беше го направил и с поменатия завършек, който казваше на разбиращия читател, че 9 септември се е оказал безсъдържателен, едно събитие без значението на онези, които са съдбоносни в добрия смисъл.

8.

Тиранията едва не го погуби психически, защото, както бе писал един мъдър поляк, само хора със здрави сетива обезумяват. С огромни усилия на духа той овладяваше нервите си, надмогваше страховете си и чувството за безсмислие. Искаше да забрави за илюзиите и ентусиазма на младостта си, заради които  е попаднал в затвора, откъдето  излиза на 8 септември 1944 година.
Беше ми разправял за едно чудовище, което след 9 септември, по времето, когато е бил редактор в радиото, всеки ден го е привиквало на разпит, за да смачка крехката му психика. Всичко това накара Александър Геров да напише творбите си, наситени с толкова отчаяние и трагизъм.
В стихотворението си „Празничен ден“ поетът бе превърнал кварталната кръчма в символ на свято място, където човекът намира себе си. Обърнете внимание. Намира го в кръчмата, а не там, където са официалният живот, притворството и тихият ужас на изнасиленото човешко ежедневие.
Веднъж отидохме с него до родната му къщичка на „Цветна градина“ в Лозенец. Изведнъж попаднах в атмосферата на онова време, когато Вутимски е идвал тук, когато младите Геров, Вутимски и другите от компанията са се събирала в малката стая, за да се повеселят. Вутимски веднъж така се развихрил, танцувайки степ, че таванът на стаята паднал.
От онова отиване до „Цветна градина“ имам за спомен снимка, на която сме двамата. Аз остарях, а Геров го няма, за да бъдат с мен стиховете му и трайната ми представа за това, което той  беше като необикновена личност.

9.

Радой Ралин е постоянно в мислите ми.  Първата ми среща с него беше през 1970 г., а от 1973 г. нататък се виждахме много често. И така до самия му край, до онези жестоки часове, когато, вече обречен, лежеше безпомощно на болничното бегло.
След есента на 1989 г. животът бързаше напред – с обяснимата, но и необоснована вяра, че страната ни ще стане като за пред хора. И Радой носеше тази надежда, но там, в сърцето му беше и усещаната болка, и неговото предчувствие, че ще се окажем излъгани.
Питах го на какво се дължи продължаващият страх у хората, защо според него те не са достатъчно решителни в устрема си. Радой ми каза: „В никоя друга страна нямаше такива убийства. Взе се страхът на хората.“ Запомних и думите му: „Глупост е да искаш от убийците да се извиняват. Какво, ще престанат ли да бъдат убийци?! Те даже и да си признаят, ще лъжат, за да могат пак да убиват…“
Той доживя края на режима, но безпокойствата му останаха. Тежеше му, че светът ни стана прекалено непредвидим, както се изразяваше. „Непредвидим“ в посока все на лошото. Остарял, той си остана все същият – като неподкупния Гъливер от известното му стихотворение. Остана си това, което беше: едно „уникално явление“ и „може би една от най-гордите прояви на истинския български дух.“ (Георги Марков).

10.

Идването на 9 септември е трагичен акт и за българската литература. Ако не беше дошъл, нямаше да ги има репресираните писатели. Нямаше да го има така нареченият производствен роман. Нямаше да бъдат премълчавани или изхвърлени от литературата много от най-добрите й представители. Нямаше години наред да забраняват интимната лирика и нямаше да го има императивът за „малката“ и „голямата“ правда. Нямаше да бъде тежка участта на поети като Константин Павлов. Нямаше да го има онова позорно явление, свързано и с непечатането на Николай Кънчев в продължение на години. Нямаше да ги има обвиненията в официалните доклади по адрес на Борис Христов. Да не говорим и за арестувания му архив с творби, много от които той не можа да възстанови. Нямаше да се прочуем по света с гибелта на Георги Марков.
Ако не беше дошъл 9 септември, щяхме да имаме една литература в руслото на европейските търсения в областта  на мисълта и проблематиката. Писателите ни щяха да са чели своевременно Оруел, Пруст и Джойс. Поетите ни нямаше да са принудени да пишат „агитки“.

