0
2899

Белене е място на памет за цялото човечество

Паоло Кортези

В Белене се е случило нещо лошо, трябва да действаме, за да „поправим“ това място, да сложим похлупак на ада. С отец Паоло Кортези разговаря Момчил Методиев.

Паоло Кортези е католически свещеник пасионист, станал известен с усилията си град Белене да бъде превърнат в място за памет по европейски образец, въз основа на бившия концлагер на остров Персин и светилището на местният мъченик Евгений Босилков. Той привлече общественото внимание и със своята милосърдна дейност, включително и по отношение на бежанците.
Роден през 1974 г. и е ръкоположен за свещеник на 12 май 2001 г. През 2010 г. е изпратен в Белене от Ордена на пасионистите, а от 2012 г. е енорийски свещеник в църквите „Рождение на Блажена Дева Мария“ и „Св. Антоний Падуански“ в Белене и ректор на светилището на блажения Евгений Босилков. През 2016 г. е награден с Почетен знак на президента на Република България за приноса си „за предаването на знанието за тоталитарното минало и всеотдайната работа за почитане на паметта на жертвите на комунистическия режим”, а през декември 2017 г. е обявен за Човек на годината в годишните награди на Българския хелзинкски комитет за „принос към правата на човека“. През 2017 г. ръководената от него католическа общност приема от Държавна агенция за бежанците и с помощта на „Каритас“ се опитва да настани в Белене законно пребиваващо в България сирийско семейство, бежанци от Дамаск, които обаче заради заплахи и некомпетентност напускат Белене, а след това и България.
Отец Паоло има и интерес към историята на католиците в България. Автор е на книгите Il lupo, l’orso, l’agnello. Epistolario bulgaro con don K. Raev e mons. D. Theelen (San Paolo Edizioni, 2013), История на католическата общност село Малчика. 1605-2015. (Културен център „Евгений Босилков – Белене, 2016 г.) и Lettere dai confini d’Europa. I primi Missionari Passionisti in Bulgaria e Valacchia durante l’episcopato di mons. Pavel Dovanlia 1781-1804 (Centro Culturale Eugenio Bossilkov-Belene, 2017).
Разговорът с отец Паоло се проведе през юни 2018 г. в Белене, по време на лятното училище, посветено на изучаването на историята на тоталитарните режими, организирано от „Софийска платформа“.

В България сте известен основно със стремежа си да популяризирате Белене като място за памет. По-малко сякаш се говори за дейността ви като католически свещеник, а двете дейности едва ли могат да бъдат разделени. Затова предлагам да започнем разговора с вашето свещеническо служение. Какво ви накара да поемете по този път и как стигнахте до Ордена на пасионистите, към който принадлежите?

Желанието да бъда свещеник се роди у мен много рано. Трябва да се върнем далеч в миналото, към детството. Роден съм през 1974 г. в семейство на вярващи, моята баба и дядо, цялото ни семейство редовно посещавахме богослуженията. Произхождам от село с 600 жители. Още като дете бях свързан с църквата, на 6-годишна възраст станах министрант, помагах в богослуженията на отец Франко, нашия енорийски свещеник. В енорията ни често идваше и отец Йеремия, свещеник пасионист, мисионер, който ни говореше за мисията в Африка и за децата там. Той имаше дълга бяла брада, беше служил в Африка в продължение на 40 години и той събуди у мен интереса към свещенството. По онова време в енорията ни редовно идваха пасионисти, тъй като в съседното село те имаха семинария.
Пасионистите са един от ордените в Католическата църква, основан е в началото на ХVІІІ век от свети Павел от Кръста. Интересна е и връзката им с България – идват в България още през 1782 г. В Османската империя е една от първите мисии на Ордена. Така пасионистите работят в Северна България вече 236 години, а освен грижата за духовния и литургичен живот на българските католици те развиват и милосърдна, социална, здравна и културна дейност в тези общности.

