0
1434

Блага Димитрова: живот-слово

Биографични щрихи, портрет и спомен за нея

блага09

Книгата на Елена Михайловска говори за Блага Димитрова по най-простия възможен начин, откроявайки нейното постоянно и пристрастено вглеждане в езика и думите. Прочетете откъс от нея.

picture_Б0909Елена Михайловска е дългогодишен професор по социология в Софийския университет, доктор на философските науки и доктор по изкуствознание. Книгата й за Блага Димитрова, чиято близка приятелка е дълги години, носи уточняващото подзаглавие „Биографични щрихи, портрет и спомен за нея“, което сочи към избрания основен фокус и цели на творбата. Портретът има не собствено литературно-историческа насоченост, а се опитва да очертае някои от по-обобщените социални и културни измерения на личността и на творчеството й. В спомена си за Блага Димитрова Елена Михайловска оставя „вярна на преклонението си към нея през някои свои по-млади и далечни вече години“, но наред с това запазва цялата си изследователска свобода и необвързаност спрямо фактите и техните възможни интерпретации и оценки днес. Предлагаме ви откъс от главата „Обратно време“.

„Блага Димитрова: живот-слово“, Елена Михайловска, ИК „Изток-Запад“, 2016, 15 лв.

„Наистина твърде дълго се колебаех дали трябва да се гмурна (а ако се загубя?) в начинанието на тази книга. Но по-важното: ако не съумея да откроя по-същественото за жената и твореца Блага Димитрова, които непрекъснато са се търсили и толкова силно променяли във времето? Кое нейно лице е все пак най-автентичното? Има ги сякаш поредните образи на младата възторжена поетеса, която възпява строежите из Родопите; появява се после писателката, която иска да примири търсенията на модерната литературна техника със сюжети, които да приспят бдителните очи и уши на цензурата; какво да кажем за авторката или сценаристката на нашумели филмови заглавия по нейни прозаични книги като „Отклонение“, „Лавина“ и пр. Идва ред на политическата дисидентка, която печели нови ревностни свои последователи, на вицепрезидентката и т.н.

И при всички дълбоки трансформации – около нея и с нея самата – съществуват все пак някои неподвластни на промяна принципни убеждения като:

Не търпят окови любовта и словото.
Свободата е единствен дом за тях…

Бих искала тази книга да говори за Блага Димитрова по най-простия възможен начин. Така по-добре може да се открои нещо важно и присъщо на нейното творчество: постоянното и пристрастеното вглеждане в езика и в отделните му думи, както и своеобразната игра и заигравания с техните значения и смисли, от които тя се вдъхновява – от ранни и особено от по-късни години. А отвъд отделните поетични или прозаични търсения и находки става все по-явен стремежът към разширяване, обновяване и доосмисляне на самата днешна българска реч и на хоризонтите на мислене или чувстване чрез нея…“

Елена Михайловска

Обратно време

Стихосбирката с по-горното симптоматично заглавие се ражда през все същия много наситен творчески период за Блага, какъвто са за нея средата и края на 60-те години. Първият й роман е скоро последван от друг, не по-малко популярен и знаков – пак, както за нея, така и за самите тези години. Но преди това Отклонение, защо и какво е обратно време?

Всъщност съвсем наскоро героинята от „Пътуване към себе си” като се  мята върху каросерията на движещия се камион, открива колко странен е светът, когато си с гръб към посоката на движението; онова, което е вече отминало не можеш да върнеш; става объркване, появява се замайване, като съзнанието догонва със закъснение случващото се и видяното, без да може да го задържи или промени. Дали пък с точно това наблюдение, не се свързва вълнуващото сега авторката обратно време?

Във всички случаи това време не е просто течащото от днешния ден назад към миналото или разкриващото това минало по нов и различен начин. Важно е разбира се вътрешното ни виждане за него, но не по-малко то се определя и от продължаващо успоредно движение напред.

