Пътувах към Белене по мръкнало. Привечер крайдунавска България тъне в мрак, ала не заради неизградената АЕЦ „Белене”, както биха си помислили някои. Тази част от севера е толкова ударена от кризата, че просто няма кой и защо да пали лампите в опустелите домове, склопили очи в мрака. Такива са времената.
Пътуване вдън нощта. Отивам в Белене не заради непостроената атомна централа, чиято съдба веднъж завинаги бе зачеркната на референдум, нито заради красивите гледки, въпреки че моравият залез или аленият изгрев край Дунава не се забравят лесно, нито заради птиците в резерватите, защитени по „Натура 2000”. Отивам в Белене, защото там се кръстосват коловозите на историята от времето на комунизма, превърнали това място под пламналото небе в сумрачно гробище на толкова погребани човешки надежди.
За първи път – в рамките на честванията на нашите „25 години свобода” – в бившия стол на затвора се провежда конференция, посветена на „свидетелите на мъченичеството”, където в присъствието на държавния глава ще говорят представители на основните християнски църкви в България. С убеждението, че един ден Белене ще се превърне в място за поклонение пред мъченичеството. Един ден, който все не идва…
През лятото на 1990 г. за първи път бивши лагерници, заедно със семействата си, минават по понтонния мост, свързващ действащия в Белене затвор с остров Персин – мястото на техните страдания. Оцелелите не просто се завръщат на „острова на страданието”. От изповедите им във филма на Атанас Киряков „Оцелелите. Лагерни разкази” (1990) става ясно, че те никога не са напускали острова, че страхът е продължил да бушува вътре в тях.
Тогава те и техните близки са били убедени поне в едно: че през местата на престъпленията на комунизма – като островите Персин и Щурчето край Белене и лагерите в Ловеч, Богданов дол, Куциян, Скравена или Ножарево – ще минават на поклонение хиляди българи в опит да осмислят травмата от несвободата, белязала българския ХХ в.
През следващите години посещенията на оцелелите обяснимо оредяват. Казва си думата и специалният пропускателен режим на затвора в Белене (разрешение за поклонение веднъж годишно), както и новата „политическа коректност” след „европеизацията” на БСП – нека не ровим пак в тази рана, да гледаме към бъдещето. Миналото си е минало, безвъзвратно отминало. Да турим пепел и да не се обръщаме назад.
Терапевтите обаче знаят, че травмите не отшумяват чрез премълчаване. Напротив, симптомите се усилват и водят до неочаквани кризи и разстройства, доказателство за което е и политическата ни история през последния четвърт век.
Помирението в България така и не се случи, въпреки че гробовете на жертвите обраснаха в трева и запустяха. И то не стана факт, защото не се предшестваше от прошката на паметта. Комунизмът не излезе от историята, за да влезе спокойно в учебниците. Той продължи да броди призрачно, подтиквайки едни българи да гласуват с носталгия, а други – с болка от преживяното. Паметта за българския ХХ век още продължава да ни разделя.
Мислех над това в таксито от Свищов за Белене. Приятелката на шофьора, седнала до предната седалка, попита какво ме води в Белене – градът е опустял, няма работа. Казах й, че ме води историята. Идвам на конференция, чиято цел е да спомогне един ден да се издигне мемориал в памет на жертвите. Нали остров Персин е осеян с безкръстни гробове. Следствените действия по дело номер едно, посветено на лагерите, така и не се увенчаваха с успех.
– Гробовете не са на Персин – казва жената след кратка пауза. И ми обяснява, че работи в горското стопанство, което извършва контролирана сеч по околните острови. Преди пет-шест години нейни колеги разчиствали площ на остров Предела. Там и до ден днешен имало старо дърво, надупчено от куршуми. Ненадейно багеристът се натъкнал на човешки кости и ужасен побягнал. Взел си болнични и дълго не го хващал сън нощем.
– Обадихте ли се в полицията? – питам аз. Дойде ли някой да препогребе костите?
Тя клати глава в знак на отрицание. Дунав придошъл и погълнал онова място. А щом брегът се подрони, всичко пропада. Така и тези неизвестни жертви намерили своя вечен покой до многото други в обятията на голямата река.
С което усещането за призрачност, въпреки красотата на пейзажа, се засилва: човек има чувството, че е попаднал на странно място, извън времето, сякаш извън творението. Стефан Бочев, хронистът на българския ГУЛАГ, пише в книгата си „Белене. Сказание за концлагерна България”, че тук географията свършва и започва преизподнята. Лагерниците на острова казвали за всеки, дошъл от сушата: „Той дойде от България”. Или пък: „Отиваме в България”. Защото мястото, на което пребивавали, не се поддавало на описание.
