0
520

Бели нощи, червени дни

Из "Октомврийската революция"

След революцията съветският режим прави всичко възможно да прикрие дирите на парите, опровергаващи мита за спонтанната болшевишка „революция на работниците и селяните“.

Точно един век мина от митичния изстрел от крайцера „Аврора”, но дискусиите около Октомврийската революция не са стихвали и за миг. Обявен за най-важното събитие в човешката история от съветската пропаганда, фактите около болшевишкия преврат бяха съзнателно замъглявани и подменяни в продължение на десетилетия. След разпада на СССР историческата истина започна да излиза на бял свят, но все още безброй митове витаят около онези съдбовни дни през 1917 г.

В своята книга Дъглас Бойд излага ясно фактологията на събитията преди, по време и след Октомврийската революция. Той се спира не само на бунтовете в Петроград, свалили вековната царска династия на Романови, но и на ключови теми като изпращането на Ленин в Русия в запечатан вагон и щедрото финансиране на болшевиките с немски пари. Тези пари са използвани за най-мощната пропагандна кампания за времето си, която прави възможно превземането на властта със сила от малобройната радикална болшевишка партия.

Лидерите на тази „народна революция” са всичко друго, но не и работници, нито руснаци – Ленин е дисидент от татарски произход, Троцки е украински евреин от буржоазно семейство, Сталин е грузинец и агент на царската тайна полиция „Охранка”, който така и не се научава да говори правилно руски. И все пак точно последният успява да се пребори за абсолютната власт над огромна част от планетата.

Проследени са военните действия на руска територия през Първата световна война и въоръжената съпротива срещу болшевиките, в която се включват както чужди сили, така и много руснаци, които се съпротивляват докрай срещу новосформираната Червена армия.

Подкрепена с множество документи и цитати от авторитетни изследвания, „Октомврийската революция” е книгата, от която може да научите истината за началото на една от най-големите трагедии в историята на човечеството. Предлагаме ви откъс от книгата.

Дъглас Бойд, Октомврийската революция, изд. „Сиела“, превод Деян Кючуков, София, 2017, 14.90 лв.

* * *

Глава 12

Бели нощи, червени дни

В продължение на няколко месеца Ленин и другите революционери в емиграция следят хаоса по бойните полета и улиците на Русия от безопасно разстояние в Швейцария, като същевременно преговарят със служители на германското външно министерство за безопасен и приемлив начин да се завърнат в родината си. Един от сериозно обмисляните варианти е да бъдат транспортирани тайно до фронта, а после да се уреди примирие, през което да преминат руските линии, но това е отхвърлено, защото твърде очевидно би ги изобличило като германски агенти. Накрая се съставя план с надеждата, че завръщането им ще предизвика още стачки по градовете и бунтове в армията, принуждавайки временното правителство да моли за мир, и ще даде възможност на Централните сили да прехвърлят до милион войници на Западния фронт. Германското министерство на външните работи се ангажира на 25 март тайно да ги превози до балтийския бряг, а оттам през неутрална Швеция и Финландия до Русия. Единственият недостатък на маршрута е, че британските агенти във Финландия биха могли да им попречат да прекосят финско-руската граница[1]. Като доказателство, че в съмнителните подривни операции няма нищо ново под слънцето, мисията е одобрена от самия германски канцлер Теобалд фон Бетман-Холвег, преговарящ с Ленин чрез верига от посредници. Кайзерът първоначално не е информиран за коварния ход[2].

Параноята е характерна за революционерите. Ленин и Григорий Зиновиев, неговият най-близък тогавашен съратник – роден като Хирш Апфелбаум и известен още като Овсей-Хершон Радомилски, – се опасяват, че по-нататъшният им престой в Швейцария може да ги дистанцира от революционните членове на временното правителство и от техните другари болшевики в Петроградския съвет. От друга страна, ако се завърнат в Петроград тъкмо в този момент, може да ги обвинят, че са германски агенти – каквито всъщност те са. За да изглежда, че са действали по собствена инициатива и без чужда помощ, е договорено да пътуват в трета класа със специален влак, ползващ се с екстратериториални права, докато прекосява Германия. Ленин особено се притеснява от факта, че е почти неизвестен на широката руска общественост. Той дължи авторитета си сред емигрантските кръгове отчасти на тайната подкрепа от европейските агенти на Охранката, но дори и там не успява да работи с никого по-продължително време, без да предизвика поредния разкол[3].

За огромно облекчение на малкия кръг посветени сред германското висше командване и министерството на външните работи на 4 април революционерите в емиграция уведомяват, че „двайсет до трийсет души“ са в готовност да потеглят за Русия.[4] На 16 април 1917 г. групата, сред която са съпругата на Ленин Крупская и нейната приятелка Инеса Арманд, настояща негова любовница, се качва на „запечатания влак“ в Берн.

