0
1495

Бимбилистанска политика

Фейлетон

Един от парадоксите на държавата Бимбилистан е, че реалността е обърната все наопаки. Ала това не е началото на някаква приказка. Става дума за принцип, описан от писателя Георги Марков преди четири десетилетия в цикъла му от „бимбилистански есета“ по нашите „български работи“.

И тъй, онова, което се привижда на повърхността в Бимбилистан, никога не отговаря на политическите процеси в дълбочина. И още: „най-основният бимбилистански принцип, пише Марков, е, че всеки факт трябва да бъде отразяван според изискванията на момента“. А пък доколкото изискванията на управлението в Бимбилистан в различните моменти са различни, то и отразяването на обикновените факти води до пълно противоречие в медийната интерпретация, без това обаче да хвърля в смут целокупното население, което заживява като „народ от диалектици“, за който отрицанието или утвърждаването на дадено твърдение е едно и също. Или както гласи крилатата максима из новобимбилистанския фолклор: „Кон пи, кон пя“ (която се произнася разделно, ала се пише слято).

Затуй в днешен Бимбилистан един султан от Сарая (макар и сам в опозиция на управлението) може спокойно да заяви: „Моята преценка е, че няма такава политическа сила от опозицията, която може да поеме отговорността за управление на страната към днешна дата“. Щото същото било равносилно на „изпитание на родния дом“ по принципа „стани да седна“. Разбира ги човекът от Сарая, как да не ги разбира тия анджаклами, я що политически шутове раздаде навремето, преди сам да се циментира във властта.

И изведнъж, хоп, оказва се, че не било тъй. Везирът му със сричане изрича пред камерите, че султанът не бил разбран, те всъщност били за вот на недоверие, но пък и казаното от Сарая било истина.

Явно тук фактите или словата не чинят пукната пара. Нищо в Бимбилистан не е нито конкретно, нито точно, нито информативно. А пък новините вместо да са връзка между гражданите и света, се превръщат в непробиваема стена от нищо незначещи думи: подкрепата е неподкрепа, гласуването е негласуване, а резултатите са временно явление, което с лекота може да бъде подменено.

Явно поради тази причина в Бимбилистан с такава охота обичат да налагат мораториуми, които имат смисъла не на временни забрани, а по-скоро на падащи листа от календара.

По същия начин най-висшият патриотизъм в Бимбилистан често е равносилен на вярност до гроб към една чужда държава и близка империя. Забележете: не към една съседна империя, от която мнозинството бимбилистанци направо ги втриса, а към една друга империя, спрямо която, въпреки някои исторически инфекции, една устойчива част от населението продължава да питае повече от раболепни чувства. Носталгици сред бимбилистанците не липсват и на определени дати те развяват червени знамена и чистят паметниците  на „освободителите“, които други бимбилистанци пък боядисват или зацапват с графити. И тъй в опити да зачертае (преначертае) миналото си населението на Бимбилистан посреща всяка нова година в радости и скърби.

Освен това върховният водач на Бимбилистан по традиция е обсипван с дежурни венцехваления и клишета. Самият глас на управника и неговата фигура карат да се разтупти не едно бимбилистанско сърце, което наместо спокойно и критично да отчита словата му, не крие възхитата си от неговата мъдрост и простота. Последното качество очевидно се цени особено от бимбилистанците, явно като доказателство за социална близост.

В този смисъл бимбилистанското общество може да се стори на неизкушения наблюдател доста патриархално, ама не е тъй, ще прощавате. В опровержение би трябвало да приведем примера с „червената бимбилистанка на кон“, дежурна опозиционна фигура, изникваща непрестанно, дори когато никой не я очаква, отличаваща се с таланта да „ечи гороломно“. Нищо, че опитът ѝ да се превърне в „майка на Бимбилистан“ е засега неуспешен. Подобна шега с „майката“ коства впрочем доста ядове на „таткото на нацията“, вкарвайки страната в състояние на амбивалентност, определяно в необимбилистанския фолклор като „режим на двете фуражки“. Което говори, че кротките инак бимбилистанци явно си падат по униформите, парадите и авиошоутата, без да могат да си позволят, поне засега, морски маневри.