На 10-годишна възраст постъпих в семинарията в село Калчинате, така започна моето дълго духовно образование. След 3 години завърших основното си образование, после продължих в Класическата гимназия в град Комо. Висше богословско образование започнах да уча във Верона, където останах общо 6 години. Отидох в Рим през 1996 г., където изкарах новициат, време, което при нас предшества полагането на монашеските обети. След като завърших през 2000 г., бях ръкоположен за дякон. След това ме изпратиха в Милано, където започнах да служа в една енория. Там бях ръкоположен за свещеник през 2001 г. и след това в продължение на 10 години работих като енорийски помощник.

През 2010 г. в разговори с моите началници им казах, че имам желание да натрупам някакъв опит в чужбина, независимо дали в Африка, или Южна Америка, нямах претенции. И те решиха да ме изпратят в България, което за мен беше малко изненадващо, представях си, че ще бъда мисионер в Африка, бях посетил нашите мисии в Африка. Казах „да“, макар да не знаех нищо за България, освен че столица е София и че нашите младежи през лятото ходят във Варна. Общо взето, това се знаеше тогава за България в Италия. Бяхме чували, разбира се, и за блажения Евгений Босилков, който беше беатифициран през 1998 г. Тогава започнах да чета книги за страната, а за първи път пристигнах в България на 13 октомври 2010 г.

Идеята беше една година да остана в Белене, да науча езика и малко да се интегрирам. Започнах като децата, с азбуката – а, б в, „куче“, „котка“, „комари“, „домати“ и най трудно – „краставици“, като ми помагаше една учителка беленчанка. Към края на 2011 г. година свещеникът, който служеше в Белене, се върна в Италия. Нямаше друг подготвен и така ме оставиха в Белене, отначало като помощник, а след това през септември 2012 г. ме назначиха за енорийски свещеник и ректор на светилището на блажения Евгений Босилков.

Известен сте с интереса си към историята на католиците в България. Издадохте сборник с писмата на Карло Раев и монсеньор Теелен, книга за историята на църквата в с. Малчика, както и впечатленията на италианските свещеници от Свищовско от ХVІІІ и ХІХ век. Какво ви впечатли в историята на католиците в Белене и региона, как те успяват да запазят вярата си през вековете?

Интересувам се от история и археология от младини – в детството ми беше популярен Индиана Джоунс, а в гимназията и университета четях много книги по история. Много обичам историята, в началото се интересувах от първите векове на християнството. Когато ме изпратиха в България, тези интереси ми помогнаха, защото не може да живееш и работиш на едно място, без да познаваш историята и корените, по-конкретно местните корени, а и общата история на народа, където отиваш. Започнах с книгите, които намерих на италиански. През първите месеци четях каквото можеше да се открие в Италия за история на България, на българите, на католиците, на католиците от източен обред и по-специално на католиците в Белене и от Северна България. Всичко беше ново за мен, имената, датите, фактите. По-късно, когато вече можех, започнах да чета и български извори, помня Нашите павликяни на Милетич и други книги. Много от прочетеното беше свързано с блажения Евгений Босилков, с репресиите срещу католиците в България през годините на комунизма. Различни четива за мъчениците и жертвите на тоталитарните режими.

Какви са били отношенията между католици и православни преди 1944 г.?

До Освобождението, по време на турското робство, контактите не са активни, католическите общности са много малки, общо в цяла Северна България те са около 2000 души. Нашите католически села произхождат от старите павликяни – Ореш, Малчика, Трънчовица. В тях католиците са били около 80 процента, те са се венчали помежду си, а контактите с православните са били ограничени. След Освобождението започва движение на населението. По принцип обаче католиците са живели в селата, в градовете почти не присъстват, там са малцинство. Друга е историята на католиците от източен обред, те са в Южна България. При нас отношенията си били спокойни, като цяло мога да кажа добри отношения, нормално съжителство, без конфликти и борби.
Обратното, в историята има свидетелства и който се занимава с тези проблеми, знае, че след Освобождението има големи спорове и конфликти вътре в католическите общности, като на някои места, сред които и Белене, тези спорове водят до разделение. Причините са различни. В Белене в известен смисъл те са политически и национални, това е спор между прогресивни и консерватори, едни семейства искат литургията да бъде на български, а не на латински, искат свещениците да са българи, а не италианци и германци. От друга страна, искат и промени в управлението на църквата, общността да бъде контролирана от миряните, а не от свещеника, неща, които днес се приемат навсякъде, но преди Втория ватикански събор предизвикват спорове. В други общности – като Драгомирово, Бърдарски геран, разделението е било по етнически признак. В Бърдарски геран живеят немски семейства, които имат собствена църква, с немски свещеник. Има друга енория на българите, с български свещеник. Подобно е положението и в Драгомирово – там долната църква е на изселници от Банат, а горната – от Букурещ. Така се стига до местни спорове от етнически характер.

