Битката край Варшава

По повод стогодишнината от битката при Варшава (август 1920 г.), наричана още „чудото на Висла“ и довела до повратен момент в Полско-съветската война, избухнала след края на Първата световна война, ви предлагаме откъс от книгата на Норман Дейвис „Бял орел, червена звезда“.

„Бял орел, червена звезда“

Глава пета

Запазените впечатления за Варшава в утрото преди нападението на Червената армия се побират в описание, което е удивителна мешавица от пареща активност и необяснима апатия. В дневника на лорд Д`Абернън изпъква апатията:

26 юли. Продължавам да се чудя на липсата на паника и отсъствието на какъвто и да е признак на тревога. […] Когато полското правителство организира в северна посока методична защитна система срещу болшевиките, още тогава можеше да се разбере спокойния дух на пълните с надежда граждани, като на юг бяха изпратени най-добрите части за отбрана на Лвов, но Варшава остана без достатъчна закрила.

27 юли. Министър-председателят, собственик на селско имение, днес замина да жъне. Никой не вижда нещо необичайно в това.

2 август. Безгрижието на тукашното население просто не е за вярване. Може да си помислиш, че страната не е заплашена, а болшевиките са поне на хиляда мили от тук.

3 август. Вчера посетих северните предградия на Варшава, през които минава пътя за Острув. […] Очаквах, че […] ще видя по този път войскови части, вагони с амуниции или бежанци от районите, завзети от болшевиките. Голямо струпване обаче нямаше. […] Стори ми се куриозно, че при поставянето на заграждения от бодлива тел, а и за останалите защитни работи, бяха заети главно евреи. Това бе истинска изненада за мен, тъй като всъщност на евреите тук се гледа като на елементи, спрямо които болшевиките са приятелски настроени. […] Тукашното население е било свидетел на толкова вече инвазии, че направо е престанало да им обръща внимание.

7 август. Днес следобед посетих новия фронт по посока Минск Мазовйецки. Варшава е заобиколена с тройна мрежа бодлива тел в радиус от 20 километра и сигурен брой защитни окопи за войската […] но този вид разполагане на отбранителните съоръжения малко ме безпокои.

13 август. Необикновено отсъствие на паника. Висшите класи на обществото напуснаха вече града, оставяйки в много случаи художествените си колекции и други ценности под закрилата на музейните власти. Варшава толкова пъти вече е била окупирана от чужда войска, че надвисналата сега несигурност не предизвиква у гражданите ѝ нито възбуда, нито тревога, срещани из градове, неизпитали още въоръжено неприятелско нахлуване[1].

На отсрещната на бодливите прегради страна Феликс Дзержински, като разпитва във Вишкув пленници и бежанци, е осведомен за по-голяма активност. И телеграфира своите впечатления до Ленин:

„Селяните бягат от войната надалеч и заобикалят мобилизацията. Трудещите се маси във Варшава очакват пристигането на Червената армия, но в случай на безредие или възцаряване на терор ще са безучастни. […] Социалистическата партия води френетична агитация в защита на Варшава. […] Хиляди мъже и жени са подкарани към изкопите за укрепления. Поставят се прегради от бодлива тел, пръскат се позиви за издигане на барикади по улиците. За да се повдигне бойния дух на поляците, се отправят множество апели към населението, че предстои съкрушителен удар, като се отхвърли изтощената и немощна Червена армия. За този удар се мобилизира всичко. Организират се женски щурмови бригади. Доброволчески отряди, съставени главно от разглезени буржоазни синчета и интелигенция, се държат дръзко. […] Най-важното, извън войнственото настроение в правителствените кръгове, владее мрачна депресия. […] Вестникарските публикации за реакцията на Антантата са пълни с ирония и претенции. Всички полски кардинали, архиепископи и епископи се обръщат за помощ към епископатите по цял свят, сочат ни за Антихристи. […]“[2]

Естествено, нито Д`Абернън, нито Дзержински виждат пълната картина на обстановката. Никой от тях не може да познава цялостния характер на извършените приготовления и състоянието на предпазните мерки.

На 13 август дипломатическият корпус потегля от Варшава към Познан. Дипломатите получават съобщения, че Външно министерство не може повече да гарантира безопасността им в столицата. В града остават италианците, на които е възложено да представляват полското правителство. Междусъюзническата мисия е настанена в автомобили и екипирана с лепенки за спукани гуми, в случай че обстоятелствата я принудят да бяга, а монсеньор Акиле Ратти, папски нунций, титулярен архиепископ на Лепанто и доайен на корпуса, смята за свой дълг лично да спре челните орди на Антихриста.

Полското правителство също иска да се евакуира в Познан, поне временно. Има обаче едно препятствие: Познан подкрепя твърдо национал-демократите и е средище на Роман Дмовски след принудителното му оттегляне от Държавния съвет по отбраната. Тук Дмовски полага къртовски труд. Организира серия от събрания, на които обвинява предводителството на Пилсудски, пророкува падането на Варшава и предлага създаването на сепаратистко правителство в Познан. Той желае да превърне Познан в изходна база за власт, която постепенно да обхване цяла Полша. Неговите предвиждания не са лишени от смисъл. В Познан се намират автономното Министерство на бившия Пруски дял и армията на Западния (Германски) фронт, командвана от стария заговорник и заклет враг на Пилсудски генерал Довбур-Мушницки. Тези институции позволяват да се мисли за създаване на отделна администрация. Дмовски се радва също на доверието на Антантата и разчита на нейната намеса, в случай че Червената армия нахлуе във Варшава. Неговата инициатива стига толкова далеч, че се налага на 13 август премиерът Витос да посети Познан. Изправя се лично пред враждебното мнозинство и произнася простичка реч за националното единство, за необходимостта от сплотеност на всички поляци. Отбелязва, че Германия охотно ще се възползва от слабостта на Полша, а създаването на сепаративна познанска провинция е най-добрият начин да се завърнат прусаците. Неговите думи са смислени. Трябва обаче да направи някои отстъпки. Съгласен е да се създаде Военен секретариат при познанското министерство и да се организира резервна Западна армия под командването на генерал Рашевски. В очите на познанци Витос и Пилсудски остават във властта временно. Ако Варшава оцелее, Познан ще остане лоялен; ако Варшава падне, Познан ще поеме по свой път, а министрите от коалицията ще преминат като емигранти в провинцията, администрирана от Правителство на националното спасение под ръководството на Дмовски.

В момента, когато политическата общност на Жечпосполита започва да се колебае, военният ѝ потенциал достига своя връх – благодарение преди всичко на правилното планиране и титаничните усилия на тогавашния заместник-министър по военните въпроси генерал Кажимеж Соснковски. Соснковски усеща изравняването на силите още на 2 юли. Говорейки на заседание на началниците на департаменти в министерството и Генералния щаб, той обръща внимание на промяната в характера на войната със Съветите: „това вече не е партизанство с размах, това е редовна война, водена на много фронтове с масирани сили, където срещаме оръжия и спомагателни средства от края на Световната война […] войната стана национална […] всички офицери от старата руска армия се включиха в редовете на болшевишката армия и войната придоби вид на война за Русия“[3]. Приказките, че армията на Будьони била непобедима, той нарича „миражи и фантоми“, които изчезват веднага щом се появи корпус на полската конница. Критичният период ще е през идните два месеца, а решаващият фактор – моралът. Речта на Соснковски, произнесена преди разгръщането на съветската офанзива, има стойността на мобилизация. Тя е непосредствен импулс за подем на всички действия, засягащи въоръжение, транспорт, новобранци, доброволци, дисциплина и командване, които през следващите шест седмици ще покаже Полската войска.

Що се отнася до въоръжението, ситуацията в Полша е критична. Кредитът за военни доставки е изчерпан в края на юни 1920 г. Френското правителство дава 375 милиона франка кредит; правителството на Съединените щати предпочита кредити за цивилни цели, не за военни; британското правителство всъщност няма интерес да отпуска кредити. Командващите на френската и британска армия маршал Фош и фелдмаршал Уилсън „не смятат за смислено да гледат въоръжена Полша, докато поляците нямат добро правителство“[4]. Макар че френският министър на войната Льофевр се съгласява да отдели за Полша неголям кредит до 50 милиона франка, френското министерство на финансите отказва да го потвърди[5]. Вейган мисли, че най-доброто средство за контрол на Полша ще е снабдяването със залежала стока от Германия, но междусъюзническата Контролна комисия колкото е възможно по-бързо унищожава тези запаси[6]. Единствен успех Полша постига доста по-късно, на 26 юли, когато Съединените щати склоняват да екипират и захранват десет пехотни дивизии до края на войната[7]. За радост, пристигат дори сключени по-рано поръчки. Всеки пристигнал в Полша влак докарва така необходимата помощ. Например Влак № 79, който на 18 юли напуска Ис-сюр-Тил край Дижон с 20 000 френски и 40 000 английски карабини и 13 милиона патрони за тях, теоретично пренася такова количество оръжие, че да изстреля по сто куршума срещу всеки войник на Тухачевски[8].

Но транспортът все е проблем. Наистина, германското правителство обещава, че ще допусне преминаването на 150 влакови композиции с оръжие, но железничарите се противят и транзитът минава бавно. Отваряне на линия от Сигет в Румъния до Лвов е придружено със закриване на пътя през Гданск. Главният маршрут през Италия, Австрия и Чехословакия остава затворен[9].

Всички разчитат на самолетите. Аеропланите не само са най-новото военно средство и най-полезният отговор срещу съветската кавалерия, но могат и да помагат на своите сили в Полша в разстояние на часове. В Лондон Уинстън Чърчил се обръща с въпрос към британския Генерален щаб, не е ли възможно ескадрилите на RAF (Royal Air Force, Кралски военно-въздушни сили) по летищата на Германия да се изпращат от Кьолн до Полша[10]. Във Варшава сър Хорас Румболд, посланик на Великобритания, мисли по същия начин:

„Мисля […] че най-доброто, което бихме могли да направим, е да докараме тук повече самолети. По този начин бързо и успешно ще откажем болшевиките от желанието да се сражават. За тази цел сме длъжни да подготвим силна ескадрила от бомбардировачи, натоварени с повече бомби, които да полетят към Москва и да я сринат със земята – напълно изпълнима операция, както мисля.“[11]

Но докато Лойд Джордж е на кормилото, нито Чърчил, нито Румболд имат надежда за осъществяването на тези полети на фантазията. В Париж Падеревски „със сълзи на очи“ моли Д`Абернън и Ханки да вземат със себе си в Полша една ескадрила, за да имат възможност и за бягство[12]. На 8 август Соснковски телеграфира до военния attaché във Вашингтон, да изпраща „в страната само комплектовани бойни ескадрили заедно с пилотите, колкото може повече. […] Ескадрилите ще са в ловни групи за бомбардиране, изцяло екипирани, с достатъчно количество амуниции, най-малко за шест седмици“[13]. Това е отчаян замисъл. В този етап на войната само Алкок и Браун биха могли да привлекат американски самолети в битката за Варшава. По принцип полските въоръжени сили би трябвало да са снабдени добре.

