0
5356

Бих умрял за теб и други изгубени истории

Сборникът, издаден от ИК „Хермес“, съдържа осемнайсет непознати или смятани за безвъзвратно изгубени разказа на легендарния писател.

Писани в края на 30-те години на миналия век, тези разкази са били отхвърлени от редакторите заради провокативните тема и стил или са потънали във водовъртежа на последните години от живота на Фицджералд. Дори когато се е нуждаел от пари и от вниманието на критиците, писателят е предпочел да останат непубликувани, вместо да допусне редакторска намеса.

30-те години на XX век са много мрачен период в живота на Фицджералд. Влошено здравословно състояние, проблеми с алкохола, постоянните грижи около съпругата му са само част от несгодите, срещу които е изправен. Тези емоции се прокрадват и в разказите, които засягат теми като развода и депресията. В същото време откриваме и сатиричен поглед към живота в Холивуд, работата на лекарите, перипетиите на брака.
Разказите показват Фицджералд в различна светлина. Публикувани са също сценарии и трийтмънти. В книгата са включени и снимки от личния архив на автора.
Луксозното издание излиза в колекцията „Клуб Класика“ на ИК „Хермес“.

Американският писател Франсис Скот Фицджералд (1896–1940) твори през 20-те години на миналия век, които самият той определя като „ерата на джаза“. Наричат го летописец на изгубеното поколение от тези години, след Първата световна война – време на илюзии, надежди и разочарования. Сред най-известните му произведения са романите „Великият Гетсби“ и „Нежна е нощта“, над 150 разказа, повечето от които първо са били публикувани в периодични издания – най-вече в Saturday Evening Post, но също и в Red Book, Liberty, Collier’s, Metropolitan, McCall’s.

Ф. Скот Фицджералд,„Бих умрял за теб и други изгубени истории“, ИК „Хермес“, 2018 г., превод Вихра Манова 

БАЛЕТНИ ОБУВКИ

(Балетни пантофки)

През 1923 г. едно руско семейство (полутеатрали) пристига на остров Елис и е задържано безсрочно. Младата им дъщеря, на 18 години, е била в Имперския балет. Тя танцува за другите пътници от долната класа в съпровод на акордеон. Девойката няма никаква представа за Ню Йорк и за да привлече вниманието на човек в малка лодка, който би могъл да я превози дотам преди родителите ѝ, хвърля по него стара балетна обувка.
Той е млад авантюрист, контрабандист на ром, бил е във флота и ѝ казва, че ако се спусне отстрани през борда, ще я откара до Ню Йорк.
Те отиват там, но на другия ден не успяват да се върнат. Така тя губи семейството си. Той я придружава до пристанището, където тя натъжена решава, че родителите ѝ са депортирани обратно в Европа.
Контрабандистът я придружава до различни театрални агенции и се опитва да ѝ разясни начина на живот в Ню Йорк. Нищо не се получава. При една от разходките им тя спасява бездомно момиченце от връхлитаща кола, но си чупи глезена. Откарват я в спешното отделение на една болница, а контрабандистът се грижи за момиченцето. Но тя разбира, че никога повече няма да може да танцува. Глезенът ѝ няма да издържи.

Междувременно баща ѝ е бил приет в САЩ, но е сменил името си от Крипиоски на Крес, както е посъветван в първата сцена на кораба и остров Елис от един комичен персонаж, който повече не се споменава в това кратко описание, но участва във филма като приятел на бащата. Той е човек, който си мисли, че знае всичко за Съединените щати, при все че нищо не проумява. Бащата обикаля улиците, търси дъщеря си, опасява се да не е станала лека жена, спира други момичета. Той говори сносен английски и след време става театрален агент.

На излизане от болницата героинята решава да направи момиченцето велика танцьорка, каквато тя вече никога няма да бъде. Сама боядисва подобно на хамбар студио и започва да дава уроци по балет с помощта на контрабандиста. Той е наследил малка фабрика за обувки и е станал уважаван гражданин. Но тя не се жени за него, единствената ѝ дълбока страст е към балета и бъдещето на момиченцето, в което вижда себе си.

Минават шест години, момиченцето расте. Балетното училище продължава да се бори за съществуването си. Великата Павлова идва в Ню Йорк, но двете с момиченцето не могат да си позволят да си купят билети. Героинята също си е променила името по съвет на годеника си. Тя често говори по телефона с баща си, който иска от нея да му осигури десетина танцьорки за този или онзи балет, без да има представа, че „мадам Серин“ е неговата собствена дъщеря.