Най-известен е конфликтът в района на Белене – Свищов. Той е започнат от отец Станислав Петров веднага след Освобождението и продължен от отец Карло Раев от Белене, който прераства в голям конфликт с намесата на тогавашната преса, политици и дипломати. В Италия издадох книга за този спор с кореспонденцията между монсеньор Ронкали, отец Карло Раев и епископа на Северна България монсеньор Дамян Теелен. Тази борба може да се каже, че продължава около 20 години, от 1915 г. до 1935 г. Спорът започва веднага след Освобождението в Белене, малко по-късно почива епископ Иполит Агосто, а спорът води до разделянето на католическата общност на две и строителството на втората католическа църква, посветена на св. Антоний Падуански, през 1898 г. След това за известно време има мир, но през 1915 г. спорът е подновен, тогава отец Карло Раев започва борба срещу владиката, който идва от Холандия. Спорът завършва с отзоваването на свещеника, изправен е пред църковен съд, а след това е изпратен в Царев брод до Шумен, а после – във Велико Търново, където живее до 1947 г. Изпратен е там като наказание, защото по това време католиците в Търново са много малко. В Белене нещата се успокояват благодарение на папския визитатор монсеньор Анджело Ронкали. Дори съм си мислил дали някои от идеите му за реформи, които реализира на Втория ватикански събор като папа Йоан ХХІІІ, не му идват вследствие на този негов опит от България.

Днес Белене фокусира много интереси в българското публично пространство. От моя гледна точка най-важно ми се струва значението му като място на памет за периода на комунизма. Можем да кажем, че свещеникът в Белене е пазител на паметта. Как гледате на тази своя задача и как вашите енориаши гледат на тази ваша активност?

В България за Белене се говори, ако не всеки ден, то по три пъти на ден! По различни причини всички са чували за Белене. Не можем да променим историческия факт, че по време на комунистическия режим Белене е било място за наказание, в него и днес продължава да има затвор, това е място, натоварено с голяма символика. Когато чуваме Шипка, мислим за Освобождение, когато чуваме Варна – за ваканция и море, а когато чуваме Белене – за наказание или ядрени мечти.
Без да навлизаме в подробности, мога да кажа, че аз, първо като човек, второ като свещеник и вярващ, трето, като местен ръководител на общността и на светилището на един мъченик на комунизма, не мога да бъда безразличен. Трябва да заема позиция и да действам заедно с цялата ми поверена общност и с всичко други желаещи, а те са много.
На това, че Белене е било място за наказание, винаги съм гледал не като на някакво петно, белег – мнозина виждат в това минало на града нещо лошо, за което не е хубаво да се говори. Обратно, винаги съм гледал на това като на потенциал, защото като духовник усещам, че Белене има специални духовни сили. Където е вършено нещо лошо, ние, духовниците, вярваме, че остава някаква негативна сила. Наистина остава петно, мирис на зло. Но както казва св. апостол Павел, където има много грехове, там ще има повече благодат. Затова за мен Белене е източник на голяма позитивна духовна сила. Гледам на него и на миналото му като на потенциал. От духовна гледна точка, когато е сторен голям грях, той трябва да бъде „поправен“, възстановен. Вие българите казвате – „който счупи, купи“. На това място се е случило нещо лошо и ако ние не действаме, там ще продължават да действат злите духове. Трябва да действаме, за да „поправим“ това място, да сложим похлупак на ада, както се казва.

След като прочетох много литература, главно мемоари, издадени през 90-те години, осъзнах потенциала остров Персин и Белене да станат място за памет, за поклонение. Посещавал съм мемориалите в Аушвиц, Бухенвалд, мемориала „Яд Вашем”, Ардеатинските пещери край Рим[1]. И мога да кажа, че Белене притежава същата сила, както другите места за памет. Моето мнение е, че да забравяме, да замитаме всичко под килима, не е най-добрият изход, мисля, че като общество трябва да ползваме това място, за да направим нещо хубаво, добро. Това място има голям потенциал, за да помага на младите хора да помнят, да не забравят, да възпоменават, да черпят ценности.