Инеса Арманд е пренебрегвана от историята години наред, защото връзката ѝ с Ленин представлява държавна тайна, разкриваща, че той е имал човешки слабости, а и поради духа на женомразство в сталинисткия Съветски съюз, омаловажаващ ролята на жените в революцията. Всъщност тя е много повече от „случайно увлечение“. Родена е като Елизабет-Инес Стефан д’Eрбанвил, дъщеря на френски оперен певец и учителка по музика. Баща ѝ умира, когато е едва петгодишна, и с възпитанието ѝ се заемат френските ѝ леля и баба, работещи като преподавателки в Русия. Променя името си от Инес на руско звучащото Инеса и на осемнайсетгодишна възраст се омъжва за Александър Арманд, син на заможно семейство, притежаващо текстилни фабрики в град Пушкино. Повлиян от радикалните философски течения, Александър приема отворен брак, при който тя му ражда четири деца, преди да роди още едно, от брат му Борис. И той подобно на Инеса е социалист и се опитва да организира работниците във фабриките на родителите си. Нейната филантропска дейност пък включва създаване на училище за бедни деца. През 1903 г. тя се присъединява към Социалдемократическата работническа партия, а на следващата година напуска съпруга си и заминава за Швеция, където участва във феминисткото движение.

Завръщайки се в Русия, прекарва кратко време в затвора, но е освободена по силата на манифеста на Николай II от 1905 г. Повторно е арестувана на 9 април 1907 г. за разпространение на болшевишка пропаганда и осъдена на две години заточение, но избягва и се връща в Париж, където се запознава с Ленин, Зиновиев и други болшевики. Понеже говори свободно пет езика, през 1911 г. Ленин я прави генерален секретар на Комитета на чуждестранните организации, създаден с цел поддържане на връзка с всички болшевишки настроени емигранти в Западна Европа и поставянето им под негов контрол. Крупская отбелязва всеобщото възхищение от широката култура на Инеса, способността ѝ професионално да свири на пиано и нейния жизнерадостен нрав. Прямата в оценките си руско-еврейско-италианска активистка Анжелика Балабанова, от друга страна, критикува новодошлата във вътрешния кръг, че се облича твърде скучно, за да угоди на Ленин, и че повтаря робски всяка негова дума, на какъвто и език да говори.

През 1912 г. Инеса отново е в Русия, за да работи около избирането на болшевишките кандидати за Думата. През септември пак е арестувана и прекарва шест месеца в затвора. След освобождаването си заминава за Краков, където се намира Ленин, и наема стая в близката къща на Каменев. Според Крупская присъствието ѝ внася живот и веселие в мрачната, обсебена от революцията болшевишка среда. Десетгодишната ѝ връзка с Ленин е общоизвестна, а според Колонтай и Балабанова тя ражда и шесто дете от него. Заедно с Колонтай и Крупская е също редактор на вестник „Работница“. Въпреки интимната си близост с нея Ленин безмилостно критикува писанията ѝ и се държи с нея като със слугиня, както впрочем и с всички останали. През Първата световна война, докато живее с Ленин и Крупская в Швейцария, Инеса вярва, че Русия трябва да продължи да се бие до победен край. Ленин от своя страна иска Русия да приключи войната – колкото повече хаос, толкова по-добре. Никой от близките му съратници, включително и Инеса, не смее да му противоречи.

Тъй нареченият „запечатан влак“ всъщност представлява един-единствен вагон с осем второкласни и третокласни купета. Семействата пътуват във втора класа, а самите мъже са натъпкани в трета. Ленин, Крупская и Инеса разполагат със самостоятелно купе. При един случай Ленин изскача от него, крещейки на останалите да пазят тишина, защото му пречат да работи, а при друг – за да реши проблем с опашка пред тоалетната. Тогава кара всички да си вземат листчета с номера и да чакат реда си.

„Тайното“ пътуване започва по странен начин. Швейцарското контраразузнаване следи отблизо руските конспиратори от самото начало на войната. Това е официалният полицейски доклад, отразяващ заминаването на групата на Ленин:

„Експресният влак, в който имаше един вагон, пълен с руски революционери, трябваше да тръгне в 3:20 следобед. Видях и руснака на име Ленин, който очевидно бе лидер на групата. Изглеждаше, че събитието трябва е тайно, но на гарата присъстваха още приблизително 100 руснаци и от двата пола. Те изпращаха заминаващите със смесени чувства. Онези, които подкрепяха войната срещу Германия докрай, псуваха като каруцари, наричаха пътуващите немски шпиони и провокатори и им викаха: „Всички ще ви избесят, еврейски подстрекатели такива!“. Имаше още викове „Провокатори, подлеци, свине“ и други подобни. Щом влакът потегли, пътниците и много от другарите им на перона запяха Интернационала, докато другите пак закрещяха „Провокатори! Шпиони!“ и т.н.[5]

Вратите на вагона остават заключени през цялото пътуване, като право на излизане имат само двамата съпровождащи немски офицери. Единствената спънка в целия план възниква, когато вагонът пропуска връзка някъде в Германия, защото поради съображения за сигурност железопътната администрация не е уведомена за неговото съществуване. Това принуждава двамата офицери да настанят инкогнито групата революционери в малък провинциален хотел. Многократно възпроизвежданата емблематична съветска картина „Ленин на Финландската гара“, която го показва в края на пътуването, героично изправен на финландски локомотив № 293 и поздравяващ аплодиращата тълпа, подобно на повечето комунистически символи е пълна измислица. Пристигайки в Петроград на 3 април (по нов стил), той излиза от купето и е завлечен от група болшевики работници в бившата „Царска чакалня“, по-късно преименувана на „Народна“. Без да обръща внимание на приветствената реч на Чхеидзе, председателя на съвета, той поздравява присъстващите от името на Февруарската революция, сякаш е бил основен неин двигател, като не споменава и дума за действителните ѝ водачи.

