0
1123

Библиотеката

Апологетично размишление

По пръстите ми има прах от стари книги.

Цочо Бояджиев

За нашите поколения, които бяха студенти през 70-те и 80-те години на ХХ век, книгите бяха общо място, важна част от общата ни биография, споделена ценност и страст. Тя имаше своята специфика – освен с обичайните неща, свързани с любовта към знанието и т.н., които могат да се кажат тук, тя бе свързана и с тяхното отсъствие. Четенето бе в ситуация на дефицит и цензурирано, контролирано присъствие на книгите. Поради това четенето, освен с търсенето, бе свързано и с още нещо – притежанието. Да знаеш, да прочетеш, в голяма степен означаваше да притежаваш. Ние безспорно бяхме обладани от тази „сладостна алчност“ на притежанието, по израза на Алберто Мангел. Еросът към знанието, за който говори Платон, се отнасяше не само към четенето и добрите разговори, но и към самото тяло на книгата.

Цочо Бояджиев се бе върнал от Германия и ни показваше на една пейка в двора на университета два тома на Киркегор, които беше донесъл. Бяхме няколко колеги и си предавахме томовете от ръка на ръка – всеки внимателно поемаше книгата, взираше се и докосваше с пръсти красивата корица, разтваряше я и прелистваше напосоки. След това бавно я затваряше и с известно нежелание я предаваше нататък. Бяхме очаровани от присъствието на книгите и тази очарованост можеше да се види в особената интимност между ръката и книгата. Докосването не търпи разстояние, то удостоверява, че едно нещо е тук, без дистанция, че може да бъде уловено, и в този приласкаващ жест – наше. Не знам дали днес си даваме сметка за важността на това най-първо съприкосновение между ръката и тялото на книгата. В него ръката е удостоверила изначалната битийна радост – едно нещо е и то е наше, високия смисъл на притежанието. На онази пейка в Софийския университет ръката гарантираше, че тези важни предмети са се появили в обозрим за нас кръгозор. Да, един тактилен берклианец в нас беше зарадван, един Тома Неверни бе удовлетворен.

Безспорно двата тома на Киркегор носеха тайнствено обаяние. За мен, който не знам немски, обаянието имаше и силния привкус на удивлението на дивака, на алитерата. Но аз знаех, че това са именно книги, чиито тела, затворени между кориците, винаги са въплъщение на някаква неизвестна трансцендентност, която сега бе означена с едно име – Киркегор. Книгата, повече от всички други неща и по подобие на свещените предмети, винаги свидетелства за тези неизвестни светове, за други хора, за многообразието и различието и с това усложнява структурата на света. Това е книгата с нейното метафизично присъствие. Тази способност на тялото на книгата да излъчва метафизични послания само с присъствието си, да излъчва възможността познатият, привичен свят да бъде по-добре разбран, да бъде критикуван, да бъде друг или възможността да има други светове, е дълбокото основание на всяко аутодафе.

Поради тази причина присъствието на книгата е специфична работа върху границата – то е предчувствието за другост, за универсалност. Оттук тази очовеченост на ръката, която държи книга и през която прозира достойнството на човешкото същество, което прекрачва своята ограниченост.

Трябва да призная, че бяхме доста беззащитни пред книгите, беззащитни до наивност. Доверчивостта безспорно е едно от условията, които правят четенето възможно. Но ние се срещахме с тях почти без въоръжение, само с ентусиазъм, което ни правеше пропускливи и лесно ги допускахме и интериоризирахме в себе си. Бяхме tabula rasa, бели листа, върху които Гутенберговите книги бързо се отпечатваха такива, каквито са – лесно се съгласявахме и идентифицирахме с тях. Ако това лековерно същество може да бъде отворено, вътре със сигурно ще се открият наложени един върху друг тези отпечатъци, повече или по-малко смесени, породили онова вавилонско разноезичие, сред което продължаваме да търсим собствения си език и да се учим да говорим. Твърде охотно заменяхме собственото си име с имена на автори, на книги и направления, на епохи и това беше много важно да се случи, за да могат те да прозвучат в едно пусто пространство. Опасността тук е ясна – собственото име може никога да не бъде възстановено, книгата така да доминира, че да заеме мястото на съществото. Има такава диалектика, а може би и игра, между човека и книгата – диалектиката между това да бъдем изместени и изградени (Bildung). Разбира се, това изобщо не изчерпва многообразните отношения между човека и книгата. Но рискът да бъдеш само посредник, книжна репрезентация, напълно си заслужава да бъде поет. Дори тогава името престава да бъде просто телесен знак, външен белег на едно изолирано фактическо съществуване, а представляващо и следователно приобщаващо към други имена. Така че даже когато абсолютно доминира, книгата не унищожава съществото, а го приобщава към времената на другите същества, към Голямото време. От което е ясно, че едва тогава човек може да има собствено име – само сред другите имена.