Погледът ти едва след миг е там, където преди миг сам ти си бил. Тогава пътят е устремен не към идния миг, както всеки истински път, а към предидущия. И времето обръща своя ход…[1]

Дали това не е най-простото обяснение за обратното време? А може би следва да направим връзка между него и някои философски размисли от ХХ век, които обаче Блага не споменава. Така или иначе движението – в пространството и във времето – за нея, но и за предишните и следващи нейни литературни посестрими и двойнички, продължава. И то не е никога само напред или просто обърнато обратно назад; посоките му непрекъснато се срещат, сблъскват, взаимопроясняват като заедно с това – все се създава или заличава по нещо от нас:

Това, което ме гради търпеливо
и неспирно ме разрушава –
наричам време.
А що е то? [2]

А ако това е любов…

Целият ми досегашен живот бе едно бързане, едно задъхано тичане да не закъснея за срещата. Бързах да порасна, да облека ученическа униформа, после бързах да облека моминска рокля.

…С мене бързаха всички по-раншни момичета, които съм била. Всички мои несъстояли се срещи, излъгани очаквания, разочарования. С мене се втурнаха на среща годините, болките, делата, извършени и неизвършени, изпреварваха ме и аз ги догонвах. Отиваха на среща всички мои досегашни грешки, аз ги пъдех, но не можех да ги върна. Ако бях знаела, че тая среща наистина ще се осъществи, аз никога не бих ги извършила…[3]    

Тези думи са пак на младата героиня от „Пътуване към себе си”. Но защо ли ни изглеждат като достоверно произнесени от самата Блага? Такова е и постоянното колебание: а ако това е любов? Дали както при времето – толкова ясно дефинирано, но пак пораждащо нов въпрос: що е то? – не се случва и по повод на любовта за Блага Димитрова? Героините й я описват, изживяват, понякога се разминават с нея, вървят напред или се обръщат назад, за да я търсят и преосмислят чрез своето обратно време – вече по-истинско и реално за тях. А авторката им пак се съмнява – за себе си ли или за тях? После почти примирително се съгласява:

Добре, да го наречем любов. Все едно дали напълно отговаря на това взискателно понятие…[4]

Трудно би било наистина да говорим за любовните срещи и разминавания на самата Блага Димитрова. Споделяйки преди време замисъла за тази книга с Миглена Николчина, за чиито стихове Блага е намирала ярки думи, тя на няколко пъти ми се усмихваше обезоръжително и питаше: а какво ще е мястото на любовта в нея? Припомнях й знаците, оставени от реплики или преживявания на отделни героини и най-вече – стихотворните признания на поетесата, които са за мен, както го подчертавах на няколко пъти вече, най-достоверният дневник за живота й. Миглена обаче клатеше глава и настояваше: не може биографична книга без любов! И без личностите, които бележат любовните срещи и подеми на самата Блага…

И ето, че стигам до убеждението, че следите от точно тези срещи някак се изплъзват; недотам ясни и често доста по-противоречиви са те. И най-важното – водят ни пак преди всичко до стиховете й, а не до лица или житейски обстоятелства, каквито някой би очаквал от книга като тази. При това Блага държи да ни каже как винаги е влюбена най-вече в самата любов, това чувство я зарежда най-силно. В спомена си за нея Стоянка Мутафова я нарича влюбчива и все увлечена някъде…[5] Всички свои подобни изживявания от младостта си или от малко по-късно, тя предава като емоции или натрупван опит на своите героини; те самите променят вече останалите знаци – за конкретни хора или ситуации, които могат да бъдат бегло подсказвани, но не и разказвани. А и да не забравяме, че за Блага срещите, които предизвикват най-трайните и силни нейни творчески импулси, остават като че най-важните за живота й; много от тях са свързани с дълготрайни приятелства и интелектуален обмен – понякога точно тях надарява тя с привлекателност, равнозначна за мнозина с изпитано любовно чувство.