Ескортират го до дома на примабалерината Кшесинска, превърнат в щаб на петербургския болшевишки комитет. Тук той отново показва презрение към съвета, временното правителство и почти всички останали. Но моряците от 2-ри балтийски флот открито го обвиняват, задето е приел германски пари и помощ. Отвън демонстрират студенти, а делегация от ранени войници и матроси развява транспаранти, призоваващи „Ленин и компания“ да се върнат в Германия, където им е мястото[6]. След като чува речта му в сградата на Думата на следващия ден, друг бивш емигрант, член на ЦК на болшевиките, коментира, че Ленин вече не е марксист, а анархист. Всеобщото мнение не се различава особено, а Керенски казва: „Този човек ще унищожи революцията!“.[7] Революциите са скъпо начинание и болшевиките са щедро финансирани от Германия през верига от банки, тайно прехвърлящи пари по специални сметки. Използват се доверени канали и фирми паравани, така че средствата да не могат да се проследят обратно до германското правителство.

Улоф Ашберг, директор на шведската „Ниа Бенкен“, впоследствие признава, че е бил банкер на болшевиките, като през ръцете му са минали до 60 милиона златни марки. Тъй като тогава курсът е 20 златни марки за паунд, това се равнява на 3 милиона британски паунда – или 180 милиона по днешна стойност. Само един от куриерите, Н. М. Вайнберг, петроградски агент на берлинската банка „Менделсон и Ко“, изплаща в брой срещу разписки 12 милиона рубли на болшевиките в Русия.

След революцията съветският режим прави всичко възможно да прикрие дирите на парите, опровергаващи мита за спонтанната болшевишка „революция на работниците и селяните“. На 20 декември 1917 г. Феликс Дзержински е назначен за ръководител на болшевишката тайна полиция, наречена „чрезвычайная комисия“ – т.е „извънредна комисия“, или накратко ЧК[8] – първата от поредицата съветски тайни служби. Дзержински, слабоват мъж с тесни рамене и блага физиономия, възприема себе си като светец на революцията, но всъщност е клиничен социопат, дотолкова лишен от нормални човешки емоции, че принуждава жена си да дадат своя син за отглеждане в работническо семейство, за да израсне „правилно социално ориентиран“. Ленин нарежда на Дзержински да прибере уличаващите разписки за парите, получени от „Менделсон и Ко“, и той арестува Вайнберг, който е хвърлен в затвора „Бутирка“ и изтезаван. Но тъй като разписките вече са предадени в счетоводството на банката в Берлин, куриерът е безсилен да ги върне и е застрелян – което навярно така или иначе е щяло да стане[9].

Сумата пари, дадена на група дисиденти, за да организират евентуален държавен преврат, може да изглежда колосална за времето си, но предвид неудържимо растящите разходи за войната това тайно финансиране от Берлин е напълно разумна инвестиция. Но както често се случва, фокусирането върху краткосрочните цели кара авторите на плана напълно да пренебрегнат дългосрочните рискове. След войната обичайно прозорливият германски генерал Макс Хофман, началник-щаб на Източния фронт, признава: „Ние нито знаехме, нито предвиждахме опасността за човечеството, която щеше да настъпи вследствие от това пътуване на болшевиките до Русия“[10].

Дори Лудендорф казва в своите мемоари:

„Нашето правителство, изпращайки Ленин в Русия, пое огромна отговорност. От военна гледна точка пътуването му бе оправдано, защото беше наложително [царска] Русия да падне.[11]

Прозрачната хитрост Ленин и групата му да си купят третокласни билети за едно пътуване, невъзможно по онова време без активната помощ на германското правителство, не успява да спаси болшевиките от нови обвинения от другите революционни фракции и временното правителство, че са платени агенти на врага. Руският революционер социалдемократ Давид Шуб лично познава Ленин и другите болшевишки лидери, с които споделя емиграцията в Западна Европа, след като бяга от сибирското заточение, на което е осъден за ролята си в революцията от 1905 г. Книгата му, озаглавена „Ленин. Биография“, е публикувана в САЩ през 1948 г. и незабавно атакувана от сталинистките хардлайнери като измислица. Нападките са толкова ожесточени, че Шуб написва подробна защита, публикувана в броя от март-април 1950 г. на „Ню Интернешънъл Магазин“. Още първият параграф гласи:

„Достатъчно съм запознат с традициите на болшевишката полемика, за да не се изненадвам от злостния и клеветнически характер на коментарите [за книгата] на г-н Шахтман.“

Сред многобройните пунктове, по които Шуб спори с Шахтман, е и този за германските субсидии:

„Ако читателят отвори книгата ми на с. 211–216, ще… научи за финансовите транзакции между Берлин, Стокхолм и Петроград, разкрити чрез прихващане на 29 телеграми, разменени между болшевишките посредници, обработващи трансферите на средства за партията. Откриваме, че 800 000 рубли са изтеглени от Сибирска банка в Петроград в рамките на два месеца от болшевишка посредничка, която е направила признания (тя е боравела със средствата, стигащи до Сибирска банка от берлинската „Дисконто Гезелшафт“ през Неа Банк в Стокхолм). Намираме потвърждение от същата, че е имала инструкции да дава на Козловски, тогавашен член на болшевишкия Изпълнителен комитет, всяка сума, която той поиска“, като някои от тези плащания са възлизали на 100 000 рубли.[12]

Шуб цитира Томаш Масарик, първи президент на Чехословакия, френския военен аташе в Петроград и един френски министър социалист, които също дават потвърждения за финансирането на болшевиките от Германия[13]. Предполага се още, че една важна причина Сталин да убие Троцки е била да му попречи някога да потвърди обвиненията, че Октомврийската революция е била финансирана от Берлин.

