0
800

Битие и уют

KYanakiev

Антропологичното пространство-време не е структурирано по същия начин както физическото. Физическото се простира без-различно, то е чиста раз-простряност на битието и точката, от която се простира е въпрос само на произволен избор за наблюдаване на това негово все-разпростиране. Няма, онтологически, точка, от която светът се раз-простира. По същия начин няма и момент, от който времето му да тръгва и към който да се стреми. Антропологичното пространство-време обаче – пространство-времето на човека е друго. То винаги има център, има сърцевина и тази сърцевина е конститутивна за него. От нея светът се раз-простира, раз-въртява, раз-бягва и в нея се завръща, около нея се с-въртява, в нея се прибира. Антропологически светът е структуриран като центро-бежен и центро-стремителен, той е динамична кръгова структура и центърът, от който се раз-върта (раз-гръща) и в който се с-върта (за-връща) е особена, базисна антропологична реалия. В древната германо-скандинавска митология тази реалия е Mit-gard – „средната земя”, но средната земя, в която е „домът”, „по-сел-ището”, на които противостоят външната гора (тя е същевременно и под-земното коренище на световното дърво – „Игдрасил”) и отвъдният хоризонт – Валхала (същевременно короната на това световно дърво). В българския език същата тази реалия е прикрита в един езиков корен, който единствено с определени представки може да образува значещи думи – коренът „ют”. В етимологичния речник за него се посочва, че най-вероятно е от латишки произход, откъдето е навлязъл в старославянския, съответно в руския език и означава буквално „покрив”, „онова, което е покрито, укрито, прибрано”. Както казах, този корен образува значещи думи с различни представки или окончания, като например съществителните „при-ют”, „у-ют” или глаголите „при-ютявам (се)”, руския „ют-ится” (т. е. сгушвам се, гуша се). Всички те обаче разгръщат и поясняват именно този базисен антропологичен конституент. В този свят битието има освен „пространство”, в което „се простира”, „явява”, „из-явява”, още и „-ют”, в който е „приютено”, в който се „юти” (ют-ится). Освен, че е разпростряност, разгърнатост, битието е и „при-(своя)-ют”, „в-(у)-ют” е. И този „ют”, при който, в (у) който битието пребивава и от който се разпростира е нещо базисно. Той не е (просто) „дом” – защото „домът” би могъл да бъде „у-ют-ен”, но би могъл и да не бъде такъв (може да е без-при-ют-ен), а същевременно в (у) ют би могло да бъде и едно екстериорно или не-домашно място. „Ют” е значи по-скоро онзи център, в който битието е при себе си, при своето начало – и затова в своя „дом” и от който като от свой дом (при-ют) то се разгръща, разпростира, тръгва.

„Ют” обаче не е просто геометричен център на антропологичния свят. Той е неговият динамичен център, центърът тъкмо на пространство-времето му. Така, според поетическите интуиции на почти всички народи вечерта не е просто мрак, който скрива предметите и утишава звуците. Вечерта е времето на центро-стремителността – времето, в което светът се завръща, прибира в своя при-ют, прибира се в своя „у-ют”, „юти” се (сгушва се, свъртява се) в себе си. И напротив: утринта е времето на центро-бежността – времето, в което светът тръгва, потича, раз-вързва своите пътища от прага на при-юта си, от прага на „дома” си. Вечер пътеките се прибират към дома си и по тях дните се завръщат от своя „гурбет”, ръцете спират, ударите се прибират в брадвите, а всички вещи – в имената си. И това е битието-в-своя-при-ют (у-ют). Битието има при-ют, в който се прибира (при-ютява) вечер и обратно: тръгва сутрин от него, от своя при-ют. Пътищата на деня се раз-тичват, раз-бягват по делата си от прага му, звуците за-ехтяват от нещата, имената им започват да се про-изнасят, светът за-говаря и ехтежът му изпълва пространството.

Този фундаментален антропологизъм на пространство-времето на света е зашифрован и в библейското сказание за Творението, където в началото „земята беше безвидна и пуста, и тъмнина се разстилаше над бездната” (Бит. 1:2). В тази пра-„вечер” светът е все още при-ют-ен, „юти се” в нея и от този при-ют нещата биват изведени едни подир други, изпълвайки пространството на творческите „дни” (неслучайно, подредени като „биде вечер, биде утро, ден един”, втори, трети и т. н.) като в края на всеки от тях – „оглеждайки”, така да се каже сътвореното, Бог го при-ют-ява отново в неговото „твърде добро”.