Този недоимък на книги пораждаше разнообразни феномени, които би било интересно някога да бъдат описани като интересна история на книгата и четенето. Но понеже тук говорим за възможността да се добереш до тялото на книгата, трябва да кажем, че в повечето случаи разполагахме с техните превъплъщения, по-точно двойници – неясните ксерокопия с бледи букви, които дописвахме на ръка, микрофилмите, от които изваждахме снимки, или разказите на тези, които бяха успели на прочетат. Спомням си, че имах такива книги на снимки, които бяха излезли в негатив – бели букви върху черен фон. Като се замисля сега, тези бели букви, сякаш изплували от мрака, са една интересна, но и очевидна метафора.

Всичко това може да звучи днес романтично, но всъщност дава представа за тази, да я наречем книго-абстинентна среда. Тя може да бъде наречена пуста само от определена гледна точка. Всъщност бе изцяло пронизана от агресивна идеологичност, която не търпеше нищо друго освен себе си и бе идеологията на самата власт. Тя също продуцираше свои текстове и книги и обсебваше цялото медийно пространство, произвеждайки ужасяваща еднообразност. Разбира се, тук не става въпрос за тези книги. В този смисъл четенето и книгите бяха специфичен жест срещу бедността на времето, срещу идеологическото му еднообразие, което не само тотализираше настоящето, но свеждаше миналото и бъдещето до прости редукционистки схеми. Четенето бе ритуално действие, митичен акт на приобщаване към други времена отвъд профанното ни време – характерно за всяко четене, но тук ясно изразено, съпроводено от тайнствения трепет на нещо отвъд позволеното. Освен това то е най-лесният начин да си създадеш лично пространство, това, което винаги възниква между четящия и книгата. Никой не може да каже какво се случва между тях в мълчанието на четенето. В това непроницаемо пространство покълва индивидуалността и от гледна точка на общността четящият ще бъде винаги подозрителен. И още нещо – въпреки че четенето е самотен акт, книгата сама създава общност, тя е както повод хората да си говорят, така и събира мълчаливата общност от непознати.

Едно от местата, където такова четене бе възможно, бяха библиотеките. Тук говоря за нашите библиотеки, които не се отличаваха с особено богатство. Напротив. Но дори такива, те символизираха пълнотата и богатството на времената, бяха пътят към това многообразие, носеха го в утробата си. Като такива, те имаха утопичен смисъл. Библиотеките бяха места на щастие.

Библиотеките носеха други времена във времето, тотализирано от идеологията, възможност за алтернативно слово срещу изцяло идеологизираните и склерозирали речи на публичността.

Това слово беше приютено в тишината на библиотеките.

Не може никъде да не е написано похвално слово за тази тишина – апология на библиотечната тишина, на тишината на читалните. Тя е филтър, който не допуска шума на външния свят, но притежава собствена звучност, породена от движението на телата и книгите, от общуването на ръцете и страниците, от тихия шепот на споделящите и от онзи приглушен глас на предметите – лавиците, столовете, вратите – тембърът на всяка читалня. Кой може да забрави скърцащия паркет в Четвърта читалня на Народната библиотека, който съпровождаше всяка буква, всяка дума, всяко прочетено изречение и в края на краищата се превръщаше в иманентна част от гласа на книгите. Това е шум, но шум особен, шумът от суетящия се около книгите човек. Но този шепот на библиотечното пространство е шепот, който внимава, който се прекъсва в момента, в който долови себе си, уплашен от собствената си поява. Той е стеснителен, притеснен от съществуването си, от някаква негова неуместност. Защото дори звукът на тишината на читалните е призван да пази собствената си субстанция – мълчанието на четящия.