Настъпил е моментът за дебюта на момиченцето. С много жертви събират пари за него. Момиченцето седи в апартамента им на 125-а улица и изпраща последния си чифт обувки на обущар, защото бившият контрабандист ще му донесе нови от неговата малка фабрика. То не знае, че той, с кутии за обувки в ръцете (включително няколко балетни чифта, които е направил), е спрян на 48-а улица от детектив, който го търси за свидетел на престъпление, извършено преди шест години, по времето, когато е бил контрабандист.

Времето изтича – младото протеже открива, че единствените обувки в апартамента са чифт стари балетни пантофки. То ги слага и тръгва към театъра с петаче за метрото. Но момиченцето го изпуска в една шахта и трябва да върви пеша до сградата на театъра. То стига там изморено и разплакано и за ужас на рускинята, с крака в ужасна форма.

Все пак те се пробват. Завесата се вдига и рускинята (героинята) танцува зад кулисите с младото момиче за морална подкрепа. То изпълнява номера си.
Има неочаквано прекъсване преди второто изпълнение. Героят, решен да достави обувките, се е измъкнал от детектива, но са го проследили.
Междувременно в публиката бащата така се е впечатлил от младото момиче, че е отишъл зад кулисите да го ангажира. Докато чака на опашката, разбира, че дъщеря му е учителката. Подсказва се, че той може да окаже натиск, за да освободят младежа от обвиненията, които се оказват фалшиви.

Представлението е приключило, сцената е празна. Рускинята танцува сама на сцената пред баща си, който свири на пианото за нея. Героят и младото момиче гледат зад кулисите. Музиката на Сен-Санс Лебедът достига кресчендо и в очите на бащата се появяват сълзи…
… и тук филмът свършва.

„Благодаря за огънчето“ е много кратък разказ за търговска пътничка, която в края на дълъг ден се надява на кратък отдих с една цигара. Това, че госпожа Хенсън е продавачка, при това вдовица, и в продължение на много години е пътувала из Средния запад, където успешно е продавала дамско бельо, може само по себе си да се е оказало достатъчна причина за списание Ню Йоркър да отхвърли историята през лятото на 1936 г. Това, че разказът е несъмнено католически и завършва с чудо, още повече допринася за отказа. 

Първоначално Ню Йоркър не приема разказа, защото е „твърде необичаен и различен от нещата, които свързваме с [Фицджералд], и наистина прекалено фантастичен“. Това са същите причини, поради които той става популярен и предизвиква толкова много критични коментари, когато в крайна сметка се появява на страниците на списанието седемдесет и шест години по-късно на 6 август 2012 г.

БЛАГОДАРЯ ЗА ОГЪНЧЕТО

Госпожа Хенсън беше хубава, леко повехнала жена около четиридесетте, която продаваше корсети и ластични колани, пътувайки извън Чикаго. В продължение на много години територията ѝ обхващаше Толидо, Лима, Спрингфийлд, Кълъмбъс, Индианаполис и Форт Уейн, а прехвърлянето ѝ в региона на Айова, Канзас и Мисури бе нещо като повишение, тъй като фирмата ѝ беше по-добре позиционирана на запад от Охайо.
На изток обаче тя бе в по-приятелски отношения с клиентите си, които ѝ предлагаха питие или цигара в офиса на купувача след приключване на сделката. Но скоро откри, че в новия регион нещата бяха по-различни. Не само никога не я попитаха дали би запалила цигара, но няколко пъти на нейното запитване дали някой би имал нещо против, ѝ отговаряха полуизвинително с:
– Не че аз имам нещо против, но би имало лошо влияние върху служителите.
– О, естествено, разбирам.
Пушенето означаваше много за нея. Работата ѝ беше твърде напрегната, а то имаше способността да я успокоява и отпуска психически. Госпожа Хенсън бе вдовица и нямаше близки роднини, на които да пише вечер, а повече от един филм на седмица натоварваше зрението ѝ, така че пушенето се бе превърнало във важен препинателен знак в края на дългото изречение на преминалия в пътуване ден.

Втората седмица от първото ѝ пътуване по новия маршрут я отведе в Канзас Сити. Беше средата на август и тя се чувстваше някак самотна между всичките нови клиенти от последните две седмици, затова се зарадва, че намери в приемната на една фирма жена, която познаваше от Чикаго. Госпожа Хенсън поседна при нея, преди присъствието ѝ да бъде обявено, и в хода на разговора се опита да научи малко повече за човека, с когото щеше да разговаря.
– Ще има ли нещо против, ако пуша?
– Какво? Господи, разбира се, че да! Той е дал пари да подкрепи закона срещу тютюнопушенето.
– О, благодаря за съвета… наистина, много благодаря.
– По-добре внимавай навсякъде тук – предупреди я приятелката ѝ. – И особено с мъжете над петдесет. Тези, които не са били на война. Веднъж един мъж ми каза, че никой, който е бил на война, не би възпрял някого да пуши.
При следващия си клиент обаче госпожа Хенсън се натъкна на изключение. Той изглеждаше особено приятен млад човек, но очите му бяха заковани с такова удивление в цигарата, която тя почукваше върху нокътя си, че ѝ се наложи да я прибере. Наградата беше покана на обяд и през този един час госпожа Хенсън получи значителна поръчка.
След това той настоя да я откара до следващата ѝ среща, макар тя да се надяваше да намери хотел наблизо и да си дръпне няколко пъти в тоалетната.