Троцки се връща обратно в Русия през САЩ и Канада въпреки опитите на англичаните да му попречат. Тези опити престават, когато британският посланик в Санкт Петербург, сър Джордж Бюканън, съветва своето външното министерство, че това може да провокира троцкистите да атакуват британските бизнес интереси в Русия. Ленин продължава да играе любимата си игра на очерняне на всички останали претенденти за властта и объркване на населението чрез приказки за „предатели на социализма“, „заблуда на масите от страна на буржоазията“ и „предоставяне на властта в ръцете на пролетариата и най-бедните слоеве на селячеството“[14]. През април той издава серия „Тезиси“, които обаче не му печелят много последователи. Реакцията на „Правда„ е следната:

„Колкото до генералната схема на Ленин, за нас изглежда неприемливо тя да почива върху предпоставката, че буржоазната революция е приключила, и да разчита на незабавна трансформация на тази революция в социалистическа революция.“[15]

Междувременно на няколкото руски фронта касапницата продължава. Към средата на юни антивоенните съвети в големите градове и въоръжените сили вече са достатъчно организирани, за да сформират първия Общоруски конгрес на Съветите, в който есерите имат мнозинството, следвани от меншевиките и болшевиките. Ленин се обръща към конгреса на 17 юни с довода, че съветът е аналог на Френската революционна конвенция от 1792 г. и трябва веднага да завземе цялата власт от временното правителство. Керенски става да протестира, че това би довело до диктатура – което е и целта на Ленин. Но докато последният е посрещнат с бурни овации от метежните войници и матроси, по-умереният глас на Керенски бива заглушен. Преследвайки своите цели, Ленин поема нискотиражната „Правда“, която е партиен орган още от 1912 г., и с помощта на изпраните германски пари я превръща в инструмент на огромна пропагандна кампания. Вече ежедневно се печатат по 300 000 броя от вестника под личния му редакторски контрол.

Но стресът на ежедневната конфронтация, последвала неговото завръщане от спокойната Швейцария, му се отразява зле. Преждевременно е планиран болшевишки преврат, който не се увенчава с успех. На 29 юни той отново прекосява финландската граница и търси безопасност в малкото село Неувола, само на два часа път с влак от Петроград[16]. Там очевидно изживява поредния нервен срив, като дори не чете вестници, за да узнае какво се случва в руската столица. На 4 юли Максимилян Савелов, член на редакцията на „Правда“, пристига да го предупреди, че в Петроград нещата излизат от контрол и двамата хващат първия влак наобратно. На следващия ден вестник „Живое слово“ заклеймява болшевиките като немски агенти. Но по-лошото тепърва предстои. На 6 юли са издадени заповеди за арест на Ленин, Зиновиев и Каменев като германски шпиони, след като временното правителство представя доказателства, че болшевиките са били финансирани от Берлин, с Александър Парвус в ролята на посредник[17]. Ленин минава в нелегалност, криейки се по квартири на приятели, но съпругата му Крупская попада в мрежата на издирването и е заловена заедно с друг другар, взет по погрешка за Ленин, макар помежду им да няма никаква физическа прилика. Както отбелязва историкът Робърт Сървис, това е поредното доказателство, че Ленин е бил практически непознат на населението и дори на агентите на Охранката, които го търсят[18].

Квазиреволюцията, започнала в Петроград и Москва, постепенно плъзва по всички градове на Европейска Русия и дори отвъд Урал, чак до бреговете на Тихия океан. Докато умерените либерали и социалисти в Думата продължават да подкрепят военното участие, бунтовете в армията се множат твърде бързо, за да могат наказателните взводове да екзекутират всички инициатори. Войнишките издания на „Правда“, разпространявани по фронтовете, носят призива: Сложете оръжие и се прибирайте у дома![19]

Керенски от своя страна като министър на войната призовава всички бойци да громят врага на Югозападния фронт. На 1 юли генерал Брусилов предприема офанзива със 7-а, 8-а и 11-а армия южно от град Тернопол, известна като „настъплението на Керенски“. Той използва същата тактика, която му е донесла успех през миналата година: атаки и объркващи противника маневри по 160-километрово протежение, основно съсредоточени на фронт от 50 километра, при силна артилерийска поддръжка. В опит да сподели лаврите от предвкусваната победа Керенски обикаля предните позиции в бойна униформа и изнася тиради за Майка Русия и Свободата, без да обелва и дума за царя. Настъплението на Брусилов/Керенски обаче е осуетено от нарастващия брой дезертьори и откритите бунтове в руските части, както и от отказа на украинските да изпълняват заповеди с надеждата да принудят временното правителство да предостави автономия на тяхната нация.