За пръв път стъпих на острова през 2012 г. и след това през 2013 г. започнахме да работим. В началото се опитах да заинтригувам хората от Белене, от нашата общност. Първо почистихме втори обект от лагера на острова, след това направихме сайт, после започнахме да се опитваме да вкарваме посетители. Достъпът тогава беше труден, почти забранен, говорихме с Министерството на правосъдието, започнахме да водим хора, създадохме културен център „Евгений Босилков“, за да има юридическо лице, което да управлява процеса. Постепенно колелото се завъртя. Има трудности, но има и много радости. Видях как в рамките на 3–4 години от 50 души, които идваха на годишното поклонение през 2013 г., след три години стигнахме 2–3 хиляди посетители годишно. През годините стотици хора не само от България, но и от Румъния, Гърция, Италия, Германия идват на посещение, интересът не е само местен, защото това е място на памет за цялото човечество. Другата голяма радост беше, че на два пъти дойде президентът на България, както и председателят на Народното събрание.
Вратите на Белене са отворени за всички добронамерени хора, които търсят истината от миналото и желаят да почитат невинните жертви. За обикновения човек, за млади и стари, за вярващи и невярващи, за президенти, за папата и патриарха.
Впечатлението ми за изминалите години е смесено – от една страна има страх, от друга – срам, от трета – силно политизиране на проблема за паметта. Има някои беленчани, но това се отнася и за другите, които предпочитат да гледат от прозореца какво се случва. Вътре в себе си всички са съгласни, че почитането на невинните жертви е ценност, че мнозинството от хората, които са били в Белене и Ловеч, са били невинни хора, жертви на режима, но това съзнание не води до желание да се направи нещо за паметта им. Виждам обаче много младежи, като тези, които тази седмица са се записали на лятното училище, да започват да влизат в това движение, което наричам култура на паметта, и това много ме радва.

Как е решен този проблем в Италия? Там също е имало тоталитарен режим, към който Католическата църква не е имала еднозначно отношение. Преподава ли се този проблем в училищата и как хората се отнасят към това минало?

Като изключим съществуването на някои крайни малцинства – неонацисти, неофашисти, и крайно леви – в Италия този въпрос е решен. Раната при нас беше затворена през 1945 г., като най-жестоки бяха последните две години по време на окупацията на нацистка Германия, тогава имаше и гражданска война. Има спорове около определени празници, но има съгласие за необходимостта от обучение в ценностите на човешките права и демокрацията. Когато аз бях ученик, имаше определена специална седмица през януари, посветена на Холокоста, на жертвите на нацизма и фашизма, когато в училищата се организираха много събития – документални филми, театър, песни, изкуство. Сега тези чествания са по-широки, всеки сектор на обществото се фокусира върху паметта, това става не само през януари, а през цялата година. В Италия има много места за памет – Ардеатинските пещери, концлагерите „Кампо ди Фосоли” и „Болцано”, „Марзабото”[2] – които редовно са посещавани от учениците, включително и от децата от 3–4 клас. В обществото това не предизвиква дебат, нещата са ясни. Наистина, режимът на Мусолини е много различен от нацизма в Германия, фашизма в Испания или комунизма в Източна Европа. Режимът на Мусолини е тоталитарен, но малко по-различен, в Италия не наблюдаваме жестокостите, на които сме свидетели в Германия, защото италианците са малко различни. В Италия, също както и в България, законите срещу евреите са приети трудно. За съжаление в последните години на режима в Италия под натиска на Третия райх фашистите се съгласяват евреите да бъдат депортирани в концлагерите, където загиват. Има много жестокости през този период. Но това си остава насилнически режим, без свобода, дядовците ми много са ми разказвали за това време.