Иначе обича да напомня как в младите си години често се връща отнякъде все сама? Нарича се още самотница по разни други поводи и т.н. А и как да пренебрегнем изповед като тази:

Бях родена да обичам
И обичана да бъда.
Но животът ми премина
Без любов почти.
Затова съм всепрощаваща
и не обвинявам
голите пустини,
които прекосявам.
Само ги запитвам
С поглед удивен:
За какви ли градини
Сте били родени? [6]

Признавам, че това стихотворение (от 1963г.) беше дълго сред най-любимите ми на Блага Димитрова. То е за любовта, но и за заложените в човека способности, които могат и да не се проявят или да останат незабелязани дори от най-близките му. Значи ли това, че те въобще не са съществували? Дали пък всеки от нас не носи своите – по-големи или малки – пустини, които при различни житейски обстоятелства или историческо време, са можели да се превръщат в градини

Има и такава среща със себе си, но от по-млади години. Какво иска да каже на момичето, което някога е била?

Само крачка назад през годините,
за да срещна самата себе си
като своя по-малка сестра.
Аз се сепвам – така си приличаме…

По-голямата и патила сестра трябва да каже най-важното на по-малката. И то е: да не затъква уши за най-нежния зов на живота; да не пропуща най-кратката пролет:

Но не слуша съвета ми тя.
Непозната за нея съм, чужда,
Мойта тъжна насмешка не вижда,
А се труди за мен ден и нощ.
Приобщава ме тя към далечното,
а сама се лишава от близост.
И грижливо отглежда словата,
Със които боравя сега.
Как изстрадва тя моите знания,
За да има какво да забравям.

Само че по-възрастната сестра, вместо благодарност към някогашната си по-млада двойница, е готова най-вече за упрек:

Глупачко, за какво пропиля пролетта? [7]

Нелепо е да се опитваме да възкресим нечии конкретни човешки черти или име, за които самата Блага не е пожелала да остави свой по-ясен знак. Има разбира се лица на мъже, макар все да са някъде между легендата и клюката, които друг изследовател вероятно би проследил. За себе си предпочитам зоната, създавана повече от подсказаното или недоизреченото от нея, които в случая са по-важните; точно тази зона отвежда и към филтъра на творческото осмисляне на преживяното; затова ще я напускам само в случаите, когато разполагам с изричните думи или разкази на самата Блага; вярвам още на детайли, които близки и обичащи я приятели – като Петър Динеков например – са понякога косвено споделяли с мен.

Така, слушайки най-вече различните, но и повтарящи се гласове на героините й, просто пропущам или не се интересувам особено с кого е ходила някога на гости Блага – например в семейството на проф. Цанев. В свой спомен Милена Цанева отбелязва специално появата на нови и съвсем млади хора в дома на баща й, когато тя била още малка. Един от тях я респектирал с необичайната си за онези години ботевска брада. Това бил младият Богомил Райнов. Именно той довел един ден непозната госпожица, която очарова детското ми въображение с красотата си. Това беше Блага Димитрова… [8]

Чак невероятно ми се струва подобно привличане и връзка, особено познавайки силната ненавист на Блага към Богомил Райнов от късните години. Та той е участник в някои от най-злостните идеологически атаки срещу нея! Свързваха с неговото име, разбира се прикрито, кампанията и срещу „Лице”; за мен и предполагам за мнозина от моето поколение е почти невъзможно да си го представим с ботевска брада и съответно на нея излъчване…

А колкото до доверителната загриженост, с която Петър Динеков (сам силно влюбен, според легендата, в младата Блага) неодобрително ми разказваше как понякога тя все твърде силно се увличала – най-вече по идеи, но и по хора. Защо й трябвало например да следва навсякъде Назъм Хикмет при някогашното му (през 50-те години) посещение в България? Съвсем не било необходимо, нито тактично да предизвиква по този начин тогава клюки, които продължили после дълго…

И винаги сякаш ни помага да намерим верния тон между легендата и мълвата; толкова много са изповяданите й пориви, съжаления, но и вяра, че понякога отвъд любовта има пак и най-вече любов. Но да не пропуснем и този по-предишен възглас:

Любовно тайнство, аз не те познах
в разпукнатия миг на пролетта.
Как осезаемо е недокоснатото,
как  ненапитото опиянява,
как всичко е любов
![9]

Вера Главанакова среща Джон Ъпдайк

Ето сега друга, но съвсем ненадейна за всички среща. Младият Джон Ъпдайк (скрит след това зад образа на малко уморения писател Бек) неочаквано се озовава в София (1964г.) и пред тази, която нарича по-късно българската поетеса. И следите от тази среща (добре, да го наречем и негово влюбване) оставят завинаги свой ярък творчески знак.