Що се отнася до човешките резерви, Полша разполага със значителни запаси. На 3 юли Съветът по отбрана на Държавата отправя следното възвание към доброволците:

„Отечеството е в опасност! Призоваваме всички годни да носят оръжие, да постъпят доброволно в редовете на армията; трябва като монолитна, неразрушима стена да дадем отпор и с гърдите на целия народ да разбием болшевишката сган! […] Нека единството, съгласието, неспирния труд съберат всички ни за общото дело! […] Всичко за победата! […] На оръжие!“[14]

Хиляди се записват като доброволци. Приемат се мъже от седемнайсет до четиридесет и две, а офицери – до петдесетгодишни. През следващите шест седмици само желаещите са колкото преди това за шест месеца. На 20 август те вече са 164 615, от тях – над 40 хиляди само във Варшава. Организиран е Главен инспекторат на доброволците под командването на генерал Юзеф Халер, който с времето прераства в доброволческа бойна армия. Тези „халерци“ – записали се в редовете с гняв и стръвни за сражения – представляват горда формация.

В навечерието на битката доброволческата армия се попълва с всякакъв сорт запасняци. Полската социалистическа партия оглавява бройката със своята военна секция под командването на депутата Томаш Арцишевски. Образувани са няколко работнически батальона – някои служат във Варшава като Работнически полк за защита на столицата, други са определени за охрана на фабрики или за действия в тила на врага. На 4 август ПСП създава Съвет за отбрана на столицата, който координира действията на организации като Гражданска защита (формация от чиновници, маршируващи в строя с колосаните си яки и сламените шапки) и Независимия работнически полк (с криваци и коси).

Броят на доброволците-новобранци се изравнява със състава на професионалния набор. През юли 1920 г. в полската армия служат пет набора – от 1890 до 1894 г. включително. По този начин в редовете се намират мъже от 25 до 30-годишна възраст – много отговорни и бързи в обучението в сравнение с набор 1900–1901 г. от април. Въпреки че някои райони се отклоняват от фронта – от Бескидите, от Краковско и от Домбровския каменовъглен басейн – мобилизацията събира 137 152 мъже.

Военната дисциплина се затяга. Дезертьорите не могат да разчитат на милост. Рецидивистите разстрелват. Офицерите служат за пример. Отклонилите се от служба редовно ги залавят. Във Варшава по улиците обикалят патрули, претърсват трамваите и имат право да искат легитимацията на всички цивилни в наборна възраст. Подозираните за шпионаж лица, подривна дейност или действия срещу интересите на армията са изправяни пред военен съд. Както Соснковски казва на своите офицери: „За морално здравата армия физическото превъзходство на врага не е страшно. Не числената слабост, а вътрешната болест на армията губи битката“[15].

Благодарение усилията на Соснковски положението в армията значително се подобрява както по брой, така и по сила. На 20 август полската войска наброява 737 767 души – приблизително повече от двата болшевишки фронта: Западния и Югозападния. Малко над половината от тях, или 373 166 войници, са вече обучени, превозени и поставени на позиция[16]. Това не са „груби“ и неизползваеми запасняци. Към тях спадат 28 000 кавалеристи и 33 000 артилеристи, които рушат превъзходството на Съветите в тези две формирования. Доброволци са главно студентите, чиито интелигентност, ентусиазъм и възпитание надвишават с инжекцията адреналин по полковете неграмотните и дотогава пасивни набори от село. Когато на 13 август, в разгара на сражението край Радзимин, 11-та пехотна дивизия отказва да изпълни заповедите, Генералният щаб я замества не с редовни поделения от запаса, а с доброволческа част от работници.

На разрастването на армията съответстват съществени промени в командването. На 19 юли от чужбина се завръща генерал Розвадовски и поема задълженията си като началник на Генералния щаб. На 9 август генерал Соснковски е назначен за военен министър, който пост фактически заема вече от месец. На 10 август – съгласно разпорежданията на Пилсудски относно започващата битка – са извършени много промени при полевите командири. В този смисъл особено значение придобива повереното на генерал Шикорски командване на съвсем новата Пета армия.

Сред фронтовите командири в много отношения позицията на Шикорски прилича на тази на генерал Соснковски при военната администрация. И двамата са хора на Пилсудски, свързани през успешните десет години с различните му рискове: от Съюза за активна борба (Zwiazek Walki Czynney) в Лвов до Легионите в Световната война; и двамата са ненавършили още четиридесет; и двамата са се проявили в първата фаза на войната с болшевиките. По професия Владислав Шикорски е строителен инженер, но се захваща страстно и с политика. Преди войната е поручик в „кралско-имперската“ резерва и председател на Стрелковия съюз в Лвов. От 1914 г. е началник на Военния департамент към Върховния национален комитет. През 1918 г., когато основават Легионите, влиза в остър конфликт с Халер. Интерниран е в Унгария. През 1919 г. с ранг генерал осъществява командването на 9-та пехотна дивизия, а през 1920 г. – на групата Полесие. В продължаващата война неговата компетентност и успехи автоматично го превръщат в кандидат-изпълнител на всички трудни задачи. Неговата деловитост, независимо и предвидимо мислене го издигат като един от малкото безспорни политици, наравно с Пилсудски. Военният му талант представлява прелюдия към кариера, издигнала го след много перипетии до самия връх на полската политика. Шикорски и Соснковски са двамата, които повеждат стотици други офицери от Легионите. Тогава начело на офицерския корпус са хора като Мариан Кукел, полковник от Шеста армия в Галиция – с цялата си важност на своите 25 години и ръст от 158 сантиметра. Това са новите капитани на Пилсудски – живот и душа на неговата военна дружина.

* * *

В първата седмици на август става ясно, че решителният въоръжен сблъсък ще настъпи на шестия или седмия ден. Червената армия се устремява на запад. Последните естествени препятствия са преодолени; последните битки по границата – спечелени. За двамата главнокомандващи настъпва преломният момент. Тухачевски издава окончателните си заповеди сутринта на осми, Пилсудски – вечерта на осми. 

В тогавашните условия стратегическото планиране е доста рисковано занятие. Солидна основа за взимане на прости решения направо не съществува и не би могло да има. Пилсудски прави своя план преди да познава линията за настъпление на Тухачевски; съставя го преди още Тухачевски да е взел решение по кой маршрут ще поеме; планът се опира на предположението – както се оказва, погрешно – че главните сили на Червената армия ще тръгнат към Варшава по най-късия път на запад; а възможността от симулирана атака на север, която да прикрива взетия курс на юг, трябва да се отложи за по-късно. Планът на Тухачевски е подготвен без познаване на полските директиви; той разчита на предположението – и то сбъркано, – че полските войски ще окажат най-голяма съпротива в предградията на столицата. Полевото разузнаване е в плачевно състояние. На полските разузнавателни самолети пречи лошото време и гъстата мъгла; съветските самолети пък не успяват да стигнат до предвидените позиции. Полевите разузнавателни патрули не си дават сметка за непрекъснато променящата се ситуация. Наброяващата 40-50 хиляди души армия би могла да се открие по-лесно, ако маршируваше по наполеоновски в плътни карета; но пръснатите в мъглата на площ от няколкостотин квадратни километра укриват своя състав чак до мига на атаката. И от двете страни се допускат значителни грешки. Пилсудски разполага с получена по-рано информация, че съветските ХV и ІІІ армия са се упътили сякаш на юг от Варшава, но ги бърка с ІV армия. Тухачевски действително разполага с плана на Пилсудски, намерен под трупа на убит край Хелм полски офицер за свръзка; решава обаче, че е твърде хубаво, за да е вярно и го отхвърля като фалшивка за локална маневра[17]. По този начин двете армии се сблъскват слепешката.

Откровената декларация на Пилсудски за „абсурда“ в поставената му задача повелява да допуснем, че неговото описание на Варшавската битка е най-близо до истината. В своята книга Година 1920, писана пет години по-късно, Пилсудски устоява на изкушението да представи тази битка чрез стандартните войскови категории или като пиеса в театъра на войната, разиграна от генерали-всезнайковци и решена, благодарение на отличната стратегия и тактика. Сам я нарича „bijatyka“ или „bagarre“, които може да се преведат като „побоище“ или „кавга“. Говори за „нищожност на военната наличност“, за „безсмислие на ситуацията“, за „глупостта в цялата постановка на битката“, дори за „липса на точни рамки и заварки“[18]. Плановете на Пилсудски са продиктувани от обстоятелствата. Контраофанзивният замисъл е естествено последствие от повтарящите се през юли неуспехи в офанзивната тактика. В действителност нежеланието на Началника да включи главните резерви в крехката линия на отбраната в Беларус довежда до ситуация, в която радикалната промяна на стратегията към офанзивна се оказва неизбежна. Що се отнася до мястото на контраофанзивата, Пилсудски няма голям избор. Не би могъл да я проведе откъм левия фланг, където позициите му са обкръжени от съветската конница; не развива възможността за атака в центъра, когато там очаква фронтална атака на болшевиките; не може да допусне и офанзива на Южния фронт, тъй като неговата войска се намира на 300 километра от главния театър на бойните действия. Остава му единствената сериозна възможност: контраофанзива, вдясно от центъра – в точката, където би могъл да събере сили за удар с части, привлечени както от Северния, така и от Южния фронт. Той обмисля и разиграва в самота всички тези обстоятелства през нощта на 5 срещу 6 август в своя кабинет в Белведере. Сутринта приема Розвадовски и заедно разработват подробностите. Розвадовски посочва значението на река Вепр – на 100 километра южно от Варшава – като опорна точка за контраофанзивата. До вечерта заповед № 8358/3 – 6 август 1920 г., от името на Върховното командване и подписана от Розвадовски е готова и разпечатана[19].

Безкрайните спорове за авторството на тази прословута заповед са несъществени. Дали подробностите са отбелязани от Пилсудски, Розвадовски, Вейган, от всички тях или от някой друг, няма значение. Всеки среднокомпетентен стратег, запознат с войната по границата, ще признае, че подобни директиви са желани. Основното решение не засяга всички детайли; всъщност става дума за морална присъда: дали може да прегрупираш цялата войска за срок от една седмица; дали армията може да рискува разбиване в ситуация, когато врагът тропа по вратата на столицата? Такова решение може да принадлежи само на Главнокомандващия и онзи, който го взема, е Пилсудски. Описва изпитанието с думите на Наполеон: „жертва на родилни мъки, като при момиче, започнало да ражда дете“[20].

Заповедта от 6 август създава три фронта при съществуващи два и променя до неузнаваемост разполагането на полските армии. Северният фронт се простира от Пултуск край Нарев до Демблин край Висла под командата на генерал Юзеф Халер. На северния край са резервните формации, предназначени за отбрана на долния бряг на Висла. Следваща е новата Пета армия на генерал Шикорски, чиято задача е задържането на подвижното дясно крило на неприятеля, северно от Варшава. Във варшавския сектор се намира също Първа армия на генерал Латиник и Втора армия на генерал Ройа, чиято подкрепа със стратегическия резерв на генерал Желиговски трябва да осигури на обсадената столица отбранителна линия. Централният фронт се разгръща от Демблин до Броди в Галиция и е под личното разпореждане на Пилсудски. Обхваща главните ударни сили под командването на генерал Ридз-Шмигли, които трябва да се сберат край Вепр в Коцк и Любартов, подкрепени по лявата страна от Четвърта армия на генерал Скирски и прикривани по дясната от Трета армия на генерал Желински. Южният фронт под командването на генерал Ивашкевич остава по принцип непроменен – разположен е по горни Буг и Стрип чак до Днестър. Събират се с Шеста армия на генерал Йенджейевски, независимата конна дивизия на полковник Ромел и Украинската армия на генерал Павленко. Задача на този фронт е отбраната на Лвов и отблъскване на съветските сили в Галиция, за да не се свържат на север с Тухачевски. Главната квартира е дислоцирана в Пулави край Висла. Всички части трябва да заемат позиция най-късно до 12 август.