Друга широка тема е връзката на фашисткия режим с Католическата църква, специално в Италия, където една част от Църквата сътрудничи на режима на различни нива. Причината е, че фашисткият режим не се представя за атеистична сила, за разлика от ленинизма. Един от лозунгите на Мусолини е Dio, Patria, Famiglia („Бог, родина, семейство”), някои от пропагандираните ценности съвпадат с ценностите, защитавани от Църквата. В началото има много хора, които се увличат по фашизма, защото той се появява като реакция на руската революция. Пропагандата на Мусолини посочва комунизма за враг, защото там убиват свещеници, рушат църквите, те са атеисти, а това привлича подкрепата на много хора. Малцина са умните пророци в началото, които разбират какво ще стане. Това са тежки времена за Италия, това са годините след Първата световна война, когато има много проблеми. А социологията обяснява, че когато има трудности, хората търсят силен човек, за да ги разреши, и в Италия виждат Мусолини като този силен човек. Да не забравяме, че той произхожда от левицата, така се формира нещо като италиански националсоциализъм.

В Църквата има и друга част, която не е съгласна с режима. Някои се страхуват да се борят, но има и много свещеници, които воюват заедно с партизаните, с комунистите. Има редица католически сдружения, които режимът не харесва и закрива. Защото този режим не иска да разреши на другите институции да работят. Казват, гледайте си вие работата в църквата, останалото е наша работа, ние ще мислим за болници, за социални дейности, за пресата. А по средата е народът, който трябва да оцелява, а след това е изпратен на фронта. Обществото преживява голяма трагедия. И Мусолини, също както в Източна Европа, направи много магистрали, отвори работни места, създаде здравната и пенсионната система – все неща, които продължаваме да ползваме днес. Но като цяло обществената съвест е наясно, че това е бил тоталитарен режим, който не трябва да се повтаря. Голямата трагедия у нас настъпва след 8 септември 1943 г., когато Италия се разделя на две и се създава Република Сало[3], което води до гражданска война с много жертви от двете страни. Днес продължава да има спорове кои жертви да бъдат почитани. Историята е много преплетена, но мога да кажа, че свободата е ценност, че на 25 април честваме края на фашизма и този празник е почитан от всички, с изключение на малцина глупаци. Има много места за памет и тази история е позната на цялото общество.

Ще илюстрирам това с един пример. Когато отида в Италия, посещавам книжарниците, големите вериги, където търся книги по темата за тоталитарните режими. По рафтовете за история на ХХ век има по хиляда книги, посветени на антифашизма, за жертвите, Холокоста, концлагерите, романи и филми. И винаги ги питам къде са книгите за комунизма, за Източна Европа, Камбоджа, Куба. Показват ми десетина книги, сред които биография на Сталин, на Кастро, нещо за Че Гевара. Винаги питам за България – няма нито една книга за история на комунизма в България. Има нещо за Албания, за Румъния. В това се състои разликата – за фашизма има хиляда книги, за комунизма те са десетина.

Мисля, че и ние в Италия носим вина за това, защото и у нас съществува проблемът, който виждаме в България – политизирането на паметта. Много от нашите интелектуалци произхождат от левицата – режисьори, писатели, учители – след като левицата винаги е била в опозиция, тя започва да работи активно в образованието. Затова в Италия има съгласие, че трябва да бъдат почитани жертвите на фашизма, но когато кажеш: „хайде да почитаме и жертвите на комунизма“, това предизвиква спорове. Когато говориш за Източна Европа, за комунизма, отношението е по-различно. Затова и е важна нашата работа тук, в Белене. Ще бъде добре, ако също както в Италия, където всеки ученик в гимназията посещава един концлагер, ученици от Италия, Франция, Германия или Румъния и Албания идват тук, за да се запознаят с жертвите на комунизма.

Има една фраза на папа Йоан Павел ІІ, която много харесвам – той говори за икуменизъм на кръвта, който обединява всички вярващи, пострадали от тоталитарните режими. Доколко сред католиците, а и сред православните според вас съществува разбиране за този „икуменизъм“? До каква степен този опит може да ни сближи, като имаме предвид процесите днес, доминирани от тенденцията за самозатваряне и капсулиране на идентичностите.

