0
2350

Благоуханието на любовта

„Сестрата на умрелия, Марта, Му казва: Господи, мирише вече; защото е от четири дена.“ С тези думи сестрата на умрелия Лазар поискала да спре Иисус, когато Той казал да отвалят камъка от гробната пещера.

Покъртителни са думите на Лазаровата сестра, в тях е цялата ѝ мъка по умрелия ѝ брат, цялата ѝ любов към него, ала ето, любовта ѝ не може да преодолее непоносимата смрад на смъртта, в печалните ѝ думи се усеща и погнусата, която предизвиква тази смрад и точно това прави картината още по-сърцераздирателна, защото дори сестринската любов е безсилна пред смъртта, любовта на Марта е безсилна да преодолее четиридневната смрад на мъртвеца и погнусата от нея. Дори най-голямата любов има предел, отвъд който е безсилна и безпомощна и ето го този предел – погребалната пещера, до която Марта не може да се приближи заради миризмата от разлагащото се тяло на любимия ѝ брат. Тя иска да възпре Иисус да не се доближава и Той, иска да Му спести отблъскващото и потискащо изживяване.

Пред смъртта сме безсилни и безпомощни. Какво друго може да направи човекът пред смъртта, освен да повтаря след Хамлет най-известните въпроси в световната драматургия, най-дълбоките въпроси на философията на човешкото съществуване:

Да бъдем или не – това се пита.
Дали е по-достойно да търпим
на разярената съдба стрелите,
или да вдигнем меч срещу море
от горестни беди, да се опълчим
и да ги смажем? Да умрем… да спим –
не повече! И чрез съня да кажем:
това е край на мъките сърдечни
и на безброй терзания, които
плътта е наследила. Този свършек
би бил жадуван. Да умрем… да спим…
Да спим – и да сънуваме. А, ето
препънката: че в този смъртен сън
какви ли сънища ще ни споходят,
щом сме свалили тленната омотка?

(превод: Александър Шурбанов)

Шопенхауер казва за този монолог, че „нашето състояние е толкова горестно, че несъмнено следва да предпочетем пълното небитие“. Но във вселената не съществува небитие, човекът е изправен пред друга дилема – дали да приеме древната максима „memento mori“ или да устрои съзнанието си на противоположния принцип – да се преструва, че не забелязва смъртта, да се прави, че тя не съществува.

Единствено Христос предлага на човека нещо различно, ново, непознато до момента, Той се изправя пред скалата с гроба на своя приятел и извиква: „Лазаре, излез вън!“.

Христос заповядва на смъртта. Единствен Той може да ѝ заповядва, защото единствен Той е по-силен от нея, единствено пред Него тя е безсилна.

Дори и да се правим, че не забелязваме смъртта, нашето съзнание е подвластно на нейната неумолимост. Иисус казва на Марта: „брат ти ще възкръсне“. Ала тя не разбира смисъла на Неговите думи и си ги пригажда към своите представи: „зная, че ще възкръсне при възкресението, в последния ден“. На което Христос отговаря още по-определено, по-ясно, по-категорично: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее“.

Марта си представя възкресението като някакво природно явление, като нещо, което се случва като изгрева и залеза, като дъжда и вятъра, като част от цикъла раждане, остаряване, умиране. Марта още не знае, но съвсем скоро предстои със собствените си очи да види как Иисус заповядва на смъртта и мъртвият ѝ брат излиза от гроба, обвит в погребалните повивки, с които тя със собствените си ръце е обвила тялото му.

В един миг в съзнанието на Марта става промяна и тя изразява вярата си спонтанно, ясно и категорично: „Господи, аз вярвам, че Ти си Христос, Син Божий, Който иде на света“. Марта разбира това, което св. Василий Велики по-късно ще изрази в поетичното богословие на своята Божествена Литургия: … И, като слезе чрез кръста в ада, за да изпълни със Себе си всичко, унищожи болките на смъртта и, като възкръсна в третия ден, и откри път за възкресение от мъртвите за всяка плът; тъй като не беше възможно Началникът на живота да бъде държан от тлението, – стана начатък за умрелите, първороден от мъртвите…

Всичко това става във Витания (днес Al-Eizariya, на около 2,5 км източно от Ерусалим), пред гроба на Лазар, пред очите на Марта. Това, което е невъзможно за човешката любов, пред което и нейната сестринска любов е безсилна – да преодолее миризмата на разлагащата се плът, е възможно за жертвената любов на Христос. След като четиридневния мъртвец Лазар излиза от гробницата, той е поет от топлите прегръдки на сестрите си Марта и Мария, защото вече не мирише, зловонието на смъртта е прекратено и е заменено от благоуханието на живота и новорождението.

Шест дни преди Пасха възкръсналият Лазар е на вечеря в дома си със сестрите си и с приятелите си. Вестта за неговото възкресяване от мъртвите се е пръснала из цяла Юдея. Всички се стичат да го видят, да го докоснат, да разговарят с него, всички следват Христос заради свидетелството на възкресения мъртвец.

Възкресяването на Лазар става причина за кръстната смърт на Иисус. Но Той вече е обърнал погледа ни, дал ни е нова визия за живота и за смъртта и ние знаем, че „ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод“.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияБаба Яга за начинаещи
Следваща статияЗа Васил Иванов