0
1430

Библиофилия

AZahariev

Не пиша често за книги, но този път се реших да споделя нещо за книга, която ме накара да я прочета. Книгата намерих случайно, преглеждайки една частна библиотека, до която ме допуснаха. Нямаше нужда от специален разрешителен режим, от проверки и съобщаване на лични данни. Просто мои приятели придобиха неотдавна чрез покупка къща, в приземния етаж на която открих богата колекция от ценни издания.

Беше по време на празненството, с което се откриваше влизането в къщата. Дом, построен най-вероятно през трийсетте години на миналия век. Красива двуетажна сграда в полите на Витоша. А и приятелят, който ме покани, ставаше на трийсет. Празнуваше се.

Партито беше в разгара си, когато реших да разгледам дома. Заинтригува ме архитектурата и слязох по стълбите, водещи от приемната към кухнята. И тогава в мъничкото килерче до красивата емайлирана печка от трийсетте и фаянсовите плочки с елегантни флорални декорации по тях видях библиотеката. Колекцията, на която се натъкнах е много ценна. Представете си какво е да пипнете статистическите справочници за външнотърговския баланс на Обединеното кралство от 1922 г., както и за параметрите във външната търговия на Царство България от същия период.

Дикенс от края на деветнайсети век. Шекспир, пълни съчинения, издадени също през викторианската епоха. Събрани съчинения от Шилер със смразяваща кръвта корица, издържана в естетиката на югендщил. 1902 е годината. В онази библиотека, на която попаднах така случайно, имаше и антология, прекрасно направена, на узбекската поезия. От-до. Съветско производство от петдесет и някоя. Мисля, че пишеше 1951. Впечатляващо илюстриран том.

Библиотеката, на която се натъкнах в онази нощ – нощта на първия сняг в София от края на октомври – ме изправи и пред нещото, за което искам да поговоря малко повече. Избрани поетически произведения от Виктор Юго, издадени в Париж през 1887 г. За училищата и техните нужди, както е уточнено на авантитулната страница. Книгата се е появила само две години след смъртта на Юго и е отпечатана със собственоръчното послание на автора към неговите читатели.

Не съм подозирал, че Юго е пишел така нечетливо, но няколкото изречения, излезли изпод ръката му като адрес към читателите и публикувани в тази стихосбирка, ме наведоха на мисли за това, че индивидуалността на почерка започва като че ли да се изгубва в наши дни. Аз лично усещам как ръката ми става по-несръчна при писането. Не се бях замислял, докато не усетих в последно време, че ставам все по-неумел дори когато се подписвам. Може би е нещо изолирано, мое си, но ми се вижда, че тази деградация при мен е симптоматична за времето и има връзка с общата загуба на тренинг в ръкописа, с изгубването на опита там. Ръката ми вече не пише така, както е била научена. Все повече свиквам с клавиатурата, която преди години не исках да приема, а поради това ново свикване ръката ми почва да се отказва от маниера на боравенето със stylus-a. Не преувеличавам, не се правя на интересен – наистина се чувствам по-несигурен, когато ми се налага не да натискам клавиши, а да пиша или да рисувам.

Затова ми беше така хубаво и топло да седя на ледения циментен под в онзи килер до кухнята на къщата под Витоша и да се вглеждам пак и пак в стихосбирката, в началото на която Юго е оставил знаците на ръката си.

И мислейки върху това с радостта и възхитата на откривател, проумях защо е толкова важно тефтерчето на Златанов. Представих си (в онази кристална първа зимна нощ, в къщата от 30-те, свряна между боровете) как може би след десетилетия някой, подобно на мен, ще открива, ще чете и ще се радва на почерка на Златанов. Може би защото тогава този някой ще е открил случайно, така както го направих и аз с Юго, тефтерчето му. На Златанов. В нечия библиотека, в нечий дом. Почеркът, извивките, разните задрасквания. Рисувал ли си е отстрани?

Само можем да спекулираме, но според мен няма съмнение, че този някой – евентуалният откривател на тефтерчето на Златанов, откраднато така нещастно – също ще бъде възхитен. Така, както бях и аз, когато видях как е изглеждала линията, прокарана от пръстите на Виктор Юго.

Трябва да уважаваме пръстите на Златанов. Но още по-важни са крадците му. Това е техният голям документ. Документ за документа, надхвърлил по значимост кошарата на дните, в които тефтерът е роден. Това не е просто тлакана. Това е историческо свидетелство. Незаменима хроника на дните. На несекващите ченгесарски надбягвания. Хроника на красотата в безобразното.

Та, ако един ден в някоя книжна колекция някой попадне на откраднатите тефтерчета на Златанов, той ще се загледа в извивките на почерка, в неговите нежни, лични странности, но и в неповторимата канчелареска на автора. Да, защото канцеларският стил е стилът на добре слушащите и добре обучените, па макар и свободен. На Юго не му разбирам, на Златанов, напротив – да! Защото при него има канчелареска.

Разбирам и уважавам библиофилията. Това ми е страст и на мен.

Тази находка, тази работа с Юго, ме прикова. Стоях около час и половина в студеното и тясно помещение, седнал на пода, рискуващ с цимента и хипнотизиран от почерка на Виктор. Красива нощ. Нощта на първия сняг. Над мен и тавана отгоре ми хората се веселяха. Музиката, която чувах, ми даваше усещането за съ-вместност. Не се чувствах самотен тогава.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияИдеологията и всекидневието на комунизма
Следваща статияНеочаквана находка в Париж