0
864

Благовещение и незнанието

KYanakiev

А Мариам рече на Ангела: как ще бъде това…

(Лук. 1:34)

Изглежда логически противоречиво, дори абсурдно, незнанието у човека да бъде гледано като преимущество. По самото си понятие то е неосъщественост на една от най-същностните ни сили и това е така дори когато в някои специални отношения то бива виждано като трогателно или умилително (както е при децата).

Съществува обаче една област, в която това безспорно положение изглежда по парадоксален начин преобърнато.

И действително, ако се вгледаме в лицата на светите люде – на светците и преди всичко на Св. Богородица – ние с несъмненост ще срещнем в тях освен всичко друго и едно, да – блажено, да, свръхумиротворено, но все пак –напълно определено не-знание. Преди да го разтълкуваме по някакъв начин, ние не можем да не се съгласим обаче, че то е именно незнание, неведение, а не просто нещо, което наричаме така само в преносния смисъл на тази дума. Ни най-малко! Ние го виждаме ясно и дори не толкова трудно бихме могли да определим незнание на какво по-точно то е. Защото то безспорно е незнанието за онази, така до болка позната нам (сурова, много често иронична, но и винаги горчиво-примирена, лъхаща на старост житейска мъдрост) – „мъдростта на този свят“, с жилото на неговата злост. Ето това знание наистина отсъства в ликовете на светците. Те, трябва да се съгласим с това, са дори в особено подчертано дълбоко неведение за него; повече от безметежно „наивни“ са в него и дори изглеждат буквално възнесени над сферата, в която то въобще може да бъде придобито.

Точно така: вдигайки очи към иконата на Богородица, ние виждаме, че Пресветата Дева е сякаш в неведение дори за думите, обозначаващи въпросните прискърбни и така добре познати на всички нас (премълчавани) „неща от живота“. И макар ликът на Девата определено да не прилича на лик на дете, дори лицето на най-не­винния младеж и на най-свенливата девойка в сравнение с него изглежда по един характерен начин „по-възрастно“ – почти ни се ще да кажем онтологически по-възрастно, онтологически изкушено в подмолите на живота.

И ето, именно тук е удивителното: защото при цялото абсолютно неведение за „тайните на живота”, с което се разтварят пред своя предстоятел Богородичните очи, при цялата им потресаваща „неопитност“ за тях, тези очи все пак излъчват не лишеност, а – превъзходство. Излъчват дори някаква неизяснимо-тайнствена премъдрост на неведението (позволяваща ни впрочем да молим Богородителката да разбере и да ходатайства за прегрешенията ни). Нейните очи сякаш имат, имат нещо по­ради това свое неведение. Сякаш самата им съвършена опразненост от мирската опитност е някаква (ведра, ведра) пълнота.

Но дали тогава това, което виждаме в тях е просто незнание? Или по-скоро е такова незнание именно защото е… знание – знание за нещо съвсем, съвсем друго?

Сам Христос ни казва в Евангелието: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“. (Мат. 5:8). „Блажени чистите…“ – т.е. не-познаващите, нямащите познание за опитите-осквернения на света, на пола, на волята за власт, за слава, недокоснатите от световните страсти и световните падения… Но тези „не-познаващи“, „недокоснати“ (т.е. непричастни към изброеното), тъкмо защото са така непричастни, казва ни Христос, виждат Бога. А това, разбира се, е знание, при това върховно, сюблимно. То е даже способността да виждаш самото все-разрешението на всичко, да виждаш направо и не­посредствено последния Отговор, след който въпроси вече няма.

Ето защо обаче в очите на непознаващите нищо от собствено принадлежащото към „това долу“ – първа измежду които е Пресветата Дева Богородица – въпреки това има превъзходство. Ето защо това не-знание е знание– нека кажем: на нещо, превъзхождащо знанието.

Да, Христос не ни оставя никакво колебание: Трябва да имаш не богат опит, не извървяност на пределно дълъг интелектуален път, а „чисто сърце“, за да „видиш“ Бога. А чисто сърце означава неведение за опи­та, за който говорим. Пак повтарям – по думите на Христос – това неведение знае Бога… Може би дори „Бог“ и е втова неведение.

Защото – да, ти поглеждаш в очите на Богородица и виждаш: виждаш в тяхното пълно незнание – Святото. Виждаш, че незнанието на „този свят“ е дори сякаш ог­ледалният образ на святото. А образът на святото е това незнание.

Дали всичко това е толкова необяснимо?

Та нека си дадем сметка, че не-знаещите злото (има такъв рядък вид чудно добри хора) и според нашите собствени понятия „не познават“ не нещо пози­тивно, не някакво „битие“ (което, щом не познаваш, си лишен от знание), а не познават именно нещо негативно, което пък означава, че тяхното не-знание не е лишение, а по-скоро – преимущество. Те имат, а не нямат с това си „не­знание“. И поради това именно „знаещите“, „познаващите“ трябва да се определят тук като лишени. Докато онези хора на блаженото непознаване с най-голяма изразителност правят разбираемо за нас парадоксалното твърдение на философите, че злото е не-битие; че като го „по­знаваш“, познаваш не повечепомалко; че да не познаваш злото, означава не да си лишен, а именно – да не си допуснал лишение.

Така Пресвета Богородица, тъкмо защото не познава – никак, съвсем никак, дори по причастие не познава злото – знае повече от нас, които го „знаем“. Ние – трябва да го признаем – сме лишени от нейното „не-знание“, а не тя от нашето „знание“.

Тук някой би могъл да възрази: но нали битието е изранено, нали е раз-нищено от злото и ако не виждаш това, ти не виждаш онова, което (всъщност) е. Да – ще отговорим, – но в този случай именно онова, което (се оказва, че) е – то е „лишеност“, то „не е“ и следователно неговото „виждане“ е равностойно на не-виждане на Истината.

Като не знаеш, само като не знаеш злостта на този свят – възкликваме ние в молитвата, – като не си я допуснала в сърцето си – като си чиста и пречиста по сърце – ти, Дево Богородице, знаеш Бога, защото Бог и не се узнава с „узнаване“, а с непознаване (на злото)!

Та какво „лишение“ е това неведение в очите ти, Дево Богородителко! Това не­ведение на чистотата ти, с което ти съвсем, съвсем никак „нямаш“ в сравнение с нас опита на света, след като именно с него – с това пълно неведение – ти знаеш Бога! Никакво „знание“ на този свят не Го скрива от очите ти, нищо не те е с-вързало далеч от Него! И значи, с това неведение ти знаеш безконечно повече в сравнение с нас!

– Но като по този начин знаеш Бога – пак би се изкушил да попита някой, – да не би, Дево Богородице, да знаеш нещо, което съвсем и не е (щом Бог се оказва нещо тъй различно от всичко, което въобще е)?Съвсем не, ще отговорим отно­во, защото Бог е Онзи, в Когото целият този мрак на света е изцяло разтопен – разтопено е, няма го, сиреч, онова „нищо“, което ние „знаем“ и като го „знаем“ всъщност – не знаем Бога.

Защото, за последен път: знанието е по-малко, когато е знание на мрак – знание на онова, което скрива, а не открива същината.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияВано Бурдули и замръзналите чувства
Следваща статияИван Пантелеев възпява парадокса