Беше един от онези дни, изпълнени с чакане, когато всички бяха заети, закъсняваха, а когато пристигаха, сякаш бяха от онези мъже с кисели лица, които не харесваха пороците на другите, или пък бяха жени, волно или неволно споделящи идеите на тези мъже.
От закуска не беше пушила и изведнъж разбра, че това бе причината за неясното недоволство в края на всяка сделка, независимо колко успешна беше тя. На глас госпожа Хенсън казваше:
– Мисля, че покриваме различни нужди. Всичко е от еластична материя, разбира се, но ние успяваме да ги изработим по друг начин. Трийсет процента увеличение на рекламите в цялата страна за една година говори само по себе си.
А наум си мислеше: „Само ако можех да си дръпна три пъти, бих продала и старомодни корсети с банели от китова кост“.
Оставаше ѝ да посети още един магазин, но имаше около половин час до срещата. Достатъчно време да си отиде до хотела, но тъй като не се виждаха никакви таксита, тя тръгна по улицата, мислейки си: „Май ще трябва да се откажа от цигарите. На път съм да стана наркоман“.
Видя пред себе си католическата катедрала. Изглеждаше много висока… и внезапно я озари вдъхновение: ако толкова пушек от тамян се възнася нагоре под сводовете ѝ към Бог, малко дим от цигара в преддверието едва ли ще навреди. Как би могъл добрият Господ да се разсърди на една изморена жена, която си е дръпнала няколко пъти в преддверието?
Независимо че не беше католичка, мисълта я обезпокои. Нямаше голямо значение дали това, че ще запали цигара, би подразнило много други хора.
И все пак… „Той не би имал нищо против – помисли си настойчиво госпожа Хенсън. – По Негово време още дори не са били открили тютюна…“
Тя влезе в черквата, преддверието беше тъмно и госпожа Хенсън потърси кибрит в чантата си, но не намери.
„Ще вляза и ще си запаля от някоя свещ“, реши тя.
Мракът в кораба се нарушаваше само от трепкаща светлина в ъгъла. Тя пристъпи по пътеката към бялото сияние и откри, че то не беше от свещите и във всеки случай скоро щеше да изчезне – един старец бе на път да изгаси и последната маслена лампа.
– Това са оброчни дарове – каза той. – Нощем ги гасим. Те плуват в маслото и смятам, че за хората, които ги палят, е по-важно да ги запазим за следващия ден, отколкото да ги оставим да горят цяла нощ.
– Разбирам.
Старецът загаси последната лампа. В катедралата не остана никаква светлина, с изключение на електрическия полилей високо над главите им и постоянно горящата лампа пред олтара.
– Лека нощ – каза клисарят.
– Лека нощ.
– Сигурно сте дошли да се молите.
– Да, така е.
Той се отдалечи и влезе в сакристията. Госпожа Хенсън коленичи и започна да се моли.
Отдавна не се беше молила. Не се сещаше за какво да се моли, затова се молеше за своя работодател и за клиентите от Де Мойн и Канзас Сити. Като свърши молитвата, тя се изправи. Не бе свикнала да се моли. Статуята на Богородица се взираше в нея от една ниша на два метра над главата ѝ.
Госпожа Хенсън ѝ хвърли бегъл поглед. После се приближи до една пейка и се отпусна изтощено в края ѝ. Във въображението ѝ Дева Мария слезе като в пиесата „Чудото“, зае мястото ѝ да продава корсети и ластични колани и накрая беше също така уморена. След това госпожа Хенсън сигурно бе заспала за няколко минути…

… Тя се събуди от осъзнаването, че нещо се бе променило; постепенно усети познат мирис, който не беше тамян, и че нещо пареше пръстите ѝ. Тогава разбра, че цигарата, която държеше в ръка, бе запалена… тя гореше. Все още твърде сънена да мисли, госпожа Хенсън дръпна от цигарата, за да запази огънчето живо. После погледна отново нагоре към Богородица в полумрака на неясната ниша.
– Благодаря за огънчето – каза тя.
Това не ѝ се видя достатъчно, така че падна на колене, докато димът се извиваше нагоре от цигарата между пръстите ѝ.
– Благодаря много за огънчето – повтори тя.