Боейки се от разпалване на националистически чувства сред етническите малцинства в своята империя, царят по-рано е отказал молбите на чешките и словашките пленници да им позволи да се бият срещу австро-унгарските си господари. Сега, в опит да се овладее положението, тези пленници са въоръжени и им е позволено да се сражават в бригади, съставени от техни сънародници, предпочели да опитат късмета си на бойното поле, вместо да гният в сибирските лагери до края на войната. Брусилов изправя своя Чешки легион срещу два чешки полка на австро-унгарската армия. Отказвайки да стрелят срещу свои, 3000 души от последните прекосяват ничията земя и се предават, а някои дори надяват руска униформа и вдигат оръжие срещу бившите си другари.

През първата седмица на юли изглежда, че късметът на Брусилов от предната година продължава: противниковите линии са пробити в около 30-километров участък. Най-значимо е настъплението в лявата, или южна страна на фронта, където действа 8-а армия на казашкия генерал Лавър Корнилов. Германското върховно командване обаче бързо изпраща подкрепления от Западния фронт и на 19 юли неговата Зюдарме, или Южна армия, контраатакува с две немски и девет австроунгарски дивизии. Линиите за снабдяване на Брусилов са твърде разтегнати и на десния фланг офанзивата му се пропуква, а десетките хиляди дезертиращи войници превръщат отстъплението в пълен разгром. Масовите бунтове и саботажи на военно оборудване ясно показват, че дори отделни части да са още годни да удържат позициите си, за настъпление не може да става и дума. Болен и изтощен, Брусилов се опита да въведе някакъв ред в хаоса, докато Корнилов твърди, че единственото спасение е да се атакува. Керенски отстранява Брусилов и се опитва да възстанови дисциплината чрез повторно въвеждане на смъртното наказание, което генерал Корнилов усърдно прилага в случаите на бунт и дезертьорство, допълнително понижавайки бойния дух.

През април 1917 г. болшевиките сформират „военна организация“, за да привлекат в своите редове бунтуващите се войници и матроси. През юни, на общоруска конференция, военната организация на болшевиките (ВОБ) привлича 30 000 активни членове от 500 военни части. Същия месец недоволството от войната води до избухване на нови безредици. Между 3 и 5 юли по стар стил хиляди въоръжени работници и войници демонстрират срещу временното правителство по улиците на Петроград. Ленин, който както винаги отказва да приеме чуждо лидерство, отначало забранява на „своите“ болшевики да участват, но Троцки тогава още не е минал под негово крило. Той показва лична смелост, когато лидерът на партията на есерите Виктор Чернов е арестуван в Таврическия дворец от войнствени демонстранти. Спасява го, като си пробива път през гневната тълпа и го измъква от автомобила, предназначен да го откара в неизвестна посока. През нощта на 4 юли в Петроград навлизат лоялни на властта войски и до обед на 5 юли овладяват центъра на града. Две официални разследвания на временното правителство за произхода на болшевишките средства недвусмислено доказват, че Лениновата фракция е финансирана с германски пари. Министърът на правосъдието прави публично обвинение в държавна измяна. За временното правителство остава само да издаде заповеди за арест срещу завърналите се емигранти, обвинени като немски агенти.

На митинг на 15 юли, организиран от анархистите, 1-ви картечен полк е убеден да се присъедини към стачкуващите работници. Под егидата на военната организация на болшевиките и под натиска на редовите войници, но без санкцията на Централния комитет, бойци и от други полкове в Петроград и Москва минават на страната на стачниците и вместо на своите офицери започват да се подчиняват на войнишките комитети под мотото „Вся власть Советам“ („Цялата власт на Съветите“). Анархистки групи призовават бунтовни военни части да излязат по улиците на Петроград, Москва и други големи градове. Парадоксалното е, че както есерите, така и меншевиките и болшевиките по различни причини отказват да се присъединят към демонстрациите, което кара Ленин да им даде своята благословия в стремежа си да поеме контрол. На 16 юли 1917 г.[20] първото временно правителство среща неизбежния си край на фона на ширещи се безредици, добили известност като „Юлските дни“. Те траят от 16 до 20 юли, като през този период Ленин изнася речи, призовавайки към сдържаност, но явно не се чувства в свои води, защото ситуацията се развива твърде бързо, за да я овладее.

Звучи объркващо и наистина е така. Павел Милюков, лидер на Конституционно-демократичната, или Кадетска партия, описва ситуацията като „хаос в армията, хаос във външната политика, хаос в индустрията и хаос по националните въпроси“. „Националните въпроси“ включват движенията за независимост в балтийските републики, Кавказ, а също Украйна, където въстанието в Киев е потушено със силата на руското оръжие. Човек би предположил, че Ленин ще опита да се възползва от безвластието и да поеме контрол, но триото Каменев-Троцки-Зиновиев е онова, което в следобеда на 16 юли пробва да яхне вълната на уличното недоволство. Военната организация на болшевиките мобилизира подкрепления от фронта и изпраща няколко бронирани коли да завземат ключови позиции в Петроград, включително Петропавловската крепост.