Библиотечната тишина е подобна на уюта на домашното пространство, но има други измерения. Ако домът е преди всичко мястото на съхранената и разгръщаща се интимност, то тишината на библиотеката не само усамотява човека и книгата, но в тази усамотеност той се отваря, даже забравя себе си в откритостта към нещата, за които книгите говорят. Истинското четене е невъзможно без тази самозабрава, без това потъване, то е сън.

Библиотеката е място на сънуващите, които, както във всеки сън, не си принадлежат, а принадлежат на сънищата. Библиотечната тишина се грижи сънуващите да не бъдат обезпокоени, защото се предполага, че тези сънища са преддверието на истинската будност. Бидейки обратното на външния шум, тя не е прост покой и границата ѝ е привидна – тя е мястото, което побира всички други места.

Домашната библиотека

Но както споменах по-горе, това бяха бедни библиотеки. Паралелно на тях се опитвахме да направим свои, домашни библиотеки. Те бяха обект на особена грижа, захранваха се трудно, от всевъзможни източници (които всъщност не бяха толкова много) и отразяваха както индивидуалните ни занимания, така и всичко ценно, до което можехме да се доберем. Това бе не особено успешен опит да се индивидуализира четенето, да бъде възможно чрез личното притежание. Книгите, които добавяхме в библиотеките си, нямаха само това практическо измерение. Те ставаха част от нашата собствена персона, която се разрастваше с всяка една книга. Особено ако имаш текст, който не може да се намери в България, това прибавяше към човека специфично качество, някакво достойнство, повишаваше го в ранг. Но в личните ни библиотеки трудно се проявяваха индивидуалните ни почитания. Библиотеките ни си приличаха и ние си приличахме чрез тях. Както каза един колега за библиотеката на друг колега, на когото бяхме на гости: „Ужас, няма какво да си откраднеш”. Ние си приличахме чрез библиотеките, както телата ни в масовата конфекция, с която се обличахме. В тази еднаквост чрез библиотеката стоеше сянката на социалистическата уравниловка.

Всъщност манията да се купуват книги и да се правят домашни библиотеки, беше много разпространена. Не е работа на този текст да изследва причините за това, макар че би било интересно и поучително. Например: дали това не бе външният белег на една селска култура, опитваща да се еманципира от самата себе си, да се отрече от себе си? Във всеки случай купуването на много книги не означава четенето на много книги. Голяма част от тези библиотеки по-скоро изпълняваха ролята на тапет. Изпитвам голямо недоверие към тези гласове, които твърдят, че се е чело повече и по-масово по времето на социализма. Защото тогава става неясно как тези „масово четящи” хора веднага след промените припознаха и започнаха да произвеждат като своя собствена една „култура”, чийто саунд идва от далечни анадолски полета.

Но така или иначе, библиотеките заемаха сериозно място в нашите домове. В един свой текст (Стената. Към феноменология на интимното пространство, В: Хронотоп и тяло. Опити за конкретна метафизика, изд. „Св. Климент Охридски”, София, 2016 г.) обърнах внимание на тази особена стена в жилището, която не прилича на никоя друга. Ще си позволя тук да приведа част от този текст:

„Домът всъщност не е едноизмерно и хомогенно пространство, той е изграден и вътрешно конституиран от малки, качествено различни пространства – от малките или по-големи „къщи“ на предметите, до пространства, приютяващи различни измерения на нашата интимност: от физиологичните до изтънчено-духовните. Това са тези домове в дома, чийто различен живот са измеренията на нашето живеене.