Това прегрупиране помага за провеждане на операция по изумителна скáла. Пилсудски я описва като нещо „извън човешките възможности“[21]. В момента на приемане на заповедта много части се сражават, много са изтощени след пет седмици отпор. Сега от тях се изисква да се откъснат от неприятеля, да сменят командването и като поемат по подстъпите, напряко на всички комуникационни линии, най-късно след пет дни да заемат позиции, отдалечени на около 150–300 километра. Това, че Пилсудски вижда тези действия като изпълними, е негов личен акт на вяра; че са реализирани по принцип, е чудо, чудо в областта на организиране на щаб и междущабна връзка, когато толкова много западни наблюдатели заявяват, че е липсвала компетентност у полските въоръжени сили.

Би било грешка, разбира се, внушението, че всичко е станало по план. На Северния фронт полското прегрупиране е извършено при атака на Кавкора, който, засякъл групата на генерал Ройа, забавя назначения за командващ Втора армия и заема района между Нарев и Буг, където трябва да се настани Пета армия на Шикорски. На Централния фронт се оказва, че прикриващите сили на генерал Желински се комплектоват главно от измислени несъществуващи части. Самият Пилсудски признава, че изписаното върху хартия невинаги съответства на действителното на терена. Увеличаването на „групите, подгрупите, групировките, офанзивните и дефанзивни групи“ довежда понякога до наличие на щабове без войници, а веднъж дори до подялбата на група войници на три „бригади“ – всяка командвана от генерал. В Мачейовице край Демблин червените кокарди на уланите от 15-ти полк погрешно са възприети като червени звезди и предизвикват убийствен огън от собствената артилерия.

Разместването на полските части на 12 август основно отговаря на задачата, за която е предназначено. 156 000 мъже заемат позиции на Северния и Централния фронт и са значително преимущество, дори да вземем предвид номиналното състояние на войските на Тухачевски – 116 000 души[22]. Петнадесет от двадесет и една дивизии заемат отбранителни позиции; и може да се очаква – въз основа на данните от Световната война – че ще удържат напора на трикратно превъзхождащия ги противник. Полският Южен фронт разполага 29 000 войници, което отговаря на двете офанзивни армии на съветския Югозападен фронт, ХІІ армия и Конармията. Полските резерви и служби за наблюдение са край реката; населението е дружелюбно; войниците се бият на родна земя. Въпреки че трябвало да са толкова изтощени, колкото и неприятеля, техният морал е по-висок, благодарение на надеждите, внушавани от новия план. Когато прегрупирането завършва – без болшевиките да попречат – отминава най-рискования период.

Варшавската битка протича в четири отделни потока, на четири различни места – на висленския плацдарм, край Вкр, край Вепр и по пруската граница. Всяка част от тази битка представлява елемент от едно хармонично цяло: Agitando, Maestozo, Presto и Tutti.

Висленският плацдарм във Варшава е подсилен добре и не би трябвало да причинява големи грижи на полското командване. Тройната линия на загражденията и дублираната окопна система създават полукръг с център в Прага – предградието на десния бряг на Варшава. Най-далече стигащият пункт се намира в Радзимин, на 20 километра от реката. Лявото крило опира Буг при височината Сероцек, а дясното крило стига Висла при Карчев – не е никак лесно да ги заобиколиш. В този сектор настъпва най-голямата концентрация на силите: 43 хиляди пехота и почти 2 хиляди ездачи, 730 картечници, 192 артилерийски батареи и танкове, съсредоточени в периметър от 70 километра. Това е единственият фронтови сектор в цялата полско-болшевишка война, където концентрацията на силите – 690 души, 10 картечни гнезда и 3 артилерийски батареи на километър – достига стандарта от Световната война. Само една дивизия – 4-та пехотна от Втора армия – пристига от далеч и не е готова за битка след дългото пътуване. Командирите в този сектор са опитни: Халер – отдавна покрит със славата на „Синята армия“, хвален сега за Доброволческата армия; Латиник – упоритият защитник на Чешин от чехите през миналата година; Рашевски – познанецът; Зелински – някога на висок пост в австрийската армия.

Затова разиграването на битка върху плацдарма и съпровождащата я паника изглеждат доста странно. Контакт с неприятеля е осъществен на 12 август вечерта, когато части от 21-ва дивизия на Путна от съветската ІІІ армия стигат външната линия на отбраната пред Радзимин; през нощта ги доближават всички дивизии – пет на брой – от ХVІ армия на Сологуб. Следващата сутрин, когато полските батареи ги обстрелват от разстояние 5-6 километра, Съветите се нахвърлят към подстъпите и щурмуват първата линия на окопите. Радзимин пада. Полската 11-а дивизия е разбита и отстъпва въпреки заповедта. Халер се ужасява. Той не вижда в загубата на Радзимин само локален неуспех. Без да чака потвърждение, той разбира, че цялата тежест на съветския удар заплашва Варшава. Заедно с Розвадовски започва да праща телеграми за помощ на всички страни. 14 август е ден на ръкопашни битки, освен тежката артилерия в действие влизат щиковете и гранатите. Не се появяват обаче никакви съветски подкрепления, които да използват този ранен успех. Накрая Халер разбира, че болшевишкият натиск не е съпроводен от силите на четири армии, а насреща са една армия и една дивизия. На 15 август той изпраща на първа линия резервите на Желиговски. Танковете потеглят, докато не забуксуват някъде поради авария. Радзимин е възвърнат. На 16 август защитниците напускат дефанзивната линия. На 17 август 15-а дивизия отива още по-далеч, за да срещне в Минск Мазовецки предни части на Централния фронт. На 18 август подстъпите са напълно опразнени от болшевишки нападатели. Преследването може да започне.

Операциите край Вкра поставят най-трудни задачи, а Шикорски не разполага с много време, за да ги реши. Чак на 10 август е определена главната квартира и мястото за групиране в Модлин. Неговите части са малко на брой, зле въоръжени, с разнородни униформи, смесени по сила и разхвърляни на големи разстояния. От заявените 45 000 „дажби“ той може да изпрати на бой само 26 000, от които 4 000 конници. Неговата Пета армия е съставена от разнородни елементи. Гарнизонът в Модлин е претъпкан с градски запасняци, които не са се научили още да стрелят; те разполагат с шест наполеоновски оръдия, но без барут и снаряди. Групата на генерал Ройа, загубила в неотдавнашния сблъсък с Кавкора 50 % от състава си, е изпратена под стража зад линията на фронта. Загубите на 18-а пехотна бригада, понесени в Грудно, са 35 %. 17-а пехотна дивизия е стопена до 850 души. Сибирската бригада на полковник Румша, великолепно екипирана с американско и японско облекло, след шестмесечно пътуване около света е изгубила бойната си форма. Доброволческата дивизия, подложена на свирепо дисциплиниране поради опасения за неподчинение у нейните свещеници и поети, се оказва все пак първоразрядна част за бой срещу „la terreur de la Russie“[23], ако цитираме Шикорски. Сърцевина на Пета армия е подбраната 18-а пехотна дивизия и кавалерийската дивизия на генерал Карницки. През следващата седмица под командването на Шикорски минават групата на полковник Хабих от Дзиалдово, резервната група от „долна Висла“ и цивилните отговорници за барикадите в Плоцк. Позициите на Пета армия не са от най-лошите. Самият Модлин предлага шест отделни форта: наистина всички се нуждаят от ремонт, но осигуряват власт над изключително мочурливата долина. На това място Буг се разлива на 300 метра, а Висла – последна линия на отбраната – е още по-широка; Вкра е не по-голяма от поток, но чиста и добре изразена по терена. В такава всъщност околност, когато съставът на частите е почти попълнен, снабден с провизии и инструктиран, Шикорски получава на 13 август от генерал Халер заповед за избързване на операцията с 24 часа. Сутринта на 14 август Пета армия предприема офанзива. 18-а пехотна дивизия, вече без танкове, преминава Вкра. Доброволческата дивизия се прехвърля през Висла – войниците нагазват в реката, издигайки над главите си тежките английски карабини – за да заемат позиция до сибирската бригада. Началото не е добро, защото Съветите изригват с по-силен от очакваното, огън. На другия ден генерал Карницки извършва смел рейд към Цеханув, на 30 километра в североизточна посока. Нахлува в град, който не бил предупреден, макар там да се намира командването на съветската ІV армия. Руският командир, заместник на ранения Сергеев, изпада в паника: изгаря собствената си радиостанция. Карницки се сдобива със съветските планове и шифри. Неговият рейд има огромно психологическо значение. Цеханув е някогашно средище на мазовецкото княжество, известен от романите на Сенкевич и епохалните войни с Тевтонския орден град, обвеян с легендите на крайгранична твърдина. Превземането му – макар и за няколко часа – предизвиква радост в полските редове и стъписване в болшевишките. Нещо повече, 15 август е денят, когато и двете страни добиват ясна представа за общата ситуация. Шикорски е сигурен, че е атакувал главните сили в центъра, а не само дясното крило на неприятеля. Трите му пехотни и една кавалерийска дивизия се натъкват на дванадесет дивизии пехота и две кавалерии от съветските ІV, ХVІ и ІІІ армии, съсредоточени край Вкра. Розвадовски си дава сметка, че тревогите му за варшавските предмостия са неоснователни и като оставя във Варшава Халер, заминава със Соснковски и Вейган за Модлин. Действията на Пета армия през следващите няколко дни имат решаващо значение за съдбата на цялата битка. Оживяват призраците от 1831 г., когато руската армия на Паскевич завива надясно и през Цеханув завладява Варшава от запад. Шикорски обаче не се отдръпва. С пълно съзнание за превъзходството на неприятеля и заплахата от нападение по лявото крило, той заповядва атака. На 16 август напредва и превзема Населск. Неговите бронирани машини – танкове и осем малки бронетранспортьора – намират слабите места в неприятелските редици: тяхната полезност надвишава всички очаквания. Два бронирани влака, пътуващи в двете посоки по трасето Модлин-Цеханув, обстрелват залпово с артилерия позициите на противника и създават впечатление за стрелба на двадесет батареи. На 17 август Шикорски напредва отново, на 18-и е още по-напред, като приближава поставените цели: Ожиц и Нарев. В този момент съветското командване се изправя пред дилема. Като концентрират ХV и ІІІ армии и бързо привикат ІV, Съветите биха могли лесно да постигнат голямо превъзходство и да принудят Шикорски да отстъпи; изпълнявайки този маньовър обаче биха попаднали изцяло в обкръжението на полските сили в останалите сектори. Като рискува гибел за своите подразделения, Шикорски увеличава разчистването на варшавските предмостия и осигурява провеждането на контраофанзива край Вепр. Решаването на дилемата довежда до отстъпление на съветските ХV и ІІІ армии, те оставят Шикорски на мира, но собствената ІV армия зарязват пред ударите на съдбата.