На 17 юли огромен митинг с участието на над половин милион стачници, войници и матроси в Петроград е разпръснат с огън от лоялните части, като 600–700 души са убити или ранени. Есерите и меншевиките се противопоставят на болшевиките и подкрепят войските, верни на временното правителство, които обезоръжават демонстрантите и арестуват техните ръководители. Въпреки опитите на Троцки, Каменев и Зиновиев да овладеят положението, в последвалата бъркотия офисите на болшевиките са опожарени, както и редакцията на вестник „Правда“. Все повече се разширява пропастта, разделяща болшевиките от всички останали революционни партии. Интересно е да се отбележи, че в хилядите страници, изписани за историята на съветския комунизъм, не могат да се открият надеждни публикации за вътрешните дискусии сред болшевишкото ръководство по онова време. Някои от членовете му настояват за активизиране на дейността, а други, включително Ленин, са в нерешителност какво да правят по-нататък. Посред нощ на 18 юли, след като временното правителство разполага из петроградските улици още верни войски и спечелва на своя страна няколко неутрални гарнизона, болшевишкият ЦК решава да отмени уличните демонстрации. Дали това става преди или непосредствено след заповедта на Керенски за арест на Ленин и други водещи болшевики, обвинени в подклаждане на бунт с германска финансова подкрепа, е трудно да се установи.

На 19 юли са разпоредени арестите на Ленин, Зиновиев, Каменев, а също на Луначарски, Разколников и Александра Колонтай. Последната е сред пионерите на феминизма и автор на редица трудове по социални въпроси. Впоследствие, макар СССР да заклеймява неравенството между половете като буржоазна отживелица, нямаща място в перфектната социалистическа държава, само две жени достигат до Политбюро. Колонтай пише: „Отделянето на кухненските дела от брака би било също толкова голяма реформа, колкото и отделянето на църквата от държавата“[21].

Обвинението е: подбуждане към въоръжено въстание с финансовата подкрепа на чуждо правителство – с други думи, държавна измяна. На 21 юли княз Лвов подава оставка като министър-председател и на следващия ден е заменен на поста от Керенски. Ленин споделя с Троцки опасенията си, че всички ще бъдат разстреляни. По-късно той казва, че единственото, което ги е спасило, е била хроничната нерешителност на временното правителство, боящо се да действа прекалено твърдо срещу болшевиките, за да не развали отношенията си с останалите социалистически партии. Всъщност нерешителност проявяват и двете страни. Събитията от „Юлските дни“ приключват с това, че Троцки, Чхеидзе и останалите им другари казват на кронщатските моряци, на разбунтувалите се войници и стачкуващите работници от Путиловските заводи да се върнат на работа, тъй като моментът за пълнокръвна революция още не е назрял. Троцки, Каменев и Луначарски са арестувани на 25 юли.[22] Ленин, както е правил и преди, се измъква, за да се скрие заедно със Зиновиев в крайградския дом на един железопътен работник болшевик на име Сергей Алилуев. Неговата дъщеря Надежда ще се прочуе по цял свят като втората съпруга на Сталин, самоубила се през 1932 г. Оттук, дегизиран с перука, за да прикрие плешивото си теме, Ленин бяга в безопасния Хелзинки. Трудно е да се разплетат разногласията между фракцията на Ленин, военната организация на болшевиките и Петроградския съвет относно спонтанните улични демонстрации, защото не са съхранени никакви документи за тях, но положително дори Ленин не е бил сигурен какъв курс да поеме.

Първоначалната подкрепа за временното правителство на Керенски отслабва, когато става ясно, че политиката му едва ли ще доведе до мир в близко бъдеще. Той назначава Борис Савинков за заместник-министър на войната и прави Корнилов главнокомандващ руската армия. По мнение на неговия предшественик генерал Брусилов, който го познава добре, Корнилов има „сърце на лъв и мозък на агне“[23]. Бизнес общността и Кадетската партия виждат в негово лице спасение от руските неволи, но рецептата му се оказва катастрофална. На 19 август Корнилов изпраща в района на Петроград един руски и един казашки кавалерийски корпус плюс т.нар. Дикая дивизия, или Дивата дивизия, съставена от мюсюлмани – доброволци от Кавказ. Целта е да се овладее столицата и да се екзекутират всички предполагаеми германски агенти там, най-вече болшевиките и членовете на Петроградския съвет. В армията като цяло офицерите винят бунтовниците и дезертьорите за неотдавнашните несполуки и хвалят повторното въвеждане на смъртното наказание, както и отмяната на войнишките комитети, които още от февруари подкопават нормалната фронтова дисциплина. И все пак, когато Корнилов опитва да направи военен преврат, той е възпрепятстван от революционно настроени железничари, които отказват да превозят войските му до Петроград. Те са принуден да продължат пеша, докато маршрутът им не е блокиран от 20 000 червеногвардейци – дезертьори и бунтовници, въоръжени от Петроградския съвет, за да бранят столицата. Сред тях има и много кавказки мюсюлмани, присъстващи на конференция в Петроград, които убеждават страховитата Дива дивизия, че мисията, която ѝ е възложена, е предателство.

Новините за всички тези размирици подтикват генерал Лудендорф да използва вътрешните проблеми на врага и дръзко да напредне към самия Петроград. Ако завземе руските пристанища по балтийското крайбрежие, той вече ще може да снабдява армията си по море, избягвайки проблемите с наземния транспорт. В същото време генерал Оскар фон Хутиер, братовчед на Лудендорф, продължава офанзивата си в Естония и на 3 септември 1917 г. форсира река Западна Двина, като вместо традиционната артилерийска подготовка прилага обстрел с 20 000 химически снаряда, последван от атака на специални щурмови части, въоръжени с огнехвъргачки, миномети и леки картечници. Те напредват бързо, като заобикалят укрепените руски позиции и ги оставят на грижите на следващата ги тежка артилерия.