Ако трябва да сме съвсем точни, държавното управление на Бимбилистан е доста странно. Официално то се води република (с двама татковци под фуражка), ала в същото време в околностите на бимбилистанска София се спотайва и коронова особа, наричана Горски цар.

Тази разтроеност на бимбилистанската политика все още не намира решение, макар разпрата да е вече на имотно ниво. Несъмнено изхождайки от презумпцията на своите славни орлеански и бурбонски прадеди, Горският цар на Бимбилистан продължава да смята, че огромни части от територията на страната (и най-вече горите) са негов наследствен домейн. Затуй, когато на свой ред спря да царува от емиграция, че и за кратък период републикански зауправлява, той съумя да върне на себе си и семейството си (тук оценките се разделят) дори повече земи от тези, с които са разполагали височайшите му предци. Факт, който говори не за наивността (пази Боже), а за изключителната щедрост на бимбилистанските граждани.

Ала и двамата „татковци с фуражки“, плюс Горския цар, са само фасадата на бимбилистанската политика, макар в очите на външния наблюдател те да са нейният крайъгълен камък.

Всъщност най-сведущ в бимбилистанските работи се оказа един млад и доста корпулентен политик, който в бизнеса си действа с кралимарковски мащаби.

Где се огледаш по пътищата – работите все негови. Търговете и концесиите – пак негови. Де що има медия, сайт или печатно издание – пак негово и така нататък. Ала, противно на очакванията, този бимбилистански всепритежател ни най-малко не злоупотребява със силата си. Изобщо да не си го помислите. По откритото му и честно лице се чете такава любов към хората, такова всеопрощение към противниците, че даже и неговата майка, намираща се в брюкселско отстранение, се чуди на търпението и добротата на чедото си, за които се носят само легенди. Този млад и мастит бизнесмен-политик просто се раздава за хората. Ден и нощ той не мигва, мислейки как по-добре да устрои бимбилистанските работи. Затуй, освен в сферите на бизнеса, медиите и политиката, където е сътворил много, той неусетно се труди и на полето на справедливостта, гдето е поставил свой човек, в чиито очи се чете не по-малка доброта. Въпросният прокуратор на справедливостта също не мигва ден и нощ, обикаля села и паланки и върши добрини след добрини. Нещо повече, той вече не се задоволява дори с настоящето, а е твърдо решен да преправи и всички несправедливости, претърпени в миналото, несъобразявайки се с буквализма на законите.

Затова Бимбилистан е царството на справедливостта. Тук никога не могат да ви задържат без причина, да ви изнудват за пари или да ви отнемат имуществото. Самите бимбилистанци укорно клатят глави, когато чуват, че подобни работи се случват из съседни страни, защото в Бимбилистан това е просто невъзможно.

Дори и грубостта, каквато е имало в минали времена, днес е почти изчезнала в обществените отношения. Не можете да видите двама бимбилистанци да се скарат до смърт в кръчма или да се сбият пред нощен клуб. Нито да присъствате на срамни сцени след инцидент на пътя. Това е почти изключено.

А пък най за пример е езикът на тези бимбилистански медии, собственост на непоклатимо вежливия и предприемчив млад бимбилистанец. Там по никой начин не можете да прочетете хула за противника, изрази като „толерасти“, „соросоиди“, „жълтопаветници“, „отродители“, „сган“, бъкащи из медиите и форумите на съседни държави.

В Бимбилистан просто няма престъпност, защото и да има престъпления, разкриваемостта им е сто процента, че и даже отгоре. За това надлежно бимбилистанците биват осведомявани от компетентните органи и от тълмачката на главния прокуратор в сутрешните и вечерните телевизионни емисии. Така нещата правилно са поставени на местата им.

Ето защо през Новата година бимбилистанци с гордост очакват представителите на другите европейски държави, които с респект ще посетят уредената им държава.

Но в заключение все пак е редно да признаем, че жителите на Бимбилистан, които са вродени скептици, не приемат на сериозно цялата тази изключителност, в която е потопена държавата им. По своята прозорливост и инстинкт за оцеляване те значително надхвърлят повече от управниците си и често сами са намирали и намират пътя си към истината (както добре показва Георги Марков).

В това е скритият коз на бимбилистанската политика.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияСънищата в Библията
Следваща статияСравнителни бележки върху типовете у Чудомир