Контраатаката край Вепр наистина е най-драматичното събитие в Битката за Варшава, макар успехът да се дължи на низ от предхождащи го действия. Ако висленският подстъп бе превзет и Пета армия – победена, смелият маньовър на Пилсудски би останал без значение. Обемът на тежките сражения е предвиден още преди разгръщането на офанзивата. А Пилсудски в Пулави нищо и не подозира. Възнамерява да чака, докато битката на Северния фронт тръгне към по-добро, за да насочи своя удар върху комуникационните линии на неприятеля. Познава цената на подобно поведение (при положение, че завърши с успех), но се бои от усложняване. Струва му се, че щурмовите сили на брой 20 000 души – две дивизии пехота и две кавалерийски бригади – стоят срещу четири пълни армии: ХV, ІІІ, ХVІ и Мозирската група, чието числено превъзходство може да компенсира тактическото неудобство. Знае, че предизвиква хаос, който може да погълне не само неприятеля, но и него самия. Знае, че цената на неуспеха е почти сигурно обкръжение, което ще означава избор между плен или бой до последна капка кръв. Трябва да се съпротивлява на мисълта за плен и среща със стария съученик Дзержински и разходката в окови на болшевишкия триумф във Варшава. Всичко е възможно. Неговите страхове не могат да бъдат успокоени от телеграмите на Халер, според които Северният фронт се разпада. Няма съобщения за успех на Шикорски. Не е осведомен, че главните сили на Тухачевски се намират срещу Шикорски, а не срещу него. Отлага, колкото му е възможно повече, но накрая избързва с един ден офанзивата. На 16 август призори вдига в атака щурмовите сили на Ридз-Шмигли с дивизиите на Шикорски за странична подкрепа. Наблюдава как легионите му се надигат край Вкра в околности тъй мрачни, колкото е мрачно и зазоряването. Опасенията му не изчезват, когато патрулите съобщават, че всъщност не срещат неприятел. Подозира капан. Както сам казва, „заплашен е от тайни“[24]. На 17 август обикаля предните линии, „в търсене на следи от призрачния враг“. На 18 август се връща във Варшава, леко предчувствайки размерите на своя успех. Заварва в столицата поредните тревоги. Командването на Северния фронт е позагубило бойния си дух, потиснато от липса на енергичност, и само благодарение на личната си намеса Пилсудски успява да внуши на своите подчинени смелост за осъществяване на генералното решение. Генерал Латиник игнорира неговите заповеди и тръгва на помощ на изпадналия в немилост Шикорски. Във Варшава Пилсудски най-малкото се досеща как стоят работите. Информират го, че Първа легионерска дивизия и конницата на Яворски са в Дрохичин, на повече от половината път до Бялисток, изминали над 100 километра за три дни; Легионерската дивизия и придружаващата я кавалерийска бригада се намират в предградията на Брест-Литовск. Ударните сили се промъкват през комуникационните линии на съветската Мозирска група, завладявайки артилерия, предназначена за обстрел на Варшава, но не се сблъскват с главните сили на ХVІ, ІІІ и ХV армии. Същата нощ Тухачевски заповядва генерално оттегляне.

Осезаемият ефект от действията между 12 и 18 август е преместването на фокуса на конфликта от околностите на Варшава близо до пруската граница. Източното отстъпление на съветските армии под натиска на северната офанзива на полските ударни сили причинява бързо пренасяне на операцията в североизточно направление. През август става очевидно, че последният рунд от борбата ще се разиграе в четириъгълника Мишинец-Вишкув-Бялисток-Граево. Четирите съветски армии на север: ІV, ХV, ІІІ и ХVІ с фрагменти от Мозирската група, трябва да преминат пространство, където в обсега на действията им се намират части и на пет полски армии: Пета, Първа, Втора, Четвърта и Трета. Докато пълната победа на Пилсудски зависи от затварянето на пръстена, Тухачевски внезапно подхваща бягство. Тухачевски не се бави. Неговата ХV армия още на 19 август се намира в Цеханов, на 20-и – в Остроленка, а на 22-и – в Ломжа и се насочва към Липск и Гродно; изцяло се измъква на Шикорски, който продължава да се сражава с частите на ІV армия. На 19-и ІІІ армия се намира във Вишкув, на 20-и – в Замбрув, а на 22-ри – в Тикоцин; недостигната от Латиник, тя се изнизва в последния момент с щурм и достига безопасно място. ХVІ армия обаче попада в небрано лозе: на 19-и – във Венгрув, на 20-и – в Белск, на 22-ри – в Бялисток, а трябва да се бие отначало с 21 дивизия на Четвърта армия, после с конницата на Яворски и накрая с Първа легионерска дивизия; направо е разгромена, но някои части излизат на пътя към Гродно. Трите армии, запазвайки тила си по време на марша, напредват с по 25 километра на ден. Това темпо определено е по-свободно от крилообразния натиск на полските ударни сили и двукратно по-бързо от темпото на скорошната офанзива, за да е достатъчно и да спаси частите от обкръжение. Тук пред заплахата да се хлопне тежката порта, трите коня офейкват. С четвъртия се случва нещо друго.

От момента на обявяване на изтеглянето участта на съветската ІV армия до голяма степен е митологизирана. Същия ден, на 18 август, 18-а дивизия от същата армия получава заповед да заключи обсадата на Плоцк; 53-та и 54-та дивизия свързват фланга на формацията на Шикорски; тогава 12-а дивизия се намира в Дзялдово; Кавкор Гай пирува някъде край долното течение на Висла. Това, че Тухачевски не прави нищо, за да промени положението на нещата – а тъкмо обратно, за четири дни фактически го поддържа – може да се обясни единствено с хипотезата, че смята отстъплението за временно. В края на тези четири дни ІV армия е напълно откъсната. Когато започва да се изтегля, вече е безнадеждно късно. Голяма част от пехотата бързо е догонена и унищожена. Единствено Гай има възможността и свободата да побегне. За седемте седмици кампания Кавкор е непобеден; войнишкият морал е висок. Гай възнамерява да премине през Добжинските езера и Курпиовските лесове, марширувайки след залез, освен това да изминава по 50 км дневно; в това начинание му помагат дъждът и нощната мъгла. Първото препятствие поставя полската Пета армия, чиито части потеглят на север, за да прекъснат пътя на Кавкора. След нея е Четвърта армия, а накрая и ударните сили на Ридз-Шмигли. Въпреки това Гай поема по пътя. На 21 август, точно преди разсъмване, попада в гората край Журомин на кавалерията на полковник Орлич-Дрешер. Дрешер се въздържа, не рискува с нападение в мрака. Но по-добре щеше да е, ако бе предприел такъв риск. След което става ясно, че Кавкорът е успял да се измъкне. На следващия ден Гай се намира край Млава, в пространството между четири дивизии. Веднага след полунощ Кавкор открива страхотен огън към гара Конопники, създава хаос в нощта, сече наред защитниците и се измъква от обкръжаването. На 23 август той преминава през Доброволческата дивизия в Грабово – като казашки нож през масло – и си пробива път до сибирската бригада в Хорзеле. На 24 август догонва съветската 53-та дивизия, чийто път към Ковно са блокирали две дивизии от Четвърта армия. Решава да помогне. Завързва се двудневна битка, по време на която Кавкор напразно се опитва да защити по-слабия си партньор. Безнадежно дело на честта. Зад Четвърта армия очакват своя ред легионерите на Ридз-Шмигли. 53-та дивизия е отблъсната отвъд границата. Кавкорът – без амуниции, продоволствие и избор – я последва в утрото на 26-и, като докарва в Германия 600 ранени, 2 000 пленници и 11 трофейния оръдия[25]. Тази формация, която в своята кратка кариера включва в сметката четири градчета, пет преминати реки, шест танка, седем самолета, осем укрепления и 21 000 поляци (убити и ранени), престава да съществува[26]. Гай се оставя да бъде транспортиран до немски военнопленически лагер в Залцведел край Берлин, а неговите хора – до лагера в Алтдам (сега Домбие) край Шчечин. По лично убеждение те трябвало да бъдат авангард на революцията в Германия; като единствена формация на Червената армия достигат и набелязаната цел. Прекрачвайки пруската граница те запяват Интернационала. Тяхната песен е сетният акорд на Битката за Варшава.

Непосредствените резултати от тази битка са очевидни за всички. Болшевишката инвазия срещу Полша е отблъсната. Сраженията се водят вече далеч от Варшава. Съдбата на Жечпосполита не виси повече на косъм. Войските на Тухачевски побягват колкото им държат силите. От петте армии, които на 4 юли тръгват на Запад, една престава да съществува, две са разпръснати и две – сериозно осакатени. Ако полските оценки, съобщаващи за 66 000 съветски военнопленници в Полша и 44 000 интернирани в Германия, поне наполовина са верни и ако признаем, че съветските загуби отговарят приблизително на 40 000 полски убити и ранени, ще стигнем до извода, че поляците са елиминирали в борбата две трети от силите на агресора. Така или иначе Червената армия губи 100 000 души (мнозина от тях са мародери, каруцари, помощни и тилови служби). Размерите на поражението не подлежат на съмнение. Две седмици след първата атака край Радзимин отстъплението на Червената армия се превръща в съкрушително поражение.

* * *

Повечето от описанията на Битката за Варшава може да се квалифицират с една от двете категории: дитирамби за победата на Пилсудски и апологии за поражението на Тухачевски. Макар и двете мнения да излагат на показ едни и същи събития, те нямат много общо помежду си. Идват малко в повече като помощни за добросъвестния историк спрямо някога популярната в Полша интерпретация за Варшавската битка като „Чудото край Висла“ или разпространената дори в Съветския съюз мода да се мълчи, когато изреченото е погрешно. Нали няма смисъл да се разпростираме над „проточилите се комуникационни линии“ или „раздробяването на пространството“ на Тухачевски. Това не са обяснения. Комуникационните линии между Русия и Полша не бива да се скъсяват. Огромното пространство покрай границите е очевиден факт, който всеки генерал би трябвало да приеме за сведение, а впоследствие да пренебрегне: стратег, подценил големината на тези простори, би трябвало да не влиза в битка.

Доста поучителна е констатацията, че Пилсудски много пъти е хвалил основната идея в стратегията на Тухачевски. Въпреки безкрайните спорове по второстепенни въпроси, и двамата пълководци не престават да мислят, че планът за светкавична офанзива дълбоко в Полша по принцип е правилен. Пилсудски заявява:

„В никакъв случай не беше лош планът, сам бих могъл да го изпълня“[27]. Тухачевски не съзнава вината си: „Основният извод от нашата кампания от 1920 г. – казва той през 1923 г. – който трябва да се направи, е, че тя бе проиграна не от политиката, а от стратегията […] Червеният фронт имаше възможност да изпълни поставената му задача, но той не я изпълни“[28]. И двамата, информирани повече от всеки друг, имат по този въпрос по-определено мнение от мнозина полски генерали и почти всички западни наблюдатели, привърженици на възгледа, че загубата на Тухачевски е естествен резултат (по думите на сър Хенри Уилсън) от синдрома „свине от Гадаринската страна“, втурнали се сами към собствената си гибел[29]. Признанието на Пилсудски е неочаквано, по-скоро офанзивата на Тухачевски към Буг изоставя над 300 километра открити флангове и предизвиква контраатака, която фактически го разгромява. Всъщност става дума за пресмятане на риска и преди всичко за синхронизация. Тухачевски много добре знае, че неговият фланг е съвсем оголен, но не възнамерява да го оставя така повече от няколко дни. Защото не вярва, че полската войска ще успее толкова бързо да се прегрупира. Напълно е удовлетворен от съобщението, че полските дивизии отстъпват по фронта, за да подготвят контраатака, която би могла да се осъществи едва след падането на Варшава. Първоначално за превземане на Варшава Тухачевски определя датата 12 август, което означава, че планира щурм на града два-три дни по-рано. Живее с твърдото убеждение, че защитниците на Варшава не ще успеят да заемат отбранителни позиции преди 9 или 10 август; те действително и не успяват. Самият той не е готов за това време, което обяснява прибързаното му решение за отказ от фронтална атака и маневри, северно от столицата. В случая решението разперва още повече крилото, превръщайки го в страхотно лесна цел за контраатака на Пилсудски. В този случай стигаме до заключението, че провалът на Тухачевски е причинен не от бързане, а от извънредна мудност. Той съзнателно забавя преместването на своите позиции – с убеждението, че поляците няма да се възползват от това. Но е наказан: не само чрез самата контраатака, която в момента за разгръщането той не успява да разшири, колкото от нечуваното постижение с полското прегрупиране на 6–12 август, а също и от редица успешни действия край Буг и Нарев в Бяла Подласка, на варшавските предмостия и край Вкра. Въпреки необикновеното темпо в офанзивата на Тухачевски, тя се оказва твърде своеволна. Закъснява обаче най-много с два-три дни. В Западна Европа бързината всъщност се брои за стратегически фактор, но на Изток тя няма основно значение.