Такава особена стена-чакалня, която притежава с нищо неповторима физиогномика, е библиотеката. Но тук очакването сякаш има по-друг характер. Стената от книги непрекъснато ни предизвиква да бъде докосната. Тя очаква да се отнесем към нея с жеста на посегателството, но от друга страна, всяка книга излъчва сдържано достойнство, чувство за собствена ценност – всяка книга сама за себе си, но и заедно с другите в общия съюз на телата. Тази стена е от онези реалии, към чието присъствие без колебание можем да отнесем думите на Винкелман за античното изкуство: тя излъчва „благородна простота и спокойно величие”. Но всеки, който е бил докоснат от тази стена, знае, че тя е нещо, в което се потъва, че тя притежава огромна дълбочина и може да бъде разлиствана безкрай. Това е така, защото библиотеката не е просто стена за четене. Тя е монолитна, но и многообразна: в нея всяка чертица – книга, е индивидуалност, в която стената е различена в самата себе си. Това е стена, състояща се от имена – на хора и на светове, което означава, че е оличностена в атомарната си структура и универсализираща в своята заедност. Тя е всички тези светове и имена, но тяхната външна безкрайност, тяхната далечност сега е дадена в близостта, предоставена е непосредствено и е по някакъв начин само наша. В случая ние сме поласкани в битието си – книгата предполага нашето съществуване, в нея то е очаквано и призовано. За разлика от много неща, които ни очакват парциално, които изискват ръцете ни, сетивата, желанието, времето, книгата ни призовава цялостно, личностно. Затова книгите „…се обръщат към мен и всеки друг читател – по име”[1].

Разтваряйки тази стена, потъвайки в това място, където нищо не липсва, ние сме в света, без да напускаме дома, и с другите, макар че сме сами”[2].

Библиотеката и университетът

Банална истина е, че един сериозен университет не може да съществува без библиотека. Той трябва да интегрира в себе си библиотеката с нейните книги и това е един от начините да се появи университетският дух. Защото чрез библиотеката той се универсализира двойно: веднъж – екстензивно, чрез света, разпростирайки се до възможните разклонения на съществуващото; и втори път – правейки го по мярата на собствената си историчност, чрез себе си, където събира и пази криволиците си в разклоненията на битието, собствената история на духа. Затова университетът присъства в библиотеката и срещата с нея е среща с университетското.

Навярно всеки помни първото си посещение в голяма библиотека. Срещата ни с нея е среща с нещо, което ни превъзхожда. Ние откликваме на това превъзходство амбивалентно – с радост и безнадеждност. Радост от възможностите, които се откриват пред нас, и безнадежност от невъзможността много измерения да бъдат осъществени. По този начин се уголемяваме и смаляваме едновременно. Ако се изразим в духа на Паскал, ние разбираме, че безкрайно голямото съществува, то е разтворено в този фаустовски порив, в който божествено нарастваме и се изравняваме с всемира. Едновременно с това леката надменност на библиотечните рафтове и каталози снижава онтологическия ни ръст, придърпвайки вертикалата на нашето израстване обратно, докато се свие в едноизмерна точка. Така, само с едно мигване на окото, получаваме многообразието на света и крайността и ограничеността на живота. Намиращият се в библиотеката човек, със самото това, е в онази настроеност, която Хайдегер би нарекъл фундаментално-онтологическа.

Погледът, който пробягва по стените с книги, се изпълва с чувство, което много наподобява на това, което Рудолф Ото нарича mysterium tremendum. Библиотечният опит носи черти от сакралния опит – библиотеката предизвиква смълчаване и смиреност, тя е лек за нашето високомерие. Това прилича, но не е само тварното чувство на Рудолф Ото: „…чувството на креатурата, която потъва в собственото си нищо и чезне пред онова, което е над всички твари”[3].

Защото смирението не е примирение, в него се долавя по-скоро сократическия дух на библиотеката, който пък поставя самите нас в начална точка: иронично-сериозното „знам, че нищо не знам”. Това е тази анихилираща точка, това замлъкване, което ражда в себе си желанието за разговор, за проговаряне и прави възможно питането, търсенето, изследването. Тук – между смълчаването и желанието за разговор – е стъпката на пробуждането или еросът на знанието и истината.

Библиотеката удържа духа в особена вътрешна противоречивост между смирението, питането и дръзновението.

Библиотеката и универсумът

По-горе казахме, че като състояща се от имена – на хора и светове – библиотеката е оличностена в атомарната си структура и универсализираща в своята заедност. Това е така, защото тя е чрез човека снет универсум. В библиотеката, чрез човека, светът, който е бездомен, се одомашнява. Там той се приютява, правейки видим парадокса голямото да се намира в малкото. Но какво значи да се приютява: всъщност светът не е нито бездомен, нито задомен сам по себе си, защото сам по себе си в него няма вътрешно и външно, по-точно те съвпадат. Справедливо е да кажем, че той е винаги задомен в самотъждествеността си. Да се приютява означава да се намери – в библиотеката светът се оглежда, съзира се и така разбира, че съществува.