От този ден нататък започна да се „твори“ една литература, която не бе нито реализъм, нито хуманизъм. Години трябваше да минат, докато контролът понамаля, в смисъл, че той позволи донякъде да се пише с по-засилено внимание към истината за човека и живота. Но позволи, доколкото писателят не слагаше пръст в гноясалата рана на „реалния социализъм“. Направеше ли го, книгата му нямаше да излезе, а неизбежни бяха и съответните наказания.
„Реализмът“, който властваше след 9 септември, бе акт на бездуховност и насилие спрямо истината и традицията, спрямо общочовешките ценности. Той се опираше единствено на принципа, за който Далчев казваше, че като „иска да обясни безусловно всичко, в действителност не обяснява нищо“. Един псевдореализъм,  обратен на реализма, който според Далчев е „по-скоро етическо, отколкото естетическо понятие“. И който „предполага сила да видиш истината и смелост да я кажеш.“
Такъв щеше да бъде и реализмът ни, ако го нямаше онзи 9 септември. И животът ни щеше да бъде друг, добър или не толкова добър, но без униженията и страха, без това, заради което страдаме и сега.

11. 

Да запомним казаното от Георги Марков, че за ужасите на живота през диктатурата виновни бяха и системата, и хората (“Ние те направихме писател”).  Отнесени към времето, което Далчев нарече „безименна пустота“, а Геров „абсолютното нищо“, те говорят много и за системата,  и за човека, който живя тогава примирено и с равнодушие, или пък несъгласен, но безпомощен и страхуващ се. За да се окаже и той виновен по някакъв начин. Въпросът е обаче, че и днес твърде много хора са с нагласата на някогашния човек. Дори сред образованите,  които четат дебелите книги за демокрацията и свободата, откриваме позорната пасивност, удобното за тях  желание да стоят встрани, надалеч от врявата и безобразията на легиона, стъпил върху лицето на населението (на народа?!). Обяснението, че са разбрали колко е безсмислено да откроят позицията и несъгласието си, защото не сме били народ, а мърша, е  цинично. Евентуалното им друго обяснение, че в рамките на краткия живот не си струва да живееш с преходните повели на времето, а само с вечното, с това, което надхвърля тривиалността на повседневното, е неоправдаваща ги заблуда. Сложената маска на песимизма, който уж изповядвали, също не е оправдание. Защото са безчет песимистите, които не вярваха много на човешката природа и на това, че светът може да се промени, но все пак направиха нужното, за да бъде животът по-смислен и нормален.

И аз, грешният, пребогат на онези съмнения и противоречия, които ме измъчват отдавна, не съм престанал да чета Шопенхауер и Чоран например, и аз не съм от войнството на оптимистите, но защо не мога да направя от отчаянията си удобен повод да се дистанцирам. Да си стоя на пода в позата на медитиращ бунак, повтарящ си, че всичко е суета и преходност. Въпрос на избор е, че съм такъв и без да бъда пример за когото и да е, ще кажа, че какъвто и да е нашият избор, той не трябва да бъде м ъ л ч а н и е.  Не да мълчим, а да викаме трябва, за да се срути най-после тишината и „само викът да остане“, както го бе написал Борис Христов във „Вечерен тромпет“. Защото, пак според думите на този поет, адресирани към заспалите, „има време да се наспиме…“.
Има го това време! След звъна на камбаната и трапа, в който ще ни заровят, ще разполагаме със самата вечност за почивка. Но дотогава?
Дотогава трябва  да се опълчваме срещу недъга  на обществото ни, станал вече клиничен. И не ме упреквайте, че съм патетичен, защото, първо, ненавиждам патетиката не само в литературата. И второ, споделеното е пак заради онези, които и в далеч по-лоши времена не се примириха с „грозното, животинското лице“ (Георги Марков) на насилието и лъжата.