Пътуването към Голгота е нещо, което обединява – тук се сещам за книгата на протестантския пастор Харалан Попов, който е лежал в „Белене”, озаглавена „Път към Голгота“. Наистина този път към Голгота е принудителен, но това сближава хората. В Белене са лежали хора от различни религии, не само свещеници, но и вярващи – православни, католици, протестанти, мюсюлмани. В Германия концлагерът „Дахау” например е определен за специален концлагер и затвор за свещенослужители – протестанти, католици, евреи. Всички вярващи по време на тоталитарните режими са страдали по една или друга причина, а в затворите ние ставаме голи, бедни. Както в Библията – когато идва Навуходоносор, превзема държавата и разрушава храма, юдеите стават голи. Това е голотата на човешкото страдание – хората не могат да имат храмове, да правят нещата, които искат. Чел съм мемоари от Румъния, от България, от Соловецките острови в Русия, където е имало затворени много свещенослужители. Там те откриват човещината между тях – да споделят малко хляб, да се помолят заедно. Защото в затворите хората са голи, нямат нищо и тези дребни жестове им помагат да се пречистят, това е истински хуманизъм. Там откриваме, че сме братя, че споделяме същата вяра в Христос и това на нас, хората, които живеем днес, ни носи голяма духовна сила. Затова тези места за памет ни обединяват, в тях намираме това, което ни обединява, което е общо – достойнството на човека, ценността на човека. Независимо дали е българин, турчин, германец, той е човек, мой брат, който страда за вярата. Пасионист означава страдалец за Христос – страданието на Христос е ключ, който ни помага, който ни съединява. Затова за мен тези места за памет са толкова важни, не за да политизираме паметта, а да ползваме тези места свободно и да ги посещаваме. Ако мога така да се изразя, това е като да направиш ресет на компютъра, да се пречистиш.

Папа Франциск акцентира върху необходимостта Католическата църква да бъде активна в социалната и милосърдната дейност, включително и по отношение на бежанците. Това предизвиква остри дебати не само в България, но и в цяла Европа, съпротива има и в католически страни като Полша и Унгария. Как посланието на папа Франциск може да се съчетае с обществените настроения по този въпрос и как това се отразява на позицията на един католически свещеник в град, чието население намалява?

Големи теми. Католическата църква е международна организация, която обединява над един милиард души. Когато папата говори по темата за мигрантите, той говори за целия свят – за Европа, за Америка, за Африка, за Азия, включително и за българите, емигранти по света. Но Църквата има общи и ясни позиции, които след това трябва да се прилагат и на място, там, където Църквата живее.
Позицията на Католическата църква по темата за миграцията е известна. Миграция и преселение винаги е имало – например, прабългарите са мигрирали от изток на запад. Адам и Ева също идват от рая. Евреите също мигрират. Александър Велики не си стои в Северна Македония – така ли трябва да я наричаме вече? – а отива в Египет и Индия.
Разбира се че има мигранти и мигранти, има разлика между тях. Преди всичко всеки човек има право да живее, където се ражда, но има право и да потърси препитание на друго място. Феноменът е много широк. Гледаме на него от европейска гледна точка, но европейците са колонизирали Африка, Америка, Индия. Посещавал съм Африка, там се говори за „освобождение“ от европейците през 50-те и 60-те години на ХХ век. Сега от другите континенти идват към нас, ние ги виждаме като страшни, но и ние в миналото сме били мигранти по света, били сме колонизатори – в миналото не всичко е било хубаво. Разбира се, мигрантите, които идват при нас, са нещо ново.
Важното е – папа Франциск го повтаря непрекъснато – да се освободим от страха, защото по принцип хората, които идват при нас, не са лоши, не идват да ни крадат. Разбира се, има и изключения, има италианци мафиоти, които отиват в САЩ и там вършат престъпления, имената са много и всички ги знаят – Лъки Лучано, Франк Костело, също синовете на мигрантите като Ал Капоне. Това не означава, че всички италианци в Америка са лоши. Има и българи по света, които вършат престъпления – миналата седмица например унгарски съд осъди трима българи заради действията им, довели до задушаването в хладилен камион на 71 мъже, жени и деца – но това не означава, че българите са лоши. Принципът е, че всеки човек има достойнство, трябва да се опознаем, да общуваме. Папата винаги говори за законни мигранти, които търсят убежище, които бягат от войната и хлопат на нашата врата, а аз трябва да ги приема и да им покажа пътя. Тук всеки трябва да си гледа работата – държавите, силите на реда, неправителствените организации.
На второ място, папата не нарежда, макар че има право, той винаги приканва и призовава местните католически общности да приемат бежанци и така да подпомагат държавите за решаването на проблема. Папата призова всяка католическа общност в Европа да приеме по едно семейство, за да помогне на държавите за тяхната интеграция, без да искат пари от държавата. Затова и ние в Белене решихме да приемем едно такова семейство, което имаше напълно законни документи и легален статус, и след разговори с „Каритас България“ и Държавната агенция по бежанците. Малко ми е тъжно че другите 40 католически енории в България не са приели тази покана… а всяка общност е свободна. Ние решихме да приемем това семейство.