Но какво съзира светът в библиотеката като чрез човека снет универсум? Дали библиотеката е такова универсално домостроителство, което има за своя цел да съвпадне с всичко, да стане тази кръгла книга, за която Борхес казва, че е Бог? Дали тя е това миметическо усилие, което наподобява историческото движение на абсолютния дух? Може би тази претенция – да бъде огледало на света – е твърде неоснователна. Не остава ли съществуващото винаги нещо само по себе си, в една недосегаема трансцендентност, както жълтата роза на Борхес: „Тогава дойде откровението. Марино видя розата, както Адам е могъл да я види в Рая, и почувства, че тя е в своята вечност, а не в неговите думи и че можем да назовем или загатнем, но не и да изразим, и високите и надменни томове, изпълващи един от ъглите на стаята със златен сумрак, не са (както неговото тщеславие бе мечтало) огледало на света, а още нещо, прибавено към света”[4].

Или тя е поствавилонско творение, което събира отломъците на една невъзможна цялост, колажно скърпване на едноезичието, което вътрешно не се разбира и си противоречи.

Или тя е просто продукт на една надежда, че в безкрайността на думите, изречени в света, някъде може би сме записали Словото на Бога, Неговото Откровение. Библиотеката е стремеж към целокупност на словото и в това събирателство на всички слова стои страхът да не се изпусне мига, в който Бог, който мълчи, който обича да се крие, е произнесъл своите слова. Така събирателството и четенето, които конституират живота на библиотеката, носят в себе си този патос на богоискателството, на абсолютното Слово. Събирайки всички слова, библиотеката живее като едно ухо, което се ослушва чрез нас в себе си за откровението и истината, и тогава нейното тяло не може да бъде нищо друго освен храм.

Този храм ни приютява и нас самите и ни изтърпява, защото ние го населяваме със себе си и там универсумът се разтваря в безкрайността на нашите фантазии, мечтания, напъни на разума, сквернословия, откровена глупост – цялата пъстрота на човешката словесност. Там универсумът съзира себе си като в безкрайни криви огледала. Можем да наречем тогава библиотеката един комичен миметизъм. Универсумът съзира себе си там и се забавлява. Библиотеката не е нищо повече от нещо, което увеличава доброто настроение на вселената.

Поради тази причина всеки, който е влизал и работил в библиотека, не може да не е усетил добродушната, бащинска усмивка на Бога като иманентна част от нейното вътрешно настроение. Ако, разбира се, Той е един добър Бог, както казва Декарт, а не зъл демон, но тогава библиотеката би била само хербария на нашите заблуди.

Доц. д-р Стоян Асенов е философ, преподавател в Катедра „Философия“ към Философския факултет на Софийския университет. Автор на студии, статии, както и на преводи. Основната сфера на научните му изследвания и публикации са метафизиката и екзистенциално-философската проблематика. През 2014 г. излезе книгата му „Битие и отсъствие. Достоевски и опитът за смъртта“, която изследва уникална гранична ситуация в живота на Достоевски, осъден на смърт чрез разстрел. Книгата получи първа награда на Портал Култура в категорията Хуманитаристика. Текстът му „Библиотеката“ е посветен на Иван Колев, за когото библиотеката и книгите са грижа и философски ангажимент.

––––––––––––––––––––––––
[1] Алберто Мангел, История на четенето, изд. „Прозорец”, София, 2004 г., стр. 86.
[2] Стената. Към феноменология на интимното пространство, В: Хронотоп и тяло. Опити за конкретна метафизика, изд. „Св. Климент Охридски”, София, 2016 г.
[3] Рудолф Ото, Идеята за святото, Университетско изд. „Св. Климент Охридски”, София, 2014 г., стр. 17.
[4] Х. Л. Борхес, Онзи търпелив лабиринт от линии, изд. к. „Колибри”, София, 2019 г., стр. 20-21.