1
1413

„Благочестивият” варварин

vasil balev
Снимка фейсбук

„Стихотворения” на Васил Балев. Втората му книга с поезия след „Злак” (2011) – един от най-цялостните, плътни и мощни поетически дебюти, които познавах от последните поне 3-4 години. И ето сега – новите му стихотворения.

Ще започна с това, че „Стихотворения” е Книга. Като съдържание, като оформление, като присъствие. Личи си, че всичко в нея е мислено. Но най-важното е, че в стиховете на Васил Балев съчетаването на мисловна зрялост, литературен опит (като четене и знание), отношение към традицията с чистота на възприятията, оригинален нов поглед, префункционализиране на уж позната ни образност е наистина впечатляващо за един млад, 29-годишен поет. В поезията на Васил Балев образ и чувство връхлитат с една варварска изначалност и първичност, неслучайно утвърдени поети като Елин Рахнев, Стефан Цанев, Георги Борисов говорят за мощта, която вибрира във всяка дума, във всеки стих, за това, че тя е „ново начало”, но говорят и за поезия, излъчваща самочувствието на зрял поет, извървял не малък път, откривал, преоткривал и постигал думите по него.

Stihotvorenia_VasilBalev_cover_7111Има една особена прецизност в стиховете на Васил Балев. Поглед, фокусиран върху детайл, „влизане” във вещта, сливане с нея. После – нейното друго изговаряне, откриване на друго отношение между вещното и човешкото…Отношение, което поетът изследва в цялата книга, напомнящо ми една Далчева традиция. Напомня ми я и един от важните образи в „Стихотворения”-та. Едно друго отношение – между човека и времето. Да, то разбира се, е субективното лирическо време, онова, което може да се разроява в едновременността на много времена, в които лирическият човек да живее. Но то е и другото, епическо време, с протяжност, време, което е било назад, и чието „днес” пази и неговото „минало”.

Може би сега е добре да кажа и това, че необичайната като жанр за днешната ни поезия „поема” не просто се възражда в тази книга. Тя съществува едновременно в две твърде противоположни, но тук споени в едно свои превъплъщения – на традиционната, дори бих казала в някои стихотворения на класическата поема заедно с едно ново, мощно, „варварско” разбиване на досегашната й форма и смисъл. В една нова, динамична, в напрегната до предел в асоциативността си структура. Съзнанието за преди поетът носи, в него живеят „думите на мъртвите”, но едновременно с това той може уверено да заяви „преодолях стила”, „убих стила”…. „Образците” на литература са прегърнати от незнанието на прохождащия, сякаш буквите на паметта се изписват отново на чисто бял, „девствен лист”. Писането, Езикът, Литературата. Какво правят те с нас, докъде ни изразяват, докъде ние можем да ги владеем. Къде започва безсилието ни, невъзможността да се изговорим, да говорим нещата и света. Немотата ни…

Любовта и смъртта се мислят и преживяват във всяко стихотворение от книгата. Те са колкото приети като осмисляне, толкова и болезнени с присъствието си както във вещния, така и във вътрешния, духовен свят на поета. Има един особен, бих го нарекла брутален, драматизъм в поезията на Васил Балев. Драматизъм, който действа още на подсъзнателно ниво, който те блъсва направо в гърдите, удря те в лицето, понякога направо те разстрелва. Но поетът никога не остава до простата емоционалност. След това идва мисълта. Стиховете обмислят сложната и нееднозначна природа на двете фундаментални за човешкия ни живот състояния, но и „движения”. Те неслучайно са водещи в книгата, именно със своята противоположност и слятост.

Да, разбирам, зная, че пристрастността ми към поезията на Васил Балев личи. И, да, пиша за нея пристрастно, с вълнение, но и с респект и той е премислен, дистанциран (умишлено оставих време, за да я прочета отново), дори хладен. Заради това мога да кажа, че единственото, което ми липсва тук, е тази удивителна споеност и цялостност, която открих у „Злак”. Но това е минало. Мисля, че тази книга е и обещание. За едно бъдещо време на поезията. На голямата поезия, имам предвид.

Васил Балев, „Стихотворения”, „Стихотворения” на Васил Балев, Издателство Факел експрес, художник Стефан Божков

 

Бях забравил, че един приятел е умрял. Ходих да
го търся в бара, където винаги седи следобед.
Нямаше го в бара и – не знам защо – се натъжих;
но –  като видях редовните лица на всички, не
бих помислил, че нещо лошо се е случило. Затова
аз седнах на любимия му стол, зачаках. В мен
плуваше уискито като червена рибка, около
мен като мухи кръжаха миглите на няколко
момичета…После си платих – прибрах се във
палтото си. А за неговата смърт си спомних
през нощта –  тялото си спомних. И съжалих сам
себе си. Защото аз съм мъртъв също. Аз съм труп
в прекрасно здраве! На 26 съм толкова завършен
във въздушната си, цяла самота, сякаш отдавна
съм умрял –  и съм забравил…И всяко мое чувство
днес е като спомен за умрял приятел.

Spleen, Васил Балев

Васил Балев e роден през 1985 г. През 2007 г. печели наградата за поезия на фондация „Св. Климент Охридски”. Две поредни години взима втора награда на националния конкурс „Биньо Иванов”. През 2007 г. е отличен като Млад поет на годината от Министерството на културата. През 2011 г. излиза книгата му „Злак”, за която е отличен с наградата за млад автор на конкурса „Иван Николов” (2011). През 2014 г. излиза втората му книга „Стихотворения”. Преди дни той подели първата награда (с Катерина Стойкова-Клемър) на престижния конкурс за поезия „Иван Николов”.