Следва да разгледаме и другите възможности. Наблюдаващата система, препоръчана от Тухачевски, е неизползваема; неговите помощни служби изостават далече в тила; войската му се стопява; съпротивата на местното население от ден на ден се разраства; повечето му битки се отдалечават от руските гарнизони във Вязма, Смоленск и Полоцк, но се приближават към полските. Тухачевски знае това по-добре от всеки друг. Ако беше поспрял край Неман или Буг, със сигурност състоянието на неговата армия би се подобрило; но пък състоянието на полската войска би се оправило още по-бързо. Тухачевски не разполага вече с действена алтернатива – трябва да препуска през глава към Варшава.

Психологичният аспект също е от значение. В кампаниите, по време на които картите бързо се обръщат, въпросът за морала е от първостепенно значение. При такива обстоятелства за командирите и войниците е къде по-трудно да поддържат бойния дух, отколкото ако акциите се провеждат бавно и редовно се контролира дисциплината и се обгрижват средствата за предпазване. През юли светкавичната офанзива на Тухачевски за нула време деморализира полските части; а би могло по принцип да се пресметне, че подобна съдба ги очаква и през август, вероятно и по-тъжна. Това обаче не се случва, благодарение на по-доброто командване на полските офицери и благодарение на волята за съпротива в сърцата на полските войници, които защитават родните гнезда.

Политическите сметки придружават психологията. Цел на политическата офанзива на Червената армия не е непосредственото покоряване на Европа. Трудно е все пак да си представим, че нейните тридесет и шест дивизии ще постигнат през 1920 г. онова, което през 1914–1917 г. не успяха да направят 150 дивизии от царската армия. Нейна цел е да провокира революция в обществото. Без съмнение Тухачевски е изкушен от убеждението – не без повод, – че ако смогне навреме да стигне до Варшава, то цивилното население ще направи нещо. Бързината е съществена не само за болшевишката политика, но и за съветската стратегия.

Единственият безспорен за всички елемент в Битката за Варшава е липсата на координация между командирите на Западния и Югозападния фронт. Въпреки заповедта от 13 август, разпореждаща сливане на двата фронта, вторият изобщо не изиграва значителна роля в сраженията. Неговата ХІІ армия провежда със силите на една дивизия атака срещу Хрубешув, който никого не заплашвал; офанзивата на Конармията срещу Замошч започва на 20 август, но не съвпада по време с щурма към Варшава, а с генералния обрат; обърнатата сега към Днестър ХІV армия не опитва да се включи в битката. Без съмнение последствията са сериозни. Съсредоточаването на ударните сили на Пилсудски на разстояние само 100 километра от ХІІ армия и на 130 километра от Конармията за десет дни протича спокойно. Опасенията на поляците от борба на два фронта не се сбъдват. На полския главнокомандващ се отдава мечтаната възможност лично да се изправи срещу Тухачевски и Будьони и да се справи поотделно с тях.

Поведението на Югозападното командване никога не е било добросъвестно изследвано. В този смисъл най-често цитират коментара на Троцки, който критикува личните амбиции, малодушната завист и вялото ръководство на политическия комисар на този фронт Йосиф Сталин. Според Троцки Сталин не умее да гледа спокойно триумфа на Тухачевски пред Варшава, нито може да се примири с успеха на неговия политически комисар Смилга; затова по същото време, докато Смилга и Тухачевски възнамеряват да влязат във Варшава, той желае на всяка цена да влезе в Лвов… „Сталин водеше […] собствена война“:

„Щом предстоящият контраудар при Варшава се изясни окончателно, главното командване заповяда на [Егоров] командващия Югозападния фронт да смени рязко посоката [към Замошч-Томашов], за да удари фланга на полските войски при Варшава и да подкрепи Тухачевски. Но Югозападното командване, насърчавано от Сталин, продължаваше да се движи на запад: нима не е по-важно ние да завладеем Лвов, отколкото „другите“ да завземат Варшава? В продължение на три или четири дни главното командване не успя да постигне изпълнение на заповедта. Само в резултат на повторни заповеди и заплахи Югозападното командване промени посоката. Но няколкодневното забавяне изигра съдбовна роля. На 16 август под стените на Варшава след кратък и силен удар Пулсидски премина в настъпление […] Нашите войски отстъпиха на стотина километра. Ако Сталин и Ворошилов не водеха заедно с неграмотния Будьони „своя собствена война“ в Галиция, Червената армия нямаше да претърпи това поражение […][30].

Уви, упреците на Троцки можем да проверим само въз основа на противостоящите упреци на сталинистите, чиято единствена цел през следващите години е да се хвърли вината върху Троцки. Изказванията на Сталин по време на заседанията при закрити врата на Х конгрес на партията през март 1921 г., публикуваните през 1929 г. версии на Егоров и Ворошилов, История гражданской войны на Рабинович, издадена през 1933 г. – всички тези декларации преследват политическа, а не историческа цел. Те замислят да прехвърлят вината върху Троцки за фиаското не само на предвожданата от Тухачевски офанзива към Варшава, но също и на ръководената от Будьони офанзива към Лвов.

Може би най-лесно ще се приближим до истината, ако се върнем към ситуацията от втората седмица на август 1920 г. и се съсредоточим най-напред върху военните реалии. Можем прецизно да определим и оценим заплануваното придвижване на отрядите на Червената армия. В директивата от 22 юли Егоров посочва Люблин като цел за ХІІ армия, Рава Руска – за Конармията, Миколайув – за ХІV армия[31]. Директивата на Тухачевски от 10 август посочва следните цели: Вроцлавек – за ІV армия, Вишогруд – за ХV армия, Модлин – за ІІІ армия, Варшава – за ХVІ армия, Демблин – за Мозирската група[32]. Или още по-точно, маршът на Егоров е на запад, югозапад, а Тухачевски – също на запад, но северозапад. Допустимият ъгъл на отклонение между тези фронтове е не повече от 45 градуса. Иначе казано, на всеки 4 километра в похода да се отдалечават с по 3 км. Може спокойно да предположим, че съветското Главно командване не планира взаимодействие между двата фронта.

Най-сетне се появява ключовият въпрос за синхронизацията. Директивата на Егоров е с дата 22 юли. Следователно Югозападният фронт се отлъчва за три седмици, после някой размисля и го връща. Директивата на Тухачевски е с дата 10 август. Директно подготвяйки се за Варшавската битка, той целенасочено премества центъра на тежестта на своите войски на север, което означава, че контакта с Егоров става още по-труден отпреди. Двата фронта закъсняват. Тухачевски, който възнамерява да влезе във Варшава на 12 август, сраженията край Нарев и Буг задържат по пътя; Егоров, който иска да стигне в Рава Руска на 29 юли, битката за Броди забавя още повече. Двата фронта едва доближават своите цели, за да ги превземат. Всеки от тях трябва да преодолее тилови проблеми и не остава време да се спрат върху други грижи.

Не е трудно да разберем „сепаратизма“ на Югозападното командване. Възникнал по време на гражданската война в Украйна, той не се интересува много от инвазията в Полша. Двамата главни водачи – Егоров и Сталин – квартируват в Александровск и знаят, че отбраната на Русия има първенство пред европейската разходка. Върху тях ляга отговорността за операцията против Врангел в Крим и защитата по границата с Румъния. Кампанията в Галиция не напредва, докато настъплението на запад постоянно заплашва събирането на техните части. Имат доста работа някъде другаде – без да се ангажират с Битката за Варшава. Върховното командване от месеци пренебрегва техните молби за продоволствие, което се изпраща изключително за Тухачевски. Нападките на Сталин към най-висшите рангове – като Троцки и Склански – остават без отзвук[33]. Действителната криза настъпва бързо, в резултат на което двамата изцяло и незабавно се разграничават от галицийската кампания. В началото на август обявяват, че само след като падне Лвов, ще оттеглят Конармията от Галиция и ще я изпратят към Крим[34].

Такова е дъното на катастрофалния опит да се хармонизират противоположните интереси на болшевишките началници на Западния и Югозападния фронт. На 2 август Политбюро постановява Югозападния фронт да се раздели на две части[35]. ХІІ армия и Конармията минават под разпореждане на Западното командване и в рамките на обединен фронт против Полша, включвайки ХІІІ и ХІV армия под заповедите на ново Южно командване образуват дефанзивен фронт в Украйна. Контрол върху операцията трябва да осъществи Сталин. Решението на Политбюро произлиза от предишен опит за образуване на Западен фронт, когато Буг вече е достигнат, и е връчено на главнокомандващия Сергей Каменев на 5 август. Срок за реализацията не е посочен.

Поради нерешителността на Каменев в следващите десет дни обикновеният проблем се превръща в сериозна криза. Каменев е разкъсван между задачите на Тухачевски и затрудненията при Егоров и Сталин. На 8 август той информира Тухачевски, че внезапното преместване на ХІІ армия е „приключено“[36]. Към протакане го подбуждат напълно погрешните преценки на Смилга, сочещи надмощие на Западния фронт три към две над полските сили[37]. На 11 август той отправя въпрос към Югозападното командване относно възможността за реализация на 15 август на предложеното преместване, но неговата телеграма пристига чак след два дни[38]. На 12 август издава заповед за транслоциране на ХІІ армия, в която не споменава и дума за Конармията[39]. На 13 август, което е неизбежно, Тухачевски протестира. В прекия телефонен разговор[40] Каменев му казва: „ликвидирането на Врангел е важно, колкото улесняването на вашия проблем“. Съгласява се обаче, че „Конармията трябва да е в готовност за пробив в случай, че вашият план не успее, а вашият юмрук е твърде слаб“. Накрая одобрява мнението на Тухачевски, че „всяко протакане може да се окаже съдбоносно“. В заповед № 4774/1052 до Югозападното командване Каменев повтаря дума по дума онова, което Тухачевски му диктува по телефона[41]. Заповядва впрочем, че по пладне на 14 август както ХІІ армия, така и Конармия минават под командата на Западния фронт. По този начин започва верижна реакция от недоразумения, парализирали ефикасно цялото съветско командване по време на Битката за Варшава.

Произходът и историята на заповед № 4774/1052 заслужават проследяване. Всъщност тя по-скоро е предпазна мярка, отколкото отговор на наболяла необходимост. Не е реакция срещу полската концентрация на войски край Вепр, щом по това време ни Каменев, ни Тухачевски знаят нещо за придвижването на Пилсудски. Във връзка с гореизложеното, той довежда недоволното Югозападно командване до състояние на кипене[42]. Това е третата телеграма, която Егоров и Сталин получават от Каменев за един ден. Сутринта до тях е дошла „консултативната телеграма“ от 11 август, а веднага след нея инструкцията от 12 август относно ХІІ армия. На първата отвръщат отрицателно, отбелязвайки, че „при настоящите условия, радикална промяна в задачите не е възможна“. Следобед получават заповед, която е подигравка с предишните консултации. Вероятно ги е вбесил препоръчания от Каменев нов организационен състав: ХІІ армия и Конармията да се преместят на Западния фронт, а за техните помощни служби и резерви нататък ще се грижи Югозападния фронт. Сталин наругава Каменев:

„Последната ви директива неоснователно преобръща създаденото групиране на силите на Югозападния фронт, преминали вече в настъпление. Тази директива трябваше да се издаде или преди три дни, когато Конармията седеше в резерва, или по-късно, след превземането на района на Лвов“.[43]

Егоров обаче трябва да изпълни заповедта. Все пак директивите на Върховното командване го задължават дори ако политическият комисар на фронта ги оспорва. Подготвя инструкциите за съответните армии и ги подписва. Но Сталин остава непреклонен. Инструкциите са приподписани от неговия заместник Р. Й. Берзин и са разпратени още същата нощ. От 14 август заповед 4774/1052 на теория е оперативна. Сега ХІІ армия и Конармията попадат под разпореждането на Тухачевски и са на разположение. Егоров и Сталин си измиват ръцете и насочват вниманието си към Крим.

