0
1046

Битката на краля

Някои филми остаряват по-бързо от други. Най-дълго устояват добре разказаните истории. Един поглед 10 години назад... към „Речта на краля“.

„Речта на краля“

Дванайсет номинации за Оскар, четири награди, сред които за най-добър филм, режисура, оригинален сценарий и изпълнител на главната мъжка роля. За мен лично е истинска изненада защо Американската филмова академия така се захласна по „Речта на краля“ (2010) – един симпатичен биографичен „дискурс“ с превъзходно актьорско изпълнение. Още повече, че филмът е британски, с режисьор англичанин и сюжет от историята на Обединеното кралство… Възможният отговор се крие в привързаността на американската киноаудитория към темата за страдащи (физически и душевно) хора, които демонстрират характер в борбата и преодоляват себе си и/или обстоятелствата – истински генезис на американската мечта.

В сърцевината на „Речта на краля“ са стеснителният и заекващ Албърт Фредерик Артър Джордж Уиндзор или на кратко „Бърти“, и взаимоотношенията му с ексцентричния логопед Лайнъл Лог, който успява да „отучи“ принца да се страхува. Останалото е малко или повече патриотичен декор. И най-интересното не е как херцогът на Йорк като втори син на НВ Джордж V не е очаквал да стигне до престола и се е надявал на спокоен живот в семейството си, далече от дворцовата показност, а как Колин Фърт преживява тези емоции и ни прави съпричастни на вътрешната драма на един човек, принуден да стане крал.

Том Хопър режисира дискретна фреска на британското общество между двете войни и по-специално на взаимоотношенията в семейството на Джордж V, но това, което реално спасява класическото филмово решение от скуката, са проблясъците на характерното островно чувство за хумор и присвояването на гледната точка на Бърти, който дълго време е страничен наблюдател на собствения си живот. А сред най-впечатляващите моменти в „Речта на краля“ е видимата душевна борба на Негово кралско височество да допусне един обикновен гражданин близо до себе си, да му се довери и да го приеме за равен.

„Речта на краля“

На фона на политически интриги, нежеланието на брат му Едуард VIII да жертва любовта си в името на държавните интереси и настъпващата отвън нацистка заплаха, най-сериозният враг на бъдещият крал Джордж VI се оказва микрофонът, придобил статута на самостоятелен персонаж. Мъчението да произнася публични речи може да се сравни единствено с пренебрежителното отношение в семейството, което принц Албърт е понасял заради заекването си от ранна детска възраст. Благодарение на Лайнъл Лог и неговите нетрадиционни методи – от радиофоничните сеанси до психоаналитичните консултации, Бърти постепенно излиза от сянката на баща си и брат си и гласът му се „чува“ в цялата империя, утвърждавайки способността му да управлява една страна на прага на световна война.

Преди да се ориентира към мюзикъли („Клетниците“, 2012 и „Котките“, 2019) и да направи най-добрия си филм („Момичето от Дания“, 2015), британският режисьор Том Хопър създава тази почти благовъзпитана биографична драма, която притежава атмосфера (не чак толкова въздействаща), но се налага преди всичко с централните образи и се осланя за въздействието си на магнетичното актьорско присъствие. Затова Оскарът за режисура е още по-странен от този за филм. Защото без Колин Фърт и Джефри Ръш „Речта на краля“ просто нямаше да се случи.

„Речта на краля“

Без значение дали филмовият разказ се припокрива напълно с историческата истина и че Фърт не приличал на принц Албърт (всъщност ролята е писана за Пол Бетани, но той отказал да участва в проекта), цялата човешка драма на един престолонаследник е съсредоточена в погледа на блестящия актьор, умело балансиращ британската сдържаност и избухливия характер на персонажа. Вдъхновяващата игра на Колин Фърт не е изненада за никого и все пак можем да твърдим, че ролята на Бърти е сред най-добрите във филмографията му (подпечатано официално с Оскар и Златен глобус). В „Речта на краля“ негов пълноправен партньор е австралиецът Джефри Ръш, който влага излъчването си на „чешит“ в служба на екстравагантните методи, с които недипломираният логопед (с мечта за актьорска кариера) Лайнъл Лог успява да помогне на много хора със затруднение да се изразяват ясно, а понякога и изобщо да говорят, след претърпяна психологическа травма. Неговият подход да търси причината за заекването на принца в преживяване и комплекс, насадени в детството, предизвикват отприщването на стаения гняв на Бърти и предоставят на зрителите някои от най-интересните моменти във фабулата. На моменти амплоато, в което сме свикнали да виждаме двамата актьори, буквално се обръща (Колин Фърт беснее, а Джефри Ръш е умиротворител), но дуетът им е неизменно атрактивен и майсторски, убеждавайки ни с лекота в приятелството, възникнало между принца и логопеда (за чиято автентичност свидетелстват и дневниците на Лайнъл Лог), което продължава до смъртта на Джордж VI през 1952 г. Другото необичайно балансиращо амплоа се пада на Хелена Бонъм Картър като Елизабет Боуз-Лайън (известна по-късно като Кралицата майка) – кротка (почти), усмихната и неизменно подкрепяща съпруга си. И не че останалите актьори не се справят със задачите си, но просто благодарение на това трио можем да кажем, че „Речта на краля“ е „емоционално въздействащ филм“, който си заслужава да се гледа.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияDame Соня Арова
Следваща статия„Време е крадците да си ходят…?”