1
1004

Блажени кротките

KYanakiev

Блажени кротките, защото те ще наследят земята

(Мат. 5:5)

За този свят евангелските блаженства са плътна  и, направо казано, предизвикателна морална парадоксология. Те са онзи елемент от проповедта на Господа, който с най-голямо право заслужава определението, което й дава св. ап. Павел – безумство (вж. “Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта” I.Кор.1:21.

Всъщност ако се опитаме да си дадем съвсем точна сметка – “безумно” в най-същинския смисъл на тази дума в проповедта на Христос е това, че на т .нар. от Него “блажени” – които до един са такива, които този свят би нарекъл “слаби” (те са “бедни духом”, “плачещи”, “кротки”, “миротворци”, “несъпротивяващи се”, “не мразещи враговете си”) – тъкмо поради (а не въпреки) тази тяхна многоразлична слабост, е приписана сила,  власт.

Така, на кротките, които тъкмо защото са „кротки“, е присъща една не-активност, една некорпулентност на присъствието, една постоянна отстъпчивост, е приписано не нещо друго, а… наследяването на земята. “Блажени кротките, защото те ще наследят земята” (Мат.5:5).

Защото, сиреч, са кротки, защото се оттеглят от “делбата” на този свят, защото остават само със себе си, защото не искат, а позволяват – ето затова им е дадено “да наследят земята” и тяхната мекота, въпреки че за слепите жители на “този свят” е някакъв недостатък, всъщност е нещо блажено.

А изглежда, че трябва да бъде тъкмо обратното: да наследят земята би трябвало да е дадено на онези, които я обладават – които я “грабват”, “взимат”, преоформят; които именно не са “кротки”, а  буйни, активни, агресивни. Те обаче не я “наследяват” (след като са я обладавали). Това е парадоксално, но и дълбоко естествено, защото има нещо същностно дълго-вечно и резистентно в кротостта. Тя пази, запазва, тя приютява – при нея идват след дълго странстване. Кротостта е дом сред света на “пътищата”, по които вървят, които прокарват, но по които се отдалечават (за да загубят “наследството”) некротките. В дома на кротките е битието – на стъгдите на “активните”, в “делата” им е само постоянното дирене на битие: едно осъществяване, което все не успява да се осъществи.

Кротките носят в потока на времето изконното, постоянното, естественото. И ето: то остава, то е “наследството”. Кротките са наследници и тях наследяват – затова и те “ще наследят земята”.

В кротостта има особен човешки интензитет – интензитет на човешкото, с който никакъв проектен активизъм не може да се сравни.

“Силата” винаги извиква “съпротива”, извиква друга сила – борба. А кротостта устоява, тя не се “разточава”, тя съхранява.

В кротостта е тъканта на живота – тя е силата, която прави общ-ествата, фамилността, семействеността (в семейството човекът е кротък, в семейството се укротява). “Деянията” (gesta) са протуберанси върху тази “тъкан”. Те са ефектни и винаги твърде “съвременни” по природата си; те обсебват своето време. Кротостта, напротив, е “постоянна”, а не “съвременна”, “родо-словна”, а не “героична”.

Агресията и “делбата” на не-кротките ги взаиморазтерзава, те се изтласкват едни други от световната сцена. А кротостта на кротките остава. Самата им кротост е резистентност. Те не “придобиват” земята, но я “наследяват” – сиреч наследяват я от придобивалите я, от обладавалите я, от взималите я. Тя не остава за последните.

И нещо още по-важно. В кротостта на „кротките“ усещаш “вкуса”, “солта” на живота, който в алчните борби, настъпления, налагания “постижения” някак си не усещаш (долавяш други, остри, възбуждащи вкусове, но – без насъщната “сол”).

При кротките, в дома им, в семейството, в оттеглеността му от “големите предприятия” ти намираш земята, почвата. Тя е тук, тя е “дял” на кротките. Не-кротките имат за дял “проекта”, те гонят ветрове и ветровете са им “делът”. Те трансцендират по посока на хоризонта, по световната „хоризонтала“ и изпускат “земята”. Гонят за наследство онова, което ще “направят”, гонят, да го кажем така – “арте-фактичността”, онова винаги “ново”, което още-съвсем-не-е. А “земята” остава у кротките.

Някои наричат това “традиция” и е много показателно, че традицията се обвързва с “кротостта”. Алчната “историчност” не съхранява; тя уж постоянно “строи”, но всъщност  – най-често губи. И е естествено, че “традицията”, която е обвързана с кротостта, е “солта на земята”. Опиващата напитка на борбите, агресията, проявата на власт отделя от същинската “сол” на земята. Ако искаш да я вкусиш, трябва да се приобщиш към кротостта на дома, трябва да се обърнеш към неятя има власт да даде да се вкуси “земята”.