Разбира се, след като ги приемем, трябва да полагаме усилия за тяхната интеграция. Епархията в Милано например, където съм работил 10 години, работи много активно по тази тема. Там стои въпросът как да интегрираме християните от различен етнос към нашите общности – те идват от Южна Америка, Филипините, Африка. Досега въпросът винаги е бил как да им помогнем да си намерят работа. Сега въпросът е какво е мястото на тези хора в нашите общности. Целта е да излезем от етноцентризма, да не строим етническа църква. Католическата църква в Италия е католическа, а не италианска – също както по времето на св. Петър в Църквата има всякакви етноси. Обединява ни нашата вяра, а не нашият произход. Аз съм католик в България, но и в Ботсвана, Русия, и Аляска. Нашата общност е общност на вярващите в Исус, а не общността на българи или италианци. Практиката в Италия досега беше различна – в Милано имаше отделен свещеник китаец за китайците католици, също и за перуанците. Докато сега целта е Църквата да не създава етнически общности, а всички, които живеят на едно място, да се интегрират към местната общност, да бъдат активни членове на общността.

Какво е мястото на социалната дейност в работата ви като свещеник? Какво правите, освен че служите?

Освен задължителните неща – посещение на домовете, отслужване на тайнства, венчавки, кръщенета, ние винаги работим заедно като общност. През последните години целта ни е като общност да работим заедно, не само да се оплакваме, но и да се опитаме да направим нещо повече отвъд еднократната помощ, изпращането на есемес, един пакет за Коледа, да направим нещо по-стабилно. По-специално да се борим с безработицата. Така през последните години сме открили около 20-ина работни места. В Белене открихме един ресторант – пицария, една фурна за хляб, а с помощта и на други институции – и център за социална интеграция и рехабилитация на деца с увреждания. Това са 20 работни места за младежи, които продължават да работят. Идеята беше да направим тези малки проекти, като първата година им помогнем да стартират, а след това те да се издържат сами. Сега църквата няма връзка с ресторанта или фурната – когато отивам в пицарията, си плащам като всички – там правят най-вкусната пица в цяла Северна България. Заповядайте! Същото е и за фурната. В Социалния център се грижат за 70–80 деца, той вече има делегиран бюджет и е подкрепен от държавата. Имаме и други идеи за бъдещето, мечти, но ще видим какво ще излезе.

Интервюто е публикувано в бр. 133 на сп. Християнство и култура.

[1] Ардеатинското клане – масово убийство в Ардеатинските пещери, извършено на 24 март 1944 г. от германските окупационни сили. Б.ред.
[2] „Болцано” и „Кампо ди Фосоли” са германски концлагери в Северна Италия, действащи от 1944 г. до края на Втората световна война. Марзабото е село близо до Болоня, известно като място на масовата екзекуция на около 770 цивилни граждани, извършена от германските окупационни сили между 29 септември и 5 октомври 1944 г. Б.ред.
[3] След десанта на съюзниците от Антихитлеристката коалиция в Южна Италия, на 8 септември 1943 г. правителството на Италия, начело с маршал Бадолио, сключва примирие с Коалицията. Северна Италия е окупирана от германските войски, където е създадена сателитна на Германия държава, известна и като Италианска социална република, начело на която формално остава Бенито Мусолини. Държавата престава да съществува на 25 април 1945 г., Мусолини е заловен на 27 април и на 28 април е убит от италианските партизани. Б.ред.