Начало Идеи Актуално „Бели нощи“ или за правото да мразиш Достоевски
Актуално

„Бели нощи“ или за правото да мразиш Достоевски

4969
Иля Глазунов, „Среща“, илюстрация към „Бели нощи“, 1970 г.

Ако човек чете внимателно „Бели нощи“, ще открие, че тази повест е част от един триалог, започнат с „Египетските нощи“ на Пушкин[1], продължен с „Невски проспект“ на Гогол и завършен с един от ранните текстове на „мечтателния“ Достоевски. Първите две произведения са писани по едно и също време, в средата на трийсетте години (Пушкин дори не успява да публикува повестта си и тя излиза посмъртно). Десетина години по-късно двадесет и седемгодишният Фьодор Михайлович ще потърси продължение на разговора. На същата възраст е и героят в книгата му; герой, който не без основание мнозина приемат като алтер его на автора. По-късно ще го открием и в други от книгите на Достоевски. А думите: той дълго ѝ говори за смешния човек, криещ се дори от дневната светлина; човек, страхлив и объркан, сякаш току-що е извършил престъпление, пазарувайки с фалшиви банкноти[2], ще срещнем и в по-късни творби. Има ги и в „Престъпление и наказание“, и в „Идиот“, и в „Юноша“… Оттам и първото основание да мразим Достоевски. Четем „Бели нощи“, ала никога не ни става ясно обича ли авторът своя герой, или му се подиграва. Като че ли – подобно на Сервантес – и той загадъчно се надсмива; вероятно защото тайно е влюбен в онова, което пародира. Още Бахтин е забелязал тази особена полифоничност в прозата на Достоевски. Гласовете се надбягват и докато усетиш откъде идва първият, вече се е появил вторият и го е изпреварил. После третият ще изпревари втория, а четвъртият – третия. А може би никой никого не изпреварва, а просто се срещат и продължават в общ поток. За да се получи композиция, която следва логиката на фугата. Само че нетренираният слух се обърква. Нещо повече, започва да се дразни. Но ако знаеше, че трите[3] бели нощи в повестта са трите части на една фуга и че последната трета нощ е репризата… Тогава всичко щеше да бъде по-ясно. И нямаше да има нужда да гадаем защо експозицията води към Гогол. Достатъчни ще са само три такта, за да усетим началото на „Майска нощ или удавница“: Беше чудна майска нощ. Такава, каквато може да се случи само докато сме млади, любезни читателю.

После тоналността се сменя и зазвучават гласове от „Невски проспект“[4] и от Фонтанка. „Объркана и объркваща секвенция“, би казал строгият и добре възпитан читател, чудейки се защо героят, страхувайки се от своята всеобемаща самота, подобно на Гоголевия нос, три дни и три нощи се шляе из улиците на Петербург… Четеш и не знаеш кого четеш. Защо му е на Николай Василиевич да се явява като призрак и да се подгавря с всичко? Защо му е да си шества така триумфално? И това е второто, далеч по-сериозно основание да бъде мразен Достоевски. Най-малкото, защото никой не може да си шества просто така….

А повестта още не е започнала. Все още повествованието го няма. Има (така започва книгата) само небе. Звездно и толкова светло, че погледнеш ли го, до края на живота си ще се чудиш защо такива капризни и сърдити хора могат да живеят под него. Взира се в небето самотната руска душа и с горест се пита защо светът се оттегли? Защо всички я изоставиха? Защо никой дори да се запознае с нея не ще?! Върви Душата между къщите и разговаря с тях. А ти се вслушваш в думите ѝ и разбираш как и защо е избухнала поредната война. Защото се воюва от сантименталност. Заради вярата на Руската душа в идеала. Той е любовта на живота ѝ и заради него си струва тя да умре. Защото (и без друго) всичко е толкова скучно. Пък и нали (макар и по своему) идеалът също я обича. Явява ѝ се на сън, а тя – вгледана в сянката му – създава в мечтите си цели романи.

В един от тях Настенка (героинята-протагонист на същия този Идеал) стои – забодена с карфица[5] – за сляпата си баба. Пришита е към нея, тъй както фантазията към реалността. Не е съвсем ясно защо са заедно и какво правят. Не е ясно дали карфицата ги свързва, или ги разделя. Най-вероятно ги събира, за да си четат Уолтър Скот и баладите му за доблестния рицар Айвънхоу. Или в очакване на Наемателя. Неизвестно при кого ще дойде той. При бабата? (Защото тя е господарят на къщата.) Или при внучката? Или при Самуел Бекет?! Но (така или иначе) всички го чакаме. Появи ли се, ще отидем заедно на опера. Ще гледаме „Севилският бръснар“[6] и ще бъдем щастливи (стр. 54). А може би (иска ли питане) ще сме нещастни, защото само така чувството не се похабява, а се съсредоточава (стр. 65)…

В търсене на правилния отговор (макар че няма въпрос) Наемателят също ще се забоде с карфица, за да намери „своя“ си ъгъл и/или за да се уподоби на онова насекомо[7], за което по-късно ще разкаже Кафка… защото е толкова непоносим щастливият човек (стр. 67)… или защото Настенка е толкова обикновена… и все говори, говори… каквато и глупост да ѝ дойде наум[8] (стр. 68).

Всъщност „Бели нощи“ (заедно с „Бедни хора“, „Двойник“, „Крокодил“, „Неточка Незванова“, „Малкият герой“, „Сънят на чичото“) е само началото. Към края на живота си, в ненаписаната втора част на „Братя Карамазови“ (и втората част на „Мъртви души“ я няма) Достоевски ще иска да разкаже как тихият и кротък полусветец Альоша се превръща в анархист и цареубиец. За да стане съвършено ясно, че иде ли реч за Фьодор Михайлович, нищо никому не е ясно.

Което е най-сериозното основание Достоевски да бъде мразен… и четен!

––––––––––––––––––––––

[1] И друг текст на Пушкин би могъл да вдъхнови „Бели нощи“ – шутовската поема „Домик в Коломне“.
[2] Текстът в италик е цитат от повестта.
[3] Макар че в повестта нощите са четири (последната нощ е своеобразен епилог, който трябва да отговори на въпроса: о, Боже, как ще свърши всичко това? Друг е въпросът, че отговорът и тогава не идва, затова има и втори епилог – „Утро“.
[4] Действието в повестта започва на „реалния“ „Невски проспект“. Който е не само реален, но и Гоголев.
[5] Този образ е измислен не от мен, а от Достоевски. И баба ми, като видя, че не може да ме следи, взе карфица и забоде роклята ми към своята (стр. 48).
[6] Филмът на Никита Михалков „Сибирският бръснар“ е чудесна алюзия към този детайл.
[7] Тук „насекомото“ е охлюв.
[8] Цитатът не е съвсем точен (в текста на Достоевски Настенка говори от първо лице).

На главната страница: Иля Глазунов, „Дъжд“, илюстрация към „Бели нощи“, 1970 г.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display