Предприетите от Тухачевски опити за осъществяване на практика на теоретичен контрол върху ХІІ армия и Конармията не са съвсем реалистични[44]. Тухачевски е в околностите на Варшава, докато те са в Галиция. Единственият начин за връзка представлява дълга верига от радиостанции, чиято „оперативна точка“ е в Киев. Поради липса на конкретни разпоредби галицийските части продължават операции, започнали по-рано. На 15 август Тухачевски изпраща заповед № 0361, с която нарежда на Конармията да навлезе в района на Устилуг-Влоджимеж за четири дни. Два дни по-късно получава следния отговор:

„Директивата 0361 получихме на 16 август в 21:41 ч. Конармията не може да изпълни поставените задачи. Линията на Буг е прекъсната. Нашите части достигат предградията на Лвов, на 15 километра от града. Дадена е заповед за превземане на Лвов. След приключване на операцията Конармията ще започне изпълнението на вашата директива.“

Тухачевски подновява своята заповед и скоро след полунощ на третия ден, получава следната телеграма:

„Директивата пристигна на 19 август в 23:30 ч. […] В продължение на два-три дни Конармията ще превземе Лвов. 45-а и 47-ма пехотна дивизии не са достатъчно силни да удържат сектора без наша помощ. Чакаме други заповеди.“

Тухачевски повтаря заповедта за трети път и този път, поради някаква причина, ефирът и Конармията се вслушват. Съобщението настига Будьони на 20 август в 6 сутринта и Конармията, без да отлага, се обръща. Нищо в цялата тази операция не изглежда разумно. Ако първата заповед на Тухачевски бе изпълнена, Конармията би се намирала край Вепр на 19 август – три дни, след като въпросните позиции са напуснати от полските щурмови групи. Тухачевски повтаря заповедта на 17 август привечер, когато сам обмисля обръщението си за генерално оттегляне. Подновява го на 20 август, вследствие на което Конармията обръща посоката в област, където действат изцяло други болшевишки армии и където попада в обкръжение. Операцията е неразбираема за участващите в нея, както остава непонятна и за историка. Независимо от нейната смисленост, връзката ѝ с Битката за Варшава я скарва със съветското командване.

Непосредствена жертва на тези раздори е Будьони. Hеотдавна публикуваните му спомени излагат пълната документация по този епизод, но както сам искрено признава: „в годините на култа на личността на Й. В. Сталин изследването по тази тема би приело едностранчив характер“.[45] Авторът дава също смела картина на последвалите изтезания за полевите командири. На 11 август Конармията почива в очакване на заповеди. Под яркото слънце мъжете острят саби, поят конете, кърпят дрехите си, къпят се в реката, танцуват като донски казаци. В открит „Фиат“ Будьони напуска командния си пункт във Верба и започва инспекция на дивизиите. Готов е да поема във всяка посока. На 12 август пристига заповед:

„Конната армия в най-кратък срок да унищожи с мощен стремителен удар противника на десния бряг на река Буг, да форсира реката и да превземе град Лвов на раменете на бягащите останки от Трета и Шеста полски армии.“[46]

Будьони дава инструкции за провеждане на атака в три посоки. На 13 август дава заповед и за начало на операцията. Сутринта припомня на Ворошилов, че е тринадесето число, фатална дата. „Така е – отвръща Ворошилов, – но ние сме безбожници, а на дяволския ден дяволите трябва да помагат на нас“. На 14 август Будьони е в Лопатин. Сутринта го събужда стрелба по уличките. Измъква се през прозореца на квартирата, изважда маузера и застрелва един поляк, който се промъква към караула пред командния пункт. През нощта в града се вмъква отряд на генерал Шимановски, командващ 2 500 души с автоматични пушки. Сражения се водят през целия ден. В 9 вечерта Будьони се връща в квартирата, където му връчват нови инструкции:

„Съгласно директива на главкома от 13 август № 4774/оп 1052/ш заповядвам:

1. 12-та и Първа конна армии, без 8-ма кавалерийска дивизия на червените казаци, от 12 часа на 14 август да преминат на оперативното подчинение на командзапа […].
2. На командира на Първа конна – от 12 часа на 14 август да предаде 8-ма кавалерийска дивизия на червените казаци на пълното командване на командарма 14 […].

Подписано от командарма на Югозападния фронт: Егоров, Берзин“.[47]

Будьони едва разбира смисъла на тези инструкции, но не открива в тях нищо, което да подсказва промяна в оперативните планове. На 15 август битката се разгорещява още повече. Мостовете на Буг са унищожени. Поляците имат на разположение 20 самолета, които надлежно използват. 6-а конна дивизия форсира под огъня реката, стъпва на високия западен бряг и пробива свободно на 15 километра от Лвов. На 16-и поляците предприемат контраатака. Будьони изоставя хълмистите позиции, но се окопава в предмостието. Попада в критично положение. Напредването би струвало скъпо; остане ли на място, би се превърнал в лесна цел за полските авиатори и тежката артилерия; завръщането би означавало покана за преследване и съкрушителен разгром. В 9.30 вечерта получава първата заповед на Западното командване – № 0361 от предишния ден. В нея няма никакво споменаване за текущата ситуация, а единствено препоръка за нахлуване в района на Устилуг-Влоджимеж до 130 километра нататък. В заповедта липсва подписът на политрука. Тухачевски съвсем очевидно не си дава сметка за тежкото положение на Конармията. Будьони изпраща телеграма с молба за изясняване. Същевременно нарежда да се устремят напред, признавайки атаката за единствения възможен начин да се придобие свобода за маневрата в случай на промяна на целта. За своето решение той уведомява Тухачевски по телеграфа. На 17 и 18 август Конармията води сражение. На 19 август Лвов е заобиколен от три страни в радиус от 6 до 10 километра. Будьони и Ворошилов спят в купа сено, когато случайно ги събужда заблуден полски войник, също търсещ място за преспиване, който лесно би могъл да ги плени, ако сам не е изненадан.

– О, какво става там, Исусе, Мария! – възкликна полякът. – Останах сам […] Моля ви, панове офицери, не стреляйте по мен […] Може ли да попитам: с кого имам честта да говоря?
– Това е Будьони, а аз съм Ворошилов. […]
Войникът се слиса. Мигайки с очи, той гледаше тия хора, за които очевидно му бяха говорили страшни неща.[48]

Вечерта Будьони получава повторната заповед на Тухачевски, съдържаща вести и за полската контраофанзива. Будьони и занапред е убеден в правилността на своя план – че може да се откъсне от частите, с които се бие, само насила. Моли Тухачевски за нови заповеди. Но в шест сутринта получава пак същата заповед – повторена. Вече не може да има колебание. Отново назначеният Будьони не се примирява с положението на Конармията. Но протестите нямат смисъл. На 20 август по пладне Конармията напуска обсадата на Лвов, макар че вече се виждали линиите на града, където защитниците могли да наваксат своите загуби при контраатаката. Той се насочва към непознатите богатства на Устилуг-Влоджимеж. „Дяволският“ панаир на Ворошилов се превръща в полска фиеста.

Трудно е да се каже доколко Сталин е участвал в тези кавги. Не е бил човек, който излага своите мотиви, но е бил особено прецизен в правоверните основания за всички свои постъпки. Регистърът на случаите с несубординация през 1918–1919 г. безспорно го правят сдържан; но съществува ярко доказателство, че е приел плана на Политбюро с нежелание. Когато на 4 август Ленин го информира за предвиденото разделяне на Югозападния фронт, Сталин телеграфира: „Не би следвало Политбюро да се занимава с дреболии“, на което му се отвръща нелюбезно: „Не разбирам съвсем защо сте недоволен от разделянето на фронтовете. Съобщете Вашите мотиви“ [49]. Главният мотив, който имал предвид, без съмнение е желанието да задържи край себе си група колеги. Досеща се, че предвиждането на Южното командване е прието en bloc в щаба на Югозападното командване – което обаче също опростява началстването. Повдига много технически упреци по въпроса за внезапните транслокации на армиите, които обаче се оказват дори успешни. Отказва да подпише заповедта на Каменев от 13 август № 4774/1052, но това не я отменя, както се случва през 1918 г. в Царицин с известната заповед на Троцки. Когато заповедта е издадена, не прави нищо, за да спре нейното изпълнение или да не бъде връчена на Будьони. Истинска загадка остава въпроса, защо на 12 август Сталин заповядва на Конармията да обкръжи Лвов, след като отлично знае, че тя ще бъде скоро изпратена на запад. Наистина, като политкомисар от командването на фронта, има пълно право на това, но в никакъв случай това не е жест на сътрудничество. Не е ли искал Сталин да стори зло на Тухачевски, както твърди Троцки и което се потвърждава по-късно от неколцина съветски коментатори?[50] Не става ли дума за слава? Или да се въвлече Конармията в начинание, от което никоя заповед на Тухачевски не би могла да го измъкне? Това обикновена оперативна заповед ли е? Отговорът зависи изцяло от това, как оценяваме тези фигури. Съвсем сигурно може да се каже само, че Сталин е подходил доста неловко към идеята за прегрупиране, но неговите заявления са подкрепени от убедителни военни размисли. Със сигурност не е правил нищо допълнително, без да се съобрази със субординацията.

През март 1921 г. по време на закритото заседание по този въпрос Сталин грубо се брани от укорите на Троцки с помощта на твърде куриозни подмятания. Споменава между другото, че Смилга – неговият „еквивалент“ от Западния фронт – „обещал“ в определен срок да вземе Варшава и така разстроил плановете за взаимодействие между двата фронта.[51] Сталин направо преувеличава – подобно „обещание“ не съществува. Но била определена дата за падането на Варшава – 12 август. Напълно е възможно на 12 август Сталин да изпраща Конармията към Лвов, тъй като знае, че в този момент не може по никакъв начин да се присламчи към Варшавската битка. Неговият аргумент относно датите и сроковете неслучайно засяга същността на спора. През втората седмица на август Червената армия закъснява на двата фронта и не предчувства катастрофата, до която ще я доведе тази мудност. Когато мечът е отсякъл, всички взаимно се обвиняват. Троцки вини Сталин, а Сталин – Смилга; Тухачевски обвинява Будьони, а Ворошилов – Тухачевски. Всеки би могъл да хвърли вината и върху Каменев, който като главнокомандващ носи основната отговорност. Ленин познава слабостите на Върховното командване. На 14 август той изпраща следната бележка:

„Главнокомандващият се бои от някакви си трепети. […] Варшава трябва да се превземе. […] Мълвата за прибързани преговори за мир, когато врагът настъпва, са идиотизъм. Отскоро поляците грабнаха инициативата, трябва да се действа смело, а не да се бяга. Наложително е да се измисли някакво контрадействие.“[52]

Ленин знае вече истината, но – тъй като са изостанали – няма време да направи каквото и да е.