– Вашите стихове. Трудни ли са?

Тя се усмихна и понеже не беше свикнала да говори на английски, отговори внимателно, като изписа във въздуха една линия с нежно събраните си пръсти, които сякаш държаха писалка.

– Трудни са… за писане.

Той се засмя, учуден и очарован.

Но не и за четене?

Тя изглеждаше объркана от смеха му, но не скри усмивката си, макар че, бранейки се по женски, ъгълчетата на устните й се очертаха по-силно… [10]

Той бърза да й каже как някога също е писал стихове. Иначе някои от по-горните въпроси и отговорите на българската поетеса, както е названието на известния разказ на Ъпдайк, се повторят пак по-нататък почти като в стихотворен рефрен. Само че американският писател Бек, дошъл на посещение в комунистическа България, не може да знае, че това е най-любим похват и на самата, непредвидено срещната и силно очаровала го, българска поетеса. Наистина, заслужава си да я видим през неговия поглед, както и да съзрем реалностите от това време, за които става също дума в този разказ.

Българската поетеса излиза най-напред в сборника с разкази на Ъпдайк „Музикалното училище” през 1966г; авторът получава за него първата си важна литературна награда „О, Хенри”, бележеща неговия път и растяща известност нататък; по-късно включва Българската поетеса и в следващи свои сборници. Разказът обаче, както може да се предполага, съвсем не среща радостен прием у нас. Впрочем, да уточним веднага: публикуван е единствено в закрит бюлетин на Съюза на писателите. И нападнат веднага там доста остро за обрисуваната тенденциозна картина на реалността. А в тази реалност, освен самата българска поетеса, всичко друго носи тягостния печат на безсмислени бюрократични порядки в един писателски съюз, организиран по подобие на комунистическата номенклатура.

Впрочем Бек-Ъпдайк не е особено мил и към някои от своите сънародници, които среща в София. Когато разпитва културното аташе на американската легация за книгите на поетесата, той му казва само колко популярна е тя. Книгите й не могат въобще да се намерят! Чел ли ги е самият той, се интересува  Бек-Ъпдайк. А аташето отговаря с оплакване, че едва успява да прочете и един вестник… „Но нали, казва му писателят, човек винаги знае какво може да пише във вестниците.“

Иначе организираната за Бек среща в Съюза на писателите е съвсем като

обичайните, които с малки разлики беше вече провеждал в Москва и Киев, в Ереван и Алма Ата, в Букурещ и Прага: същата полирана овална маса, фруктиера с плодове в утринната светлина, проблясващи чаши за бренди и минерална вода, спотайващ се портрет на Ленин, с шест или осем търпеливо насядали мъже, които рязко ставаха на крака с внезапни безучастни усмивки. Групата обикновено включваше няколко литературни чиновници, наричани „критици”, поставени високо в партийната иерархия, словоохтливи и остроумни, чиято роля бе да вдигат тостове за международното разбирателство; неколцина подбрани романисти и поети, мустакати, пушачи в лошо настроение за това, че им губят времето; университетски професор, ръководител на катедрата по английска и американска литература, който говореше на разкошен поостарял английски за Марк Твен и Синклер Луис; млад преводач с влажни длани; разрошен възрастен журналист, който раболепно си водеше бележки…

Всичко продължава по познатия начин – и тук, както в Киев, в Прага или Алма-Ата, със същите въпроси и неговите предвидими отговори, които вече му се струват съвсем банални, неуместни, неверни. Но точно тогава: вратата се отвори. В стаята влезе, внасяйки розов лъх на жена, която току-що е излязла от банята, леко задъхана, защото бе бързала, без шапка, жена в светло палто, със светлоруса коса…

А малко по-нататък:

Той се почувства най-силно трогнат от усещането си, че тя беше бързала, бързала беше да дойде при него и още бе така мило развълнувана…[11]

И после:

Изненадата, която почувства, не беше свързана с появата – най-сетне – на тази заемаща централно място жена: той винаги я бе очаквал да се появи. Това, което не бе очаквал, беше, че тя ще се появи точно тук, в тази далечна и унижавана страна, в тази стая, обляна в утринна светлина, където той видя в ръцете си малко ножче, а на масата пред него – златна и сочна, разрязана точно наполовина круша.

