Никога не забравяй да благодариш.

Защо се благодари? И на кого?

На всеки, сторил ти добро.

А как разбираш, че е добро?

Усещаш го със сърцето си.

Ами ако не го усетиш?

Изчакваш. Сърцето ще ти подскаже.

И ако не стане?

Няма как. Доброто се усеща.

Ами защо тогава благодарим, а не добродарим? Кажи де, бабо…?

…………………………………………

Възпроизвеждам по памет неволно чут в началото на Страстната седмица разговор, който не ми излиза от ума.

На пейката до старата върба пред  църквата „Св. Седмочисленици“ едно момченце на висок глас питаше и разпитваше баба си. И така се увлече в питанията си, че даже спря да гони гълъбите. А тя кротко му отговаряше и добре се справяше с лавината от въпроси, докато не стигнаха до разликата между благодарим и добродарим. Тук старата жена стоически въздъхна. Влязох ѝ в положението – въпросът изобщо не бе от лесните.

А пък детето не я оставяше на мира – все питаше и разпитваше. За всичко ли да благодарим и колко пъти да го правим? Добре ли е да се благодари за това или онова? Или не за всичко се благодари? И лош ли е онзи, който изобщо не благодари?…

Присъщо за детските въпроси е да разкриват бездна от смисли. Продължавайки по пътя си, осъзнах, че нямам еднозначен отговор на най-последното питане.

Лесно е да се каже, че благото и доброто са едно и също. Че са синоними и всъщност доброто замества в езика ни благото, тъй като така е по-понятно. Ала все пак разлика има.

И нима благо-даренето е просто учтивост, произнасяне на красиви фрази в знак на ответен жест? Или е нещо друго, много повече, щом като го усещаме със сърцето си, както учеше внучето си възрастната жена. И то пред храма, зримо вписващ се в целия този разговор.

Очевидно благодаренето е не просто ответно добро-словие, което само по себе си също не е малко. Важно и нужно е да добро-словиш, да отговориш с добро на стореното добро. 

Говоря не за празни комплименти, а за нещо отдавна известно на християните – че благото идва сред нас, когато „от препълнено сърце говорят устата” (Мат. 12:34).

Интуитивно така разчетох думите на възрастната жена пред храма. А в тях имаше нещо наистина важно. Осъзнаем ли го, ние се променяме и наистина ставаме други. Защото разбираме, както настоява архимандрит Захариас (Захару), че доброто се възцарява, когато можем до благодарим за всичко. Ала не само и единствено помежду си, а и на източника на благата – на Онзи, Който ги дава.

И всичко тогава се променя в миг, тъй като гледната точка се измества. „Любовта не прави зло на ближния” (Рим. 13:10). И това е само първата стъпка – да се опитваме да бъдем по-добри. За да не затъне целият наш свят в злини, войни и омраза. Като осъзнаем, че Творецът на благата е отредил „слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни” (Мат. 5:45).

Ала има и втора, не по-малко важна стъпка. И тя е в осъзнаването, че всяко отправено слово притежава и друг, по-дълбок смисъл. Че освен послание или някакво конкретно съобщение, то е и молитва.

Да, именно молитва. Словото е молитва, неусетно обвързваща човека с Бога. Дори в свят, белязан от мрак, пустота и мълчание, Бог е присъстващ чрез молитвеността на словото. Така Той е присъствие.

И ако можех сега да се върна в градинката при детето, макар и със закъснение щях да му кажа, че ние благо-дарим не само заради стореното ни конкретно добро, а и в памет за цялото благо, което получаваме или сме получили. Защото всичко живо е молитва. Даже дърветата, листата, голямата върба в градинката и стръкчетата трева са един вид молитва.

Благо-дарението е и акт на вяра – в Бога и в Историята. Вяра в словото и вяра във вярата. Оттук и смисълът му на благо-дарение.

Защото когато устата благодарят, а душата се моли, ние напускаме земното си пребиваване, разпукваме черупката на всекидневното и се възнасяме на небето.

Истинско обяснение на съществуването, молитвата е едновременно негов ритъм и начин на благо-дарение.

Отнемете я от езика и навеки ще изпаднем в мълчание. Ще забравим кои сме, съответно няма да е нужно изобщо да благо-дарим.

И накрая, има още реалност на благо-дарението – евхаристията.

Тя също в превод означава благо-дарение. Ала не само това. А още тайнство и свещенодействие – след едно преломяване на хляба и изливане на виното на един четвъртък. На Тайната вечеря на Велики Четвъртък. За която и в отговор на която ние и до днес благо-дарим на Господа. Заради „Хляба на Живота“ (Иоан. 6:35).