Георги Марков казва в „Ние те направихме писател“, че „никога преди в България не е имало повече лъжи, подлости, прелюбодействия, безчестия, доноси, предателства и особено кражби.“ Боя се, че и днес нещата не са по-различни, което като истина е полезен аргумент за резигниралите, за така наречените песимисти. Но това не е никакъв аргумент. За тези поне, които не искат да живеят повече в поредното издание на „безименната пустота“.

12.

“Какви духовни искри идват от хората на върха у нас или от академиците, или от разните чиновници-председатели на чиновническите съюзи – писатели, художници или артисти? Нищо! Липсва жестът на личността, липсва красотата на позицията, липсва драмата на стълкновението. При най-добро желание човек не може да види мащабите на мъничките личности у нас днес по-големи от един кафеджийски салон. Защото личностите нямат трибуна, защото им е отречено правото на съществуване, защото те трябва да вървят в крак като представителна рота.”

“Принципът на правене на нещата „пет за четири“ е особено валиден за човешките връзки. Би могло да се каже: „Живее се пет за четири.“ Принцип, който ражда мижитурщината, преклонението, угодничеството, защото наистина няма нравствени критерии. Един от елементите на посредствеността е свеждането на нещата до два цвята. Спектърът плаши посредствениците, както ги плашат противоречията.(…) Посредственост, която се изразява в липса на инициативи, в липса на рискове, в липса на движение.”

Мислите по-горе са на Георги Марков от есето му „За действителните промени в тридесет години“. И това есе ме наведе на извода, че уж режимът падна, но твърде много от присъщото му и сега е налична реалност. Замислим ли се по-дълбоко, ще разберем правотата на онези, които твърдят, че обстоятелствата се променят, но хората си остават същите. И в това няма никаква мистерия, тъй като знаем колко бавно се извършват промените в човешкото съзнание. Тъжното е, че преди години тръгнахме напред с илюзията, че хората изведнъж ще станат по-добри, за да стоят далеч от властващата някога посредственост. Не се получи. И като че ли няма изгледи скоро да се получи, ако се вгледаме в пошлостта, в посредственото, в просташкия индивидуализъм, в противното едноизмерно мислене  на доста от съотечествениците ни. Един отблъскващ спектър, в който доминира сивото. Стълкновения политически и всякакви други, които опират най-вече до перверзната мисъл за повече пари и власт, до това да се добереш до нишата, където да не те закачат, но да ти дават средствата за поминуване. Рискът е премерен, както беше и преди. Човешките ни връзки са в повечето случаи „пет за четири“ – също както беше едно време. „Жестът на личността“ и „красотата на позицията“ са явления, на които рядко сме свидетели. И това е както беше някога. Нравствените критерии ги има, но спазва ли ги политикът? Колко са онези, които съобразяват живота си с тях? Та нали спазването на критериите ще означава порядък и нормалност в страната ни. Ще означава да не е възможно мижитурщината да бъде в парламента, в партиите, в правителството, в съдебната система, в средите на онова, което у нас минава за научен и културен живот.
А гневът ни, доколкото го има, е често пъти бързопреходна еуфория. И написаното от Марков преди толкова време е пак характеристика на сегашното.

13. 

И този път се натъкнах на словоблудствата по адрес на Георги Марков.  Очевидно е, че тези драскачи, до един анонимни, няма да се свършат. Писанията им са след текстовете на електронните медии, припомнящи за убийството на писателя. Не бих им обърнал внимание, ако те не потвърждаваха убеждението ми, че у нас го има още  отколешното безумие на онези, които убиха Марков. И на другите, техните видиотени привърженици, които драскат, мислят и живеят без нравствено съзнание.  Питам се, както се казва в такъв случай,  каква майка ги е раждала? Кой ги е възпитавал, какви са книгите, които са чели, ако въобще им е познато това духовно занимание. И се сещам за Йосиф Бродски, който разказва, че като слушал реч на Брежнев, установил, че един от тях двамата не е човек. Въпросните, за които споменах, не са човеци, доколкото и последният човек прави разлика между доброто и злото

Излишно е, но нека все пак да им кажа да прочетат нещо от Марков. Например „Покривът“ или „Мъже“, „Жените на Варшава“ или „Задочните репортажи…“  „Покривът“, роман, излязъл неотдавна, е  драматична история, превърната в метафора на недалечното време. Строим си ние Покрива над главите ни, а той ще се срути и ще потроши главите ни. Защото проектът за Покрива беше на онези, които не разбираха нищо от Покриви и Основи, на които можехме да изградим нормалния български живот.