Мисля си над това, докато вървя по понтонния мост към острова. Заради посещението на президента, процедурата е опростена: показваш журналистическа карта, записват данните ти и имаш правото да стъпиш на Персин. Придошлият мътен Дунав подлизва железния понтонен мост, но връзката с острова е сигурна. Някога мостът е бил дървен. Сещам се, че писателят Цвети Иванов, главен редактор на социалдемократическия вестник „Свободен народ”, умира от тетанус, защото убожда крака си на ръждясал пирон по дървения мост. Отказват му лекарска помощ и след седмица, през лятото на 1950 г., той издъхва в страшни мъки в болницата в Свищов. Още една от жертвите на лагера в Белене.
Тук обаче се налага едно уточнение. Ето какво пише земеделецът Недялко Гешев, лагерник на острова, в книгата си „Белене, островът на забравените”, издадена в Брюксел през 1983 г. и четена на части по радио „Свободна Европа”:
Грешно е да се свързва името на Белене, разположено на брега на Дунава, на почти еднакво разстояние от Никопол и Свищов, с едни от най-жестоките и кървави изтезания на българския народ след Втората световна война. Жителите на Белене, чиято добрина и религиозност нямат нищо общо със злодеянията на властта и концентрационните лагери, рискуват да останат в историята дамгосани от петното на грозното, разиграло се на остров Персин.
Смятам, че Недялко Гешев е напълно прав. Сутринта, след литургията в католическата църква „Рождение на блажена Дева Мария” в Белене, имах възможност да поприказвам с местни хора. Църквата е почти залепена до затвора, в близост до мястото, откъдето се тръгва за острова и само по чудо не е била затворена от комунистическите власти. Монсеньор Христо Пройков разказа на конференцията как духовниците, въдворени на острова, направо не вярвали на ушите си, когато в тихите зимни нощи до тях стигал камбанния звън. Чувствали, че Бог е с тях дори в умопомрачението на историята.
Старите хора ми посочиха улицата, по която лагеристите вървели под конвой от жп гарата до преизподнята. В същото време милиционерите с тояги разгонвали хората по къщите им. Някой трябва да разкаже и за това. За страха при комунизма, когато се страхуваш и със „страха на другите”.
Стефан Бочев свидетелства:
Закачиха ни за някакво влакче и след немного минути бяхме пристигнали на предназначението. Вън, виждаме, се движат разни милиционери, надзиратели. Разлостиха вратите, отвориха ги: пред очите ни, отвъд високия бряг – сив блясък на бавнотечаща вода. Дунав беше. „Дунава… Дунава…”, повтаряха някои. И се чудеха какво ще правим тук. Лагер тук няма: да не ни карат по-далече? Песимистите започнаха да въздишат, че може би… през Дунава… за Сибир…
Строихме се за проверка. Не ни казват нищо: мълчат. Селцето, през което минавахме, бе от схлупени къщурки, а всичко останало – някак величествено. Дунав си е направил тук и небосвода такъв: като че ли тържествен… Всичко бе красиво освен нас: това черно, малко човешко стадо, смъкващо се към брега на голямата река.
Затова не ми се вярваше, когато по своя воля тръгнах по понтонния мост към Персин. По същия онзи път, по който хората са били подкарвани с тояги като добитък, пребивани, унижавани. По пътя към острова, където хората са били пращани, за да намерят смъртта си и където днес все още не сме почели паметта им.
На остров Персин няма мемориал. Не знаем колко са били жертвите, нито имената им. Някъде из канцелариите на действащия затвор се пази списък с хората, минали през концентрационния лагер. 3000? 5000? Повече или по-малко?
Не знаем. Или не искаме да узнаем. В това незнание има нещо от мистерията на злото, от тайната на всички тези хора, потънали в мрака на острова.
Останали са обаче достатъчно свидетелства, които човек разгръща със свито сърце.
Четох част от тях на открития урок пред ученици от горните класове в СОУ „Димчо Дебелянов” в Белене. Исках да науча какво те знаят за лагера, какво са чували от родителите си. Вярно ли е, че никой не иска да говори за лагера, както ми каза преди време момиче от Белене на представянето на своя книга в София, посветена на птиците в природен парк Персин.
Децата в Белене не мълчаха. А и нямаше защо. Родени „свободни”, десетина години след промените, за тях ограниченията на миналото не важат. Всички те знаеха за лагера и толкоз. Останалата част от историята липсва, както впрочем липсва в учебниците. Вина за което носим всички ние. Защото от тази липса избуяха немалко от плевелите в настоящето ни, тук е и коренът на носталгията по „живковизма”, поразила половината от нашите съграждани, анкетирани от „Алфа рисърч”.
Мълчанието, в подобни случаи, е не по-малко пагубно от забравата. То е ключът към нея.
Но и думите понякога са безсилни. Те лесно прикриват онова, което, по една или друга причина, не искаме да помним, но трудно придават израз на кошмарите на историята, на случилото се в Аушвиц и Колима, в лагера до Ловеч или на остров Персин.
И все пак сме длъжни да изтръгнем тази част от историята от забравата. Заради самите нас. И заради сенките на мъртвите, които имат нужда от помощта ни, за да победят смъртта.