* * *

Това, което казвам сега ни е представено по удивителен начин в една от сюжетните линии на знаменития роман на Александър Солженицин „В първия кръг“. Става дума за невероятното „обръщане“ на един от героите – младият и преуспяващ Сталинов дипломат Инокентий – син от случайната връзка на „герой от Революцията“ и жена от литературно-артистичните среди на старата Москва: мечтателна и поетична дама от „света на бившите“. Да, в историята на Инокентий, читателят, следейки причините за неговото “обръщане” от верноподаник във „враг на родината“, бива доведен в последна сметка до… безплътната сянка на тази жена – починалата преди много години негова майка, която при това настоящият Сталинов дипломат си спомня съвсем бегло: тиха, съвършено оттеглена в своите дневници и писма.  Именно от нея обаче синът – намирайки един ден книжата й в стария скрин на “дачата” си – неясно, необяснимо защо се оказва увлечен, за да стигне постепенно и без сам да може да си обясни как, до пълно, пълно скъсване с ценностите на предишния си живот.

В собствения смисъл, както бе казано, майката на дипломата е физически отсъстваща героиня. Даже далечният детски спомен за нея е съвсем мъглив и неопределен у Инокентий. Тя няма тяло дори в паметта на сина – присъствието на тази далечна „вечно угрижена и за нещо тъгуваща” жена се слива с книгите, с които всякога е била обградена.

Вместо с глас и осезателност тази героиня, следователно, въздейства на Инокентий със “застоялия се мирис от дълбините на старите шкафове”, в които той един ден се заравя (но както се изразява авторът, този мирис потегля сина към себе си като „обновяващ, пролетен вятър”). Вместо с някакво слово, отсъстващата майка заговаря на детето си с „привързаните с разноцветни шнурчета от нежни тъкани”, „връзки с писма от приятелките на майката, от познати, артисти, художници и поети, чиито имена бяха днес съвсем забравени или се припомняха с ругателен тон”.  „В старинни тетрадки  със сини сафиянови обложки се нижеха на руски и френски дневниковите записки на странния майчин почерк – като че ранена птичка се бе мятала по листа”. „Тук имаше и фотоалбуми с отчетливата ясност на старинните фотографии. Няколко отделни купчинки съставяха театралните програми от Петербург и Москва, и ежедневния театрален вестник „Зрител”, и „Кинематографически вестник” (как, нима всичко това вече го е имало в онова време!). И купове, купове разбъркани списания, само от имената на които очите се замайваха: „Аполон”, „Златно руно”, „Хиперборей”, „Пегас”, „Светът на изкуството”…

Богатата, преизобилна, кротка територия на  вътрешността на един шкаф, следователно, неочаквано се оказва по-обширна и по-трепетна , по-интензивно жива от територията на кремълските салони и европейските столици, в които задъхано и заслепено „е работил“ днешният съветски дипломат. И писателят направо ни казва, че именно в тези няколко денонощия, в които Инокентий проседява на скамейката пред разтворения шкаф, дишайки въздуха на този малък майчин свят, той преживява своето „обръщане”. Удивително и направо непостижимо е колко далеч го отвежда това „отравяне с въздуха на този свят.Защото в самото начало на романа ние вече виждаме Инокентий, поел по пътя на „измяната на родината”, рискуващ живота си; по пътя, който накрая ще го отведе в подземията на „Лубянка”. И четейки, разбираме, че всичко е започнало именно от оня шкаф. Чий наследник, следователно, се е оказал Инокентий? И по-важното: кой е останал в този свят наистина? Героичният му баща, който „някога, препасан с граната, в черен дъждобран, е влязъл в този дом” на тетрадките, дневниците и книгите, или безмълвната майка, чийто лик се е стопил в съвършеното безплътие? Наистина е станало точно така, както го е казал Христос в „блаженствата“: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята”. Сталин е изгубил един свой служител, сдобил се е с един враг, застрашаващ буквално мощта на империята му, а този човек никой „дори с лакът не го е бутнал”. Погълнал го е обаче, „отровил” го е въздухът от шкафа на една безплътна жена. Тя се е оказала по-силна от „императора на планетата”, тя „се е разпоредила” със сина си в този свят на тирана.

Наследила е земята.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статия„Антистатик” премахва дистанцията
Следваща статияЗащо Путин толерира корупцията?

1 коментар

  1. Християнството постоянно се гъбарка с нас. Блажени били кротките. Щели земята да наследят. Което си е наказание. Но е казано като похвалване. Защото успешния христиенин (явно не кроткия) трябва да отиде в рая. Животът на земята е стъпало към вечния живот. А пък кротките ще бъдат изоставени да се гърчат на земята… това със Сталин, тетрадките и лактите не го хванах. Явно ми липсва онази изтънченост която е способна да подреди думите „сами за себе си“ и да направи смисъла непознаваем. Интелектуална стаза за цели десет века. Единствено пирамидите водят по безмислие….