На следния ден, когато разпитва за нея, романистът, който го придружава до Рилския манастир, му казва: „Тя живее, за да пише. А това не е здравословно…“ Само че на американския гост тя изглежда напълно здрава. Нещо повече, българската поетеса му се струва като жена, която няма нужда от нищо, която е съвършена, уравновесена, удовлетворена, реализирана…

Любопитно му е – отбелязва още Бек-Ъпдайк – самото това ярко съчетание на красота и ум. Искам да кажа, какво може да направи една душа с всичко това? [12]

Наистина не лек е този въпрос! Бек-Ъпдайк го задава на себе си, иначе пита дали й е трудно да бъде жена-поетеса, а тя отговаря мило, че у нас има традиция на жените-поетеси. И споменава Елисавета Багряна, която е велика

Нека сега за момент се отклоним от хода на самия разказ заради следното негово продължение в реалността. Месец май е, 2014 година – в Центъра за академични изследвания в София гостува сръбската изследователка д-р Биляна Дойчинович от университета в Белград. Темата на лекцията й гласи: Документални елементи в разказа на Джон Ъпдайк „Българскатка поетеса” (1965). И започва с припомнянето на случилото се точно преди 50 години – т.е. в края на месец ноември 1964г, когато тридесет и девет годишният тогава Ъпдайк, съвсем не радващ се още на литературна слава като днешната, пристига в София. Бил е преди това на посещение в бившия Съветски съюз, после се е спрял в Букурещ, а сега е за три дни в София.

Идва ред на екранна най-скрупольозна авторска възстановка на тези  дни – с документалния вид на местата за отделните му срещи; с някогашния хотел „Балкан” (след поредица от  други имена, май днес отново наречен „Балкан”), където е настанен; с вида на трамваите, които се движат тогава наоколо; но и с изгледи от Градската градина, през която на няколко пъти Ъпдайк минава и чието дърво, отрупано с птици, той също запечатва в своя разказ. Там то е „Говорещото дърво” (за него доста по-късно Блага Димитрова пише и свое стихотворениe).

Естествено в грижливо събрания визуален документален материал, използван за лекцията, се намират и чудесни снимки на самата българска поетеса от него време, получила името Вера Главанакова в коментирания сега разказ на Ъпдайк.

Съществуват по-късно разменени писма между двамата, някои от които днес са част от грижливо пазения архив на Джон Ъпдайк. Биляна Дойчинович беше научила тук за прекрасноато стихотворение на Блага Димитрова „Пеещото дърво”, написано под въздействието на все същия разказ; това дърво също участва активно във възстановявания контекст на тяхната среща, станала предмет на толкова подробно и внимателно литературно проучване. А то от своя страна, се оказа част от по-мащабен изследователски проект: професорът от Университета на Южна Каролина, Уорд Бригс, заедно с Биляна Дойчинович подготвят съвместна книга за връзките между реални факти и фикция в творчеството и литературния път на Ъпдайк.

Връщайки се сега към текста на разказа, съхранил въпросната среща между Блага Димитрова и Джон Ъпдайк, ми се иска още за миг да останем с  погледа на Бек, който продължава напрегнато да следи българската поетеса:

Тя се наведе, сякаш да разгледа напитката, така че цялото й тяло взе розов оттенък от коняка и образът й се вряза като огън в паметта на Бек – със сребристата лъскавина на нокътя й, блясъка на косата й, симетрията на ръцете й, отпуснати върху бялата покривка на масата, с всичко, освен изражението на лицето й. [13]

После, когато в отговор на подарената му нейна книга, той също й подава своя, вътре е написал:

Скъпа  Вера Главанакова –на мен наистина ми е много мъчно, че на нас двамата ни се налага да живеем в противоположни краища на света…   