По същия начин във величествения 103-ти псалом на вечернята (т. нар. Предначинателен псалом), хвърляйки по залез поглед назад към обширния „дом” на сътворения свят, псалмопевецът го при-ют-ява целия, с неговите планини, долини, води, „малки и големи животни”, в благодарствена хвала към Твореца му, при това характеристично разделяйки дено-нощието му на човешко и до-човешко време. Защото, когато Ти „простираш тъма и става нощ” (Пс. 103:20) при-ют-илият се в нея свят остава на неговите архаични сили, остава на „всички горски зверове”. И ето – изгрява слънцето и тези горски зверове, „лъвовете, които рикат за плячка и търсят храна за себе си” се „събират и лягат в своите леговища” (Пс. 103: 21-22), а „човек отива по делата си и по своя работа до вечерта” (Пс. 103:23). Има следователно една фундаментална антропологична центро-стремителност на вечерта, в която човешкото се при-ют-ява в себе си, сгушва се в своя при-ют, у-ют и от който в центро-бежната сутрин се разбягва, тръгва, развъртява се по пътищата си, „по своя работа до вечерта”.

„Ют” обаче е и онзи антропологичен топос, в който битието на човека, като е прибрано при себе си (при-ютено е) има базисна съпротивителна сила. Има една особена „твърдост” на дома, която го пази от интервенциите на „голямата история”. Неговият „у-ют” е не просто комфортност, но и съпротива – нещо, което „не допуска”. Защото у-ютът на един дом не е просто вещите в него, комфортният им порядък. Той е по-скоро онзи дух, в който те са прибрани заедно със стопаните им и в който семейството и нещата му се „ютят”. „Уютът” е самата прибраност на живота, която когато е пълна, когато е прибраност на всичко свое, има свойството да не допуска нищо външно в себе си. Има такива домове, които сякаш държат всичко влязло в тях по особен начин „вън”, държат го като „външен” (човек, предмет), не позволяват интегрирането му, отблъскват го и дори с него – домът си остава неуязвен, затворен. С такъв например „уют” са изпълнени първите два романа на българската писателка Емилия Дворянова – „Къщата” и „Passion или смъртта на Алиса”. Това е „наежен”, недружелюбен уют. В „Къщата” даже буквално се разгръща една своеобразна трагедия на уюта, в която „голямата история” (бруталният комунизъм на 50-те и 60-те в България), макар да прави опит да пробие стените на този „буржоазен” дом, бива „удушена” от него. Изселеният в затънтено село син на този дом („Ученият”) е почти насила оженен там за дъщерята на местния партиен функционер и това е цената, която е принуден да плати, за да се завърне отново в Къщата. „Голямата история”, взела за оръдие селското момиче, прави опит да влезе в дома, да се настани под покрива му, да го об-себи и да го завихри в социалните пертурбации на „новия свят”. И ето, Къщата сякаш си отмъщава. Тя се затваря в себе си, прибира вещите в огледалата си, огледалата в стените си, стените в притихналите гласове на предците – при-ютява всичко в себе си и така оставя новодошлата, макар и живееща година след година всеки ден в тази Къща, все пак, вътре в нея – вън от нея. И до такава степен тя при-ютява своя свят от всичко дошло отвън, че дори синът на учения и пришълката („Момчето” в романа) бива неприет, изтласкан от нея. Опитът на бабата да си го „присвои”, да го „отнеме” от майката, само трагически го екс-центрира – от една страна то се отчуждава от майка си, но от друга, не се сживява и с Къщата. Ние виждаме, че нейният неприемащ „уют” измъчва момчето, буквално го изключва от себе си (неслучайно то рисува едни и същи странни абстракции: разгъващи се от един център безумно яркоцветни спирали, сякаш предвещаващи катастрофата накрая).

Всичко това е така, защото у-ютът е неотделим и от паметта. У-ютът „прибира”, „при-ютява” (у-ютява) историите на дома и го препълва с тях, той е прибраност, съхраненост на времето, не даващ на настоящето да пристъпи в този дом, на идващото да дойде в него. Уютът е при-ютеност на времето, натрупало се до момента на „втурването” на „голямото време” отвън, изпълненост със за-памет-ено дотам, че „ново” не се допуска; миналото, приютено тук, е глухо за него, без сетива е за него. В тази съпротивителен уют всичко е белег на изминалото време, време, при-брано в белег и затова нищо ново и „външно” не може да остави белег тук – остава не-за-бележимо. Всичко е препълнено от миналото, което е прибрано, при-ютено в своя „уют” и буквално казва: повече нищо не може да дойде, всичко след приютяването си в този дом оставя света далеч навън, в неговото време и пространство, от което този дом е алиениран.

При-ютът, у-ютът на дома може да се окаже неочаквано упорит противник на „историята”, на „прогреса” – сърце, в което битието спасява себе си от тяхната раз-нищваща стихия. Интересно е, че „агентите” на тази стихия инстинктивно знаят това. Те характеристично са хора на агресивната агорафилия, на демонстративния не-уют, метафизически врагове-рушители на Mitgard, този антропологичен център на време-пространството.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияСълзите на минотавъра
Следваща статияПутин 2.0