Над река Двина – съвременната граница между Латвия и Беларус – се изграждат понтонни мостове, които позволяват на девет немски дивизии да я преминат в рамките на четиридесет и осем часа. Те срещат слаба съпротива – противникът им се оттегля, след като избесва дезертьорите и оставя зад гърба си 250 единици артилерия. Така в края на четвъртия ден германците печелят пълен контрол над важното пристанище Рига. Разстоянието от Рига до Петроград по права линия е по-малко от 500 километра и вестта за поражението срива общественото доверие във временното правителство на Керенски. Проблемите, трупащи се пред него, изглеждат непреодолими: тежки загуби по бойните полета, бунтуващи се и дезертиращи войници, подкопаване на усилията от страна на другите политици. Ентусиазмът за продължаване на войната е нулев дори и сред онези, които по-рано са я подкрепяли, а недостигът на оборудване и провизии няма как да се реши при създалите се условия.

До есента на 1917 г. броят на дезертьорите в руските армии достига 2 милиона души. В края на август възникват разногласия между Керенски и генерал Корнилов, а временното правителство е толкова обезпокоено от близостта на намиращите се в Рига германски войски, че решава да премести администрацията си в средновековната столица Москва. На 6 октомври е издаден указ, обявяващ прехвърлянето на няколко министерства там, считано от 12 октомври. Корнилов е свален от поста си и хвърлен в затвора в град Бихов заедно с още трийсет генерали и офицери. По-късно, в бъркотията около революцията и гражданската война, бяга оттам и набира антиболшевишка войска. Убит е в битка с червените в град Екатеринодар през април 1918 г. По ирония на съдбата единствените, спечелили от неговия опит за преврат, са болшевиките, защото сред освободените политически затворници е и Троцки. Тогава много работници получават оръжие от временното правителство, за да защитават Петроград, което задържат и използват по-късно през есента. Затварянето на Корнилов и все по-близките отношения с есерите носят голяма вреда на Керенски – те отчуждават от него почти всички офицери, така че малцина от тях откликват, когато по-късно, през октомври, ги призовава за подкрепа.

С провъзгласяването на Руска република под свое ръководство Керенски запазва за още известно време някакво подобие на власт. Баща му е бил училищен директор на Ленин и двете семейства се познават добре, което навярно е и причината да му бъде позволено да избяга след революцията. Той умира в Ню Йорк през 1970 г. и е погребан в гробището „Пътни Вейл“, само на няколко километра от гробницата на Карл Маркс в „Хайгейт“, превърнала се в обект на поклонение за комунистите.

Благодарение до голяма степен на масираната пропагандна кампания, финансирана от германците, Съветите както в Москва, така и в Петроград минават под контрола на болшевиките, като на 25 октомври последните арестуват членовете на Думата. Новините за това достигат дори лазарета на Флорънс Фармбъро, намиращ се в момента в Румъния. Вестниците пишат за бунтове в Москва и за гладуващи хора в Киев, където на всичко отгоре има и холерна епидемия. В армията се шири още и едра шарка, която е силно заразна и често пъти фатална. Една медицинска сестра, завърнала се от отпуск в Кавказ, споделя с Флорънс, че храната е оскъдна дори в тази традиционна земя на изобилието, а чаят и захарта вече са с купони. Що-годе добра новина е, че заплатите на сестрите се повишават от петдесет на седемдесет и пет рубли на месец – т.е. около седем паунда и половина, – но в същото време само чифт ботуши, бързо съсипващи се от влагата и калта, струват 100 рубли. Флорънс също получава отпуск и потегля за Москва, но буквално трябва да се бори, за да се качи във влаковете, обиждана от тълпи избягали войници, които се дразнят от сестринската ѝ униформа. След като се е докопала до място за сядане, не смее да го напусне, дори за да отиде до тоалетната през дългите и тягостни пътувания, защото се бои, че някой от дезертьорите ще ѝ го отнеме.

Успокоен, че Петроград вече е под болшевишки контрол, в края на октомври Ленин решава да се прибере от Финландия. Доскоро е пращал писма, съдържащи заповеди до болшевиките в Петроград да предприемат незабавни действия, а също необосновани твърдения, че Великобритания и Германия са на път да сключат сепаративен мир[24]. Резултатът е, че арогантните писма биват късани още при получаването им, завръщането му е временно забранено, а Троцки е избран за председател на Петроградския съвет, на мястото на Чхеидзе. Ленин въпреки всичко пристига и на тайно заседание на болшевишкия ЦК на 23 октомври изнася тирада относно необходимостта от незабавно въоръжено въстание срещу временното правителство. При гласуването най-сетне успява да преодолее опозицията – десет гласа са „за“ и само два – „против“. По инициатива на Троцки е създаден Военен революционен комитет.

