0
490

Белязан от детството

„Сладки сънища“

Марко Белокио режисира деликатен, сдържано емоционален филм за мъката, трансформирана в безчувственост. В края на 60-те 9-годишният Масимо губи майка си при мистериозни обстоятелства. Баща му го води в църквата, където свещеникът му обяснява, че тя се е пренесла в рая, без повече подробности за смъртта й. Трийсет години по-късно Масимо почти е изгубил надежда най-сетне да намери отдушник за скръбта си. Вече като зрял мъж, журналист по професия, той се готви да продаде апартамента на родителите си и това го връща отново в миналото, изпълнено с болка и неразбиране. За момчето, отказало да разбере необяснимото изчезване на майка си, раните от детството изскачат на повърхността и се превръщат в обсесия.

„Сладки сънища“ е екранизация по биографичния роман на Масимо Грамелини, превърнал се в бестселър в Италия. Сюжетът е своеобразно изследване как една травма от детството се отразява върху съзряването на мъжа. Неспособно да приеме смъртта на майката, към която е много привързано, момчето превръща болката си в бунт и отрицание, а порасналият Масимо си дава сметка до каква степен недоизказаното от детството повлича след себе си страдание, което му пречи да еволюира и да обича истински… За да избяга от траура, детето намира убежище във въображението си и фантазиите за Белфегор (Фантома на Лувъра), чиито приключения е гледал по телевизията с майка си, а възрастният се опитва да преоткрие потиснатите емоции, наблюдавайки болката на другите. За Масимо към мъката се прибавя и тежестта на тайната, която витае около тази немислима смърт, и това прави загубата още по-трудна за понасяне… Филмът навързва различни периоди от живота на детето, юношата и журналиста, белязани неизменно от тежестта на тази смърт, която лежи като непосилно бреме на плещите му.

Малко повече от 50 години след пълнометражния му дебют „Юмруци в джобовете“ (1965) един от пионерите на „киното на протеста“ Марко Белокио все още е в състояние да съчетае умело личната история с обществения анализ. Разнищвайки страданието на своя персонаж и различните фази, през които преминава неговата скръб, режисьорът предлага любопитен и често критичен поглед към професията на журналиста (както в „Публикувайте чудовището на първа страница“, 1972) – свидетел, а понякога и заинтересована страна в история, която се пише в момента, както и към изкушението да подправиш реалността. Сякаш в качеството си на професионалист Масимо умишлено търси конфликтни точки, където може да се сблъска лице в лице с човешката драма, и собствената му безчувственост резонира сред претръпналата чувствителност на обществото, в което живеем.

„Сладки сънища“

От формална гледна точка в „Сладки сънища“ видимо се отдава предпочитание на изразителните погледите и на мълчанията, много по-значими за предаване на емоциите и характера на тези персонажи от който и да било диалог – нещо, което често се среща в италианското кино. Самата история започва с танц на майката и момчето, белязан от отсъствието на словесно общуване. Само едва доловим смях, голяма усмивка, озарила лицето на майката и хипнотизираният поглед на един син, изпълнен с любов. Тази взаимна привързаност и искрено съучастничество се запечатват за дълго в съзнанието на зрителя. Така, без думи, Марко Белокио създава някаква особена атмосфера между носталгията и безпокойството, която обгръща цялата първа част, съсредоточена върху младостта на Масимо. Разказът възприема гледната точка на главния герой – тази на дете, което не разбира какво се е случило. Изправено пред необяснима трагедия, момчето намира убежище за страховете си в измислен приятел, приел самоличността на Белфегор, чиито съвети „слуша“ и с когото споделя моментите на несигурност, както и отговорностите, които не желае да поеме. Фантастичният елемент, заедно с леките нотки на хумор, които режисьорът на моменти си позволява, не допускат драмата да затъне в патоса.

В желанието си да побере много факти и преживявания в рамките на два часа, Белокио играе с множество леки елипси и оставя зрителя да „довършва“ сцените, като всеки път му подава нови елементи за живота на своя протагонист. Такива например са взаимоотношенията между Масимо и лекарката Елиза, започнали след внезапен пристъп на паника. Без да се задълбочава в еволюцията на тяхната връзка, режисьорът съвсем деликатно ни подхвърля нотка надежда за този мъж, израснал недостъпен за каквато и да било емоция, реално неспособен да подчини страховете, избуяли в детството, и да почувства собствения си живот, на който е преди всичко зрител. Масимо се лута напред назад между миналото и настоящето в търсене на обяснения, в опит да приеме истината, която предусеща, и да позволи както на себе си, така и на зрителя да преживее освобождението, което единствено прави бъдещето възможно.

„Сладки сънища“ е семпъл филм, изпълнен с богата гама от сдържани емоции и неподозирано разнообразие от начини за тяхното потискане (както и опити за отприщването им). Всеки анализ би разкрил само студената рационална логика, която обяснява случващото се на екрана, но ако искате да го почувствате и да го оцените по достойнство, „Сладки сънища“ трябва просто да се гледа.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статия„Носталгия“
Следваща статияПрез юни