Разберете най-сетне, че Георги Марков е съдба,  творчество и поведение, на което не всеки беше способен. Най-вече пък вие, анонимните! Разберете, че Марков, на висота, недостижима за вас, сам по себе си беше и остава посланието, че всички ние трябва да бъдем нормални човешки същества, обърнати със сърцата си към истината.
Наблягам, че словоблудствата, отнасящи се до Марков, не са толкова  плод на някаква спонтанност,  а момент от сценария на убийците му и техните наследници.  Сценарият, заради който Марков не се изучава в гимназиите и няма паметник в Борисовата градина.

Цивилизованият свят е превърнал отдавна неговото име в емблема на бунта, на волята за истина, която често се заплаща със собствената смърт…Но у нас драскачите още не са го разбрали. И надали ще го  разберат някога.

14. 

И още една  бележка от септември. В един от последните дни на този месец почина Константин Павлов. Голям поет, така различен от другите като човек и творец, една непрекъсната съпротива срещу ужаса, за който бе писал в „Капричио за Гоя“. Не пропускам да се поклоня на гроба му, който е в съседство с онези, които познавах и не съм престанал да почитам и обичам. В “Адаптация”, стихотворението, което е написал в далечната 1960 година, той казваше:

А сега –
да легнем на площада
и да дремнем колективно
два-три-пет-шест века.
Даже сънища не се полагат вече.
Някой друг от наше име ще сънува…
Собствените ни кошмарни сънища ще ги сънува…
И ще ги тълкува на света.
(Изопачено!)

Четейки пак тези стихове, за кой ли път си мисля, че дрямката ни продължава. И днес някой друг сънува сънищата ни, за да ги тълкува изопачено на света… И днес някои „само чрез въздушните мехури /своето съществувание доказват“ („Масово чудо“).

През 1957 година, когато е написал „Славеите пеят“, Константин Павлов очакваше „един-единствен гарван да се обади, /за да ми каже истината./Страшната!“ Отдавна гарванът му я каза, иначе нямаше поезията му да бъде страшна истина. Но ще я чуят ли най-сетне онези, заради които искаше да отглежда змии („Пасторално“) и да ги праща „за дребни услуги / в домовете“ на враговете си…Ще я чуят ли и онези, останалите, които все се правят, че не са добре с очите и ушите си…

Божидар Кунчев е литературен критик, професор в Софийския университет „Св. Кл. Охридски”. Автор е на книгите „Един бял лист, едно перо” (1981), „Александър Вутимски” (1984), „Иван Пейчев” (1986), „Александър Геров” (1987), „Поглед върху поезията” (1990), „Насаме с Гъливер” (1997),„Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров”(2003), „Да отидеш отвъд себе си” (2007),„Когато времето кристализира” (2012) и др.

1 коментар

  1. Точно когато нивото на изпаряващата се и сгъстена в позорно къкрене политическа гозба стигна до дъното, следва прегаряне в тенджерата на падението, следва овоняване с тежка воня на овъглена мазнина в цялата национална къща. В момена не къкри протестът, моралът на цялата политическата върхушка е пред загаряне. Българското политическо ястие се превърна в прегорял тюрлю-гювеч. Няма идейна ценност в това правителство на келепирните компромиси, допуснати в условията на едва поносимо взаимно търпение – власт заради властта. В във всяка следваща минута разломът между загорелите съвести на парламентарно представената коалиция „Орел, рак и щука“ се простира в гигантски цепнатини сред изгорялата цялост на народа ни. По-гьонсуратско вкопчване в идиотската скамейка на една толкова компрометирана за броени дни власт не се наблюдава дори с продължително вглеждане в историята на която и да била епоха от човешкото развитие. Продължаването на агонията ще премине търпението и е възможно правителственото загаряне да подпали целия ни дом.