На първия общоруски конгрес на Съветите през юни едва 105 от общо 749 делегати са болшевики. В навечерието на втория конгрес – 25 октомври по стар стил или 6 ноември по нов – болшевиките са 390 от 649 делегати. Ленин настоява пред Сталин и Троцки, че въстанието срещу временното правителство трябва да бъде осъществено. Така военният революционен комитет нахлува в Зимния дворец, който вече е под заплахата на метежните кронщатски моряци от крайцера „Аврора“ и на оръдията от Петропавловската крепост. Членовете на временното правителство са арестувани и прекарани през улиците под злобните дюдюкания на зяпачите. Чувайки новината, Ленин сваля маската и съобщава на общоруския конгрес, че революцията е започнала. Няколкостотин делегати напускат залата в знак на протест срещу едностранните действия на болшевиките, но така само допълнително увеличават мнозинството им.

Конгресът води дебатите си през нощта в института „Смолни“ – бивше училище за благородни девици – и делегатите се разотиват чак призори, когато въоръжени революционери щурмуват Зимния дворец. Но така ли е било наистина? Всъщност това е поредният мит. Понеже Ленин си дава сметка, че наскоро възникналото кино е най-важното пропагандно изкуство, е заснета героична реконструкция, която да се показва на света. В нея войници изстрелват залпове с халосни патрони, а смели работници лежат на снега и се преструват на умрели. В действителност поради дезертьорства и недостиг на дажби гарнизонът на Зимния дворец е намалял от обичайните 2000 души до 2–3 роти юнкери, шепа казаци и 137 жени от женския батальон на смъртта. Поради липса на чували с пясък те подреждат по външните стени дървени трупи за защита от артилерийските снаряди. Тези жалки отбранителни сили са преодолени с лекота от Военния революционен комитет. Генерал Нокс с риск за собствения си живот осигурява освобождаването на членките на батальона от Зимния дворец, като заплашва похитителите им, че в противен случай ще разкаже на света как болшевиките се отнасят с жените.

До утрото на 26 октомври – 8 ноември по нов стил – дворецът и почти всички обекти от стратегическо значение в Петроград, като главната пощенска станция, министерства и електроцентрали, са завзети от болшевиките. Това далеч не е безкръвен преврат. Според консервативни оценки убитите са към 7000, като много от тях са невинни минувачи[25]. Появявайки се следобед на конгреса, болшевишките лидери са приветствани с бурни овации. Те са решили да захвърлят буржоазните титли и да се нарекат народни комисари. Обединени под името Съвет на народните комисари, или Совнарком, те провъзгласяват „временна“ администрация с Ленин като председател, Троцки като комисар по външните работи и Сталин като комисар по въпросите на националностите – което изглежда напълно уместно предвид чуждестранния му облик.

Троцки издава заповед на армията, с която нарежда на войниците да арестуват всички офицери, но да не ги линчуват, защото желае да ги запази за унижението на показните съдебни процеси. След това мъжете на фронта трябва да изберат представители, които да влязат в контакт с врага. Заповедта приключва с думите: Ключовете за мира са във ваши ръце! Страната очаква да чуе именно това. На 22 ноември Ленин и Сталин се свързват по директната телефонна линия с щаба в Могильов, за да наредят на генерал Духонин, заел поста на Корнилов като главнокомандващ, да прекрати военните действия и да започне преговори за примирие. Щом той отказва, народният комисар Криленко е изпратен в Могильов заедно с отряд червеногвардейци и кронщатски матроси, за да го смени и да договори условия за прекратяване на огъня. Духонин отказва да отстъпи и е убит от червеногвардейците.

[1] Бойд, Kremlin, с. 72–80.
[2] Земан, с. 24, 92.
[3] М. Пиърсън, Inessa – Lenin’s Mistress (London, Duckworth, 2001), с. 87.
[4] М. Окълшоу, Dances in deep shadows (London, Constable, 2006), с. 41.
[5] М. С. Станеску и К. Фенешан, Lenin ş Trotski versus Ludendorff şi Hoffmann (Bucharest, Editura Enciclopedică, 1999), с. 77, цитирано в S. Tănase Auntie Varvara’s Clients, tr. A.I.Blyth (Plymouth, University of Plymouth Press, 2010), с. 38 (със съкращения).
[6] Шуб, с. 108.
[7] Шуб, с. 110.
[8] Пълно наименование – Всероссийская чрезвычайная комиссия по борьбе с контрреволюцией и саботажем (Общоруска извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажа), първоначално съкращавано като ВЧК, а после просто като ЧК.
[9] Земан, с. xi.
[10] М. Хофман, War diaries and other papers (London, Secker, 1929), т. 2, с. 117.
[11] Цитирано в Шуб, New International March-April 1950, и в много други източници.
[12] Статия на Шуб в „Ню Интернешънъл“ (със съкращения).
[13] Пак там.
[14] Найбърг и Джордан, с. 137.
[15] Шуб, с. 111.
[16] Р. Сървис, Lenin (London, Pan Macmillan 2011), с. 283.
[17] Сървис, „Троцки“, с. 175.
[18] Пак там, с. 287.
[19] Например „Солдатская Правда“ и „Окопная Правда”.
[20] 2 юли по стар стил.
[21] Счита се, че издигането на Екатерина Фурцева до поста министър на културата се дължи единствено на връзката ѝ с Хрушчов.
[22] Дж. Суайн, Trotsky and the Russian Revolution (Abingdon, Routledge Seminar Studies, 2014), с. 44–45.
[23] Цитирано в Шуб, с. 121.
[24] Шуб, с. 125.
[25] Source Records of the Great War, т. 5, с. 75–77.