Както отбелязах вече, пълният превод на Българската поетеса на бъгарски език се появява много късно – през 2003 г. Направен е от Йордан Костурков. А документалният разказ на Ъпдайк според Весела Кацарова

остава от сравнително малкото на брой произведения на световната литература, в които се описват български герои и българската действителност. [14]

Твърде нелицеприятна е наистина тази пресъздадена българска действителност; неслучайно някогашните официални реакции от страна на София към описаното от Ъпдайк, както отбелязах, са пропити с гневно недоволство и идеологически обяснения. Много по-късно мнозина лесно разпознават зад описваните от Ъпадйк персонажи реалните им български прототипове от онова време. Дори в изследването си с днешна дата Весела Кацарова се опитва да ни каже, че образът на натрапника-преводач със зачервени очи, за който говори Ъпдайк, съвсем не е толкова еднозначен, както привидно изглежда. Защото този преводач вероятно не е посещавал никога Америка, но затова пък благодарение на неговата всеотдайна дейност е било възможно важни и значителни произведения на американската литература да съществуват на български език и през онези години…

Разбира се, че в много отношения тя е права. Но така или иначе, Ъпдайк също е прозрял същностното: става дума за хора, живеещи в една унижена страна и много от нейните деформации всеки от тях в някаква степен също изразява. Единствена и като че над всичко си остава прекрасната жена и поетеса, съвършена, уравновесена и т.н., която Ъпдайк неочаквано среща точно тук и единствено в чиито думи той не се съмнява…

Предстоят още  десетилетия, когато все такава ще е социално-историческата реалност у нас – с невъзможност за връзки и по-добро разбиране между противоположните краища на света. Не може обаче  това разделение да попречи дори беглите контакти, усетени като човещка взаимност, да имат своите продължения…

Ето го сега споменатото Говорещо дърво на Блага Димитрова, което е реплика и повторен живот за Дървото от разказа на Ъпдайк:

Един поет отвъд океана
Дойде за три дни в София
И отвори внезапно слуха ми
за чудото в Градската градина,
през която минавах всеки ден,
без дори да го забележа:
„Говорещо дърво” го нарече,
цяло отрупано с птици,
Сякаш чуруликащи плодове,
Сочни от многокрила глъч.
Той си замина далече –
бегъл лъч отвъд хоризонта –
и остави дървото при мен
да ми казва недоизреченото. [15]

За любовта – като форма на носталгия към някого или нещо, говори още Ъпдайк в своя коментиран сега разказ. Казахме, че той е публикуван две години след срещата в София. Естествено българската поетеса няма как да знае тогава за тези негови изписвани разсъждения; още по-малко той може да предположи, че в романа, над който тя започва да работи, ще се разгръща подобна тема  за едно отклонение – реално, но и със символичен заряд, което отвежда героите до среща с тяхната някогашна любов – уж изживяна, но и все още жива днес. Точно тази им младежка любов ги изпълва днес с носталгия – по миналото и неслучилото се, но и по самите себе си тогава…

 


[1] „Пътуване към себе си”,  с. 5

[2] „Време”. – В: „Белези”, Том първи, с. 12

[3]  Пак там, с. 426-427

[4] Пак там, с. 144

[5] „Тя бе като една вселена”. – В: „Блага. Така я помним”, с. 39

[6]  „Пустини”. В: „Белези”, Том първи, с. 10

[7] „Среща със себе си”. В: „Белези”, том първи, с. 8

[8] Милена Цанева „Бегли спомени”. В: „Блага. Така я помним”, с. 55

[9]  „Всичко е любов”. В:„Белези”, том втори, с. 69

[10] Джон Ъпдайк. „Българската поетеса”, приложение при: Весела Кацарова: „Моята родина е целият свят. Жените в българската и англоамериканската литература”, 2010, с. 170

[11] Пак там, с. 173, 176-177

[12] Пак там, с. 181

[13] Пак там, с. 185

[14] Весела Кацарова. „Моята родина е целият свят. Жените в българската и англоамериканската литература”, с. 170

[15] „Говорещо дърво”. В:„Белези”, Том втори, с. 429