Несъгласията в съветското командване представлява класическата илюстрация на правилото за „търканията“ у Клаузевиц:

„Всичко във войната е твърде просто; ала най-простото е трудно. […] Да си представим пътник, който твърдо е решил да измине и двете оставащи станции за смяна на конете и преди мрак да стигне до местоназначението – нищо не са някакви четири-пет часа с пощенската кола… Стига на предпоследната станция да не го очаква изненада – коне за смяна няма или са останали само слаби кончета. Не стига това, ами и пътят става все по-стръмен, изровен целият. Пада мрак […] Така е и във войната поради безброй дребни обстоятелства, които никога не можеш да предвидиш, докато чертаеш плановете си… Дреболиите заявяват своите права и ти оставаш далеч от предначертаната цел. […] Военната машина, армията и всичко, свързано с тях, е по принцип много просто и поради това изглежда лесно за управляване. Но трябва да помислим и за това, че нито една от отделните части не се състои от едно-единствено парче, че всичко се състои от хора, всеки един със собствени проблеми, които тегнат върху него от всички страни.[53]

Такъв пътник се оказва Тухачевски. Трябва да капитулира на предпоследния етап. Радиовръзката му се разпада, шифрите се объркват, заповедите потъват, багажът се бави, амунициите привършват, сроковете изтичат. Губи контакт с Гай, прахосва време за дискусия с Каменев, не успява да се разбере с Будьони, разгневява Егоров и Сталин. Истинското обяснение за неговия провал пред Варшава представлява концентриран ефект на търкане.

Що се отнася до полския успех, ще трябва да припомним друга максима на Клаузевиц. Същият заявява, че „ще преодолее тези предизвикващи търкане фактори, ще успее да разруши препятствията“, но това би могъл да осъществи само чрез „една желязна воля“. Между 5 и 12 август полската армия успешно реализира още по-сложен за прегрупиране план от онзи, който болшевиките единствено се опитали да прокарат в живота. Съществуват много причини за търкане между Шикорски и Халер, между Розвадовски и Вейган. Но конфузите и раздорите са ограничени до минимум. Това става възможно благодарение на „желязната воля“ на Пилсудски – архитект и реализатор на победата.

* * *

Въпреки упорито разпространяваните слухове, съюзническите правителства и техните челни представители не изпълняват никаква роля в Битката за Варшава. В седмицата на сраженията съюзническите дипломати в Полша тотално се разпиляват – затварят се, не търсят връзка със собствените си правителства, нито с правителството, към което са акредитирани. Британският посланик Румболд, чието лично мнение отдавна е, че „the Entente has been flouted by the Bolsheviks, has eaten more dirt than is good for anybody and ought to declare war“[54], съвестно изпълнява противоречивите инструкции на Лойд Джордж – чак до 10 август, когато са основателно отхвърлени. Три параграфа от ключовата телеграма на Лойд Джордж, които препоръчват началните условия за примирие на Лев Каменев, достигат Варшава зле шифровани, изминават осем дни, докато ги прочетат[55]. По същото време Румболд получава и друга, отменяща списъка с условия на Каменев и оказала се неточна телеграма – от италианския посланик Томазини; притежава и уверението на френския посланик Панафьо, че Милеран е съгласен с оценката на Лойд Джордж, което не е вярно. Трудна е за възприемане неговата недипломатична, но пък сърдечна реакция пред жена му: „Не знам на кого симпатизирам повече – на поляците ли, на болшевиките, или на Лойд Джордж“[56]. Ситуацията се прояснява едва на 18 август, когато дипломатите научават със сигурност, че условията на Каменев са фалшиви, че Лойд Джордж не може повече да се съобразява с тях, че полското правителство не се интересува от съветите на съюзниците и че вече няма сговор между Париж и Лондон. Междусъюзническата мисия не се държи по-добре. Цивилните ѝ членове – Д`Абърнън и Жюсран – изпращат апел след апел за помощ на Полша. На 4 август Д`Абърнън препоръчва съюзниците да отвърнат с война; на 6 август твърди аргументирано, че експедиционния корпус в състав шест пехотни и две кавалерийски дивизии ще допринесе поне в съгласие с интересите, честта и обещаното от съюзниците[57]. Всички апели са изоставени. Военните участници в мисията са безпомощни. Нищо друго не вършат, освен да инспектират фронтовете. Генералите Картън де Виар и Радклиф са на посещение в Брест-Литовската цитадела, когато на 1 август болшевиките я щурмуват, генералите се измъкват в последния момент. В друг случай по време на автомобилна инспекция на ничия земя край Модлин преминава група казаци за поставяне на телеграфни стълбове. Те са обстрелвани от полски патрул, взел ги за болшевишки комисари.

Положението на генерал Вейтан не е по-блестящо. Той заминава за Варшава с очакването, че ще поеме командването на полската армия. Все пак, бил е началник-щаб при маршал Фош – върховен главнокомандващ победоносните сили на Антантата. Може да му се признае, че заслужава почести и зачитане. Но го посрещат само обвинения и противопоставяне. Първият му разговор с Пилсудски на 24 юли е катастрофа. Той няма никакъв отговор за първия въпрос на Началника: „Combien de divisions m’apportez-vouz?“ (Колко дивизии ми водите?) [58] Не водел нито една. Имал и лошия късмет да похвали двама генерали, към които Пилсудски не изпитва особена симпатия – Юзеф Халер, спечелил си име във Франция, и Довбур-Мушницки, който неотдавна е отказал да служи. На 27 юли става „съветник“ към началника на Генералния щаб. Отношенията му с Розвадовски обаче са по-трудни от тези с Пилсудски. Заобикалят го офицери, които го смятат за натрапник и нарочно разговарят пред него на полски, не само го изолират при обсъжданията, но забавят и новините от фронта. Внушенията му относно организацията на полската отбрана систематично се подминават. В края на юли предлага поляците да заемат позиция по брега на Буг; седмица по-късно представя изцяло защитен план за отбрана край Висла. Нито един от тях не е приет. В своите спомени той признава, че „la victoire etait polonaise, le plan polonais, l’armee polonaise“ (Победата бе полска, планът – полски, армията – полска)[59]. Една от малкото му заслуги е писмените заповеди да заменят съществуващата система на безотговорното устно разпореждане. Вейган е придаден като специален пълномощник към генерал Шикорски, отговорен за важната отбрана при р. Вкра. Но изцяло се чувства чужд елемент – като човек, привикнал да дава заповеди и оказал се сред хора без желание да ги изпълняват, като привърженик на отбраната сред ентусиасти на атаката. На 18 август, когато отново се среща с Пилсудски, той не чува думи за великата победа, а „се наслушал на еврейски историйки“. Пренебрежението обижда достойнството му като „representant de la France„[60] и той заплашва с напускане. Накратко, не му остава нищо, освен да напусне. Битката е спечелена, започват преговори за примирие, кризата е отминала. Той помолва Д`Абърнън и Жюсран да си стягат багажа, за да отпътуват колкото е възможно по-скоро. Потиснат е от своя неуспех и смаян от неуважението на Полша към Антантата. На 25 август на гара Варшава го удостояват с Кавалерския кръст „Virtuti Militari“; на 26-и в Краков градоначалникът и общинарите му устройват тържествен обяд; на 28-ми слиза от влака на украсената в негова чест Gare de l’Est в Париж, а премиерът Милеран го целува по двете страни и го декорира с Големия орден на Почетния легион. Той не може да разбере какво се случва. Става първата недоумяваща жертва и главен печеливш от вече плъзналата легенда, че той, Вейган е победителят от Варшава.

Легендата за триумфа на Вейган е отличен пример за правилото, че за историята не е важно какво в действителност се е случило, а онова, което хората вярват, че е станало. Версията е удобно изпреварваща за населението на Западна Европа, което винаги с удоволствие слуша за победи на съюзниците, но потвърждава становището и на комунистите, стараещи се във всеки разказ да присъства и империалистически злодей. Оттогава и до днес в това вярват почти всички извън Полша. Четиридесет години дори в академичните среди тази легенда е приемана за истинска монета, докато лъжата не бе разкрита.[61]

В Полша, веднага след битката, противниците на Пилсудски издигат имената на двама кандидати за званието победител – Вейган и Господ Бог, като вторият е посочен за местна употреба, а първият – за чужбина. Изданията на Националната демократическа партия, начело с варшавския всекидневник „Жечпосполита“, първи предлагат фраза, на която е съдено да направи продължителна и завидна кариера: „Чудото край Висла“. В една католическа страна подобна фраза е непоклатима. Тя вербализира тема, звучаща от всички амвони на страната; дава израз на вярата у всеки набожен католик, че страната е спасена поради Божията намеса. Тази вяра поражда редица явления, по време на които Черната Мадона от Ченстохова – Светата Закрилница на отечеството, се спуска с огнен облак върху окопите край Радзимин, за да порази болшевишките пълчища. Тезата има обаче и сигурно обяснение – ако Бог е причинил чудо, то е, за да посочи някой представител. Естествено, това не може да е Пилсудски – другар на революционери и социалисти, приятел на евреи и атеисти. Полският посланик в Париж граф Замойски подсказва необходимото за развръзка на националдемократа и член на военния Народен комитет Дмовски – да благодари официално на френското правителство за заслугите на генерал Вейган. Легендата придобива задължителна версия.

Във Франция триумфът на Вейган никога не е подлаган на дискусия. За нацията това е балсам, а за властта – дар от небесата. Национална гордост, която обединява нарастващите приливи католицизъм. „Чудото край Висла“ се случва не само по време на канонизацията на Жана д`Арк – достатъчен довод за нейната ефективност като небесна покровителка на френското оръжие, – но и съвпада с изборите за президент, при които правителството риторично използва фразата „защита на християнството“. За първи път в историята на Третата република правителственият Национален блок изпраща в Националната асамблея повече католически депутати, а сега се постарава да придвижи техния водач Милеран от премиер към президент. В ранната фаза на кампанията лозунгите на Блока възбуждат нищожен отзвук. Постиженията на Милеран като шампион по християнство не са привлекателни: той губи контрол върху съюзническата политика относно уелските методисти; съгласява се да изостави интервентите на собствената им съдба; допуска френските интереси на континента да отстъпят пред британските; не спасява Русия от болшевизма; не помръдва и пръст да защити Полша – поне така изглежда той, след като информациите за разгрома на Червената армия пред Варшава не слизат от страниците на вестниците. Неговите експерти по image не пропускат този случай. Сега казват, че Милеран владее положението отначало, че не се е паникьосал, когато надвисва червената зараза; че побеждава болшевиките по свое разписание; Милеран изпраща Вейган във Варшава и той побеждава. Не е странно, че Милеран разцелува удивения генерал и по двете бузи. Милеран е избран за президент на Франция.

Къде по-изумителен пример за политическо шарлатанство има място от другата страна на Ламанша. Бездарната изборна кампания на Милеран бледнее пред блестящата еквилибристика на Лойд Джордж. Представлението на британския премиер е демонстрация на чиста магия. На 15 август Лойд Джордж отива в отпуска в Люцерн. На 20 август получава дефинитивна информация за полската победа и на 22-ри – заедно с италианския премиер Джолити, пристигнал в Люцерн, публикуват комюнике[62]. Впрочем порицава болшевиките, че са посегнали към независимостта на Полша, но не поздравява поляците, че са я защитили. Не споменава и Пилсудски, но персонално отбелязва Д`Абърнън и Вейган, чиито таланти, заявява той, превъзхождат победоносната вълна. Като хвали Междусъюзническата мисия, той връща възхитата на Западния свят към личността на предвиждащия уелсец, който първи замисля да се изпратят Д`Абърнън и Вейган във Варшава. Трикът е успешен – илюзията е пълна. Лойд Джордж получава победни лаври за битка, която с всички сили се е опитвал да не допусне.

Трудно ще си представим какво би се случило, ако Варшава все пак бе превзета. Историята не се мери по академичното „ако“ без конкретни отговори: имало е такава възможност по време на първите дни на отпуската в Люцерн, когато още не са получени съобщенията и Лойд Джордж разсъждава сериозно. Падането на Варшава неизбежно би означавало призив към нова интервенция и прекъсване на търговията с Русия; Кързън и Чърчил навярно ще ожесточат своите становища. Лойд Джордж би трябвало да стои настрана – до което се и стига през 1922 г при подобни обстоятелства, – но би могъл и да задържи своята позиция с цената на самообвинително признание на поражението и цялостна промяна на политиката. Все пак има избор. Лойд Джордж не спасява Полша; Полша спасява Лойд Джордж.

Публично разпространяваната версия за Варшавската битка е толкова далеч от истината, че веднага поражда изкушението да я признаем за резултат на целенасочена и съзнателна фалшификация. Но пресметнатите лъжи няма как да успеят. Имаме работа с класически пример за публична самозаблуда. Разбира се, не бива да се забравя, че европейското обществено мнение е възпитано да подценява успеха на Пилсудски. От самото начало името му е обвеяно с погроми и предателства, а през 1920 г. още не притежава нищо от престижа, който после ще го настигне. Като революционер отпреди войната той довежда своята партия до разкол и раздори; като генерал в Световната война докарва своите Легиони до интерниране и разформироване; като самозван маршал повежда своята войска към Киев и Вилно, които сега са в други ръце. Той основава Полската социалистическа партия; дезертира от Германия; не слуша Антантата. В Англия и Франция го имат за избухлив съюзник, който води Полша към разруха; в Русия го знаят като фалшив слуга на съюзниците, който се стреми да доведе империализма до погибел. Никой освен Полша не вижда в него заявен патриот, борещ се за промяна на обстоятелствата. Всички – от Ленин до Лойд Джордж, от „Правда“ до „Morning Post“ го познават като некомпетентен военен и политически неудачник. През август 1920 г. плъзва обществено мнение, че катастрофалната кариера на Пилсудски ще бъде увенчана с падането на Варшава. А щом става обратното, когато за няколко дни Червената армия е разбита и отблъсната, никой не си представя, че извършителят на сензацията може да е Пилсудски. Вследствие на изложените доказателства истината не се понася. Както би казал Волтер: ако Вейган не съществува, трябва да се измисли.

Норман Дейвис е роден на 8.VІ.1939 г. в Болтън, Ланкшиър. Образование получава в оксфордския Magdalen College, в Гренобъл, Перуджа и Съсекс. Защитава докторат по история в Ягелонския университет. От 1971 г. чете лекции, а от 1985 г. е редовен професор в School of Slavonic and East European Studies на Лондонския университет. Член е на Британската академия и Кралското историческо дружество, член-кореспондент е на краковската Академия по изкуство. Работи също и за висшите курсове „МакГил“ (Канада), в Хокайдо (Япония), Колумбия, Станфорд и Харвард (САЩ). Говори руски и полски. През 1972 г. дебютира успешно с книгата си за войната между Полша и Съветска Русия Бял орел, червена звезда. Полско-съветската война 1919–1920 или „чудото край Висла“. Слава му донасят и прочутите Игрището на Бога – история на Полша (1981), Сърце на Европа (1984), Европа: Историята (1996), Островите (1999), Микрокосмос. Портрет на един средноевропейски град. Вратиславия-Бреслау-Вроцлав (2002). През 2003 г. завършва поредния си труд Зарево’44 (2004) – за Варшавското въстание. Удостоен е с Кавалерски кръст на Ордена Polonia Restituta, връчен му през 1984 г. от президента в изгнание Едвард Рачински (ІV.1979–ІV.1986). За изключителни заслуги към Британската корона Елизабет ІІ го отличава с Oрден „Сейнт Майкъл и Сейнт Джордж“. Доктор honoris causa е на много университети и почетен гражданин на Краков, Люблин и Вроцлав, лауреат на Голямата награда на Фондацията за култура. Има званията Supernumerary Fellow в оксфордския колеж „Wolfson“ и Elemosinator Principalis в катедрата на ЮНЕСКО към Ягелонския университет в Краков. След пенсионирането му през 1996 г. се заема изключително с писане. На полски Бял орел, червена звезда… е публикувана чрез „самиздат“ в изд. Przedswit (място и година на издаване, непосочени – според каталога на Библиотека Ягелонска: след 1986 г.) в превод на Уршула Карпинска (псевдоним на Тереса Ремишевска, 1928–2002). 

Превод Богдан Глишев

––––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Lord D’Abernon, The Eighteenth Decisive Battle of World History, London (1931) passim // Edgar Vincent wicehrabia D’Abernon, Osiemnasta decydująca bitwa w dziejach świata pod Warszawą 1920 roku, tłum. S.A. Arnsen, Warszawa 1990 (reprint wg wydania z 1932 roku), passim.
[2] Dokumenty i materialy…, t. III, № 183, 17.08.1920.
[3] Ibid. III. № 67.
[4] C.E. Callwell, Sir Henry, Life and Diaries, London (1927) Vol. II, p. 253.
[5] Dokumenty i materialy, t. III, № 82, 9.07.1920.
[6] Memorandum on Supplies for Poland, 22.07.1920; Dokumenty i materialy, t. III, № 105.
[7] Ibid. № 116.
[8] Ibid. № 102.
[9] Ibid. № 207.
[10] Churchill to C.I.G.S. 20.07.1920. Churchill Papers 16/52.
[11] Rumbold Papers. Private Correspondence. 18.07.1920.
[12] Hankey to Lloyd George, Lloyd George Papers f/57/6/5, 6.
[13] Dokumenty i materialy…, t. III, № 161.
[14] W. Pobóg-Malinowski, Najnowsza historia polityczna Polski, t. 2, Londyn 1967, s. 450-451.
[15] 24.07.1920, Dokumenty i materialy…, t. III, № 112.
[16] Тази и предишните статистики са от: W. Sikorski, Nad Wislą i Wkrą, Lwow 1928, Aneks II.
[17] Вж. разговорите на Тухачевски с Каменев, 13.08.1920 /в:/ Н.Е. Какурин, В.А. Меликов, Война с белополяками 1920 года, Москва 1925, с. 504-505.
[18] J. Piłsudski, Rok 1920, 5^th edition. London 1941, s. 166.
[19] Текст във: W. Sikorski, La Campagne Polono-Russe de 1920, Paris 1928, pp. 53-56.
[20] J. Piłsudski, op. cit., s. 168.
[21] Ibid. s. 117 nn.
[22] Какурин, Меликов, цит. съч., с. 485.
[23] Sikorski, op. cit., p. 88.
[24] Piłsudski, op. cit., s. 127.
[25] Г.Д. Гай, В германском лагере, Москва 1932, с. 12.
[26] Г.В. Кужмин, Гражданская война и военная интервенция в СССР, Москва 1958, с. 321.
[27] J. Piłsudski, op. cit.., s. 138.
[28] М. Тухачевский, Поход за Вислу /в:/ Избранные произведения – т. І. Москва 1964, с. 167.
[29] Цит. по: T. Komarnicki, The Rebirth of the Polish Republik, London 1957, p. 624. // Вж. също От Лука свето Евангелие (VІІІ,26: „И преплуваха в Гадаринската страна, която е срещу Галилея“; VІІІ, 33: „И като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна се стадото низ стръмнината в езерото и се издави“; VІІІ, 37: „И целият народ от Гадаринската околност Го молеше да си отиде от тях; понеже бяха обзети от голям страх…“).
[30] Л. Троцкий, Сталин. London 1947, p. 328-332 // Вж. ТЕРРА, Москва 1996, с.
[31] Какурин, Меликов, цит. соч., с. 229.
[32] Директивы Главного Командования Красной Армии (1917–1920), Москва 1969, № 644.
[33] Сталин до Троцки, 31.05.1920; Сталин до Склански, 1.06.1920; текст в: Какурин, Меликов, цит. соч., с. 458.
[34] С.М. Будëнный, Пройдëнный путь – т. 2. Москва 1965, с. 308.
[35] Там, с. 304.
[36] Там, с. 306.
[37] Там, с. 300, бел. 3.
[38] Директивы…, № 705, 11.08.1920.
[39] Там, № 707, 12.08.1920.
[40] Текст на разговорите от 13.08.1920 цит. по: Какурин, Меликов, цит. соч., с. 504-505; също в: Директивы..., № 645.
[41] Приказ 4774/1052; Директивы..., № 709.
[42] Будëнный, цит. соч., кн. ІІ-ая, с. 309–310.
[43] ЦГАСА, ф. 102, оп. 3, д. 189, л. 233, по: Будëнный, цит. соч., кн. ІІ-ая, с. 311.
[44] Будëнный, цит. съч.,, кн. ІІ-я, с. 318 и сл.; също Директивы…, коп. 119, с. 807.
[45] Будëнный, цит. съч., кн. ІІ-ая, с. 304.
[46] Директива комадующего Юго-Западным – 12.08.1920, ЦГАСА, ф. 245, оп. 4, д. 68, л. 5, по: Будëнный, цит. соч., кн. ІІ-ая, с. 294.
[47] Директива комадующего Юго-Западным – 12.08.1920, ЦГАСА, ф. 245, оп. 4, д. 68, л. 5, по: Будëнный, цит. соч., кн. ІІ-ая, с. 294.
[48] Там, с. 328-329.
[49] Ленинский сборник ХХХVІ, с. 115–116; ЦАПИМЛ, ф. 3, оп. 1, д. 1928, л. 1-4; по: Будëнный, цит. соч., кн. ІІ-ая, с. 304.
[50] Л. Никулин, Тухачевский, Москва 1964, 114-130. П.А. Ермолин, Испитания, в: Маршал Тухачевский – воспоминания друзьей и соратников, Москва 1965, с. 119–129.
[51] Л. Троцкий, Сталин. London 1947, p. 329. // Вж. ТЕРРА – М. 1996, с. [52] Ленин до Склански, не по-рано от 14.08.1920, Директивы…, № 646.
[53] Карл фон Клаузевиц, За войната, превод от немски Надежда Петрова. SIELA, С. 2001, с. 69-70 – Кн. І, гл. VІІ „За триенията на войната“.
[54] Rumbold to Lady Rumbold, 5.08.1920. Rumbold Papers.
[55] Documents on British Foreign Policy, (1^st Series) Vol. XI, No 411.
[56] Rumbold to Lady Rumbold, 17.08.1920. Rumbold Papers.
[57] D’Abernon to Curzon, 4.08.1920, D’Abernon to Lloyd George, 6.08.1920. Documents on British Foreign Policy (1^st Series) Vol. XI Nos 383, 394.
[58] (фр.) „Колко дивизии ми водите?“
[59] (фр.) „победата беше полска, планът – полски, армията – полска“. Вж. Maxime Weygand, Memoires. Paris 1957, v. ІІ, p. 166.
[60] (фр.) „представител на Франция“.
[61] Piotr Wandicz, General Weygand and the Battle of Warsaw – „Journal of Central European Affairs“ 1960, nr 19.
[62] Lucerne Communique and conversations, PRO-Cab 21/179 CP 143.