0
787

Блажени са блажените

Романът на френската писателка (изд. „Факел експрес”) е калейдоскопичен разказ от монолози, безмилостен анализ, в който любовта е разгледана от всеки възможен ъгъл.

REZA1Романът e изграден от 21 отделни глави, във всяка някой от осемнайсетте персонажа разказва своята история под формата на монолог. Героите се разкриват постепенно чрез сложните взаимоотношения помежду им. Общото между тях е въпросът, който всички те си задават: какво всъщност е любовта и как тя може да бъде запазена и съхранена в една връзка? В този калейдоскопичен разказ любовта е разгледана от всеки възможен ъгъл: от този на жените, техните съпрузи, любовници, приятели, родители, деца, дори от гледната точка на лекаря и на секретарката. Реза прави безмилостен анализ на брачните отношения през призмата на изневярата, която обаче потвърждава стабилността на чувствата, на безкрайната самота, но също така и на загадката в една връзка, на играта – порочна или наивна, на несигурността между двама души.

Нямам никакви претенции за универсалност, не познавам живота „изобщо”. Човек пише с личните си натрапчиви идеи. Това, което ме привлича, е несполуката, или най-малкото чувството, че не си успял; поражението ме интересува още повече, когато е облечено като победа. Някои от героите ми успяват социално, но имат личен неуспех. Дълбоко разбирам този род неравновесие. Щастието няма нищо общо със знаците и маските на успеха.

Отделните глави в този роман са изградени като напълно автономни и различни един от друг разкази. Като мъниста на гердан. Тази „съзвездна” структура ми даде възможността да пиша не по стандартния линеен начин, а чрез отделни разпилени фрагменти да създам разклонения, които понякога изглеждат незначителни, но са съществени, защото времето променя отношенията между хората. Този начин на писане, колкото абстрактен и трудно разбираем да се стори на някои, позволява да видиш и развиеш една и съща идея от съвсем различни ъгли.”                                                

Ясмина Реза

YasminaЯсмина Реза (1959) е сред най-ярките и поставяни съвременни драматурзи в света. Още с първата си пиеса„Разговори след едно погребение” печели наградата Молиер (1987). Световна слава й носи преведената на 36 езика пиеса „Арт (1994), както и „Човекът на случая” (1995) и „Живот х 3” (2000). По „Испанска пиеса” (2004) Реза снима първия си филмChicas през 2010 г.За „Божествата на касапите”(2007)получава наградите Лорънс Оливие (2008) и Тони (2009), а през 2011 г. заедно с Р. Полански я адаптира за филма „Касапница”. Тя е авторка на романите „Отчаяние” (1997), „Хамерклавир”(1999), „Адам Хаберберг” (2003), „Никъде” (2005), „В шейната на Артур Шопенхауер” (2005), както и на биографичната книга „Зазоряване вечер или нощем” (2007), в която прави портрет на Н. Саркози по време на кандидат-президентската му кампания. С романа си „Блажени са блажените” Реза става първият лауреат на наградата на в. „Монд”и носител на Голямата награда за роман Мари-Клер през 2013 г.

 

Ясмина Реза, „Блажени са блажените”, изд. „Факел Експрес”, 2013 г., превод от френски Валентин Маринов – Пело, 13 лв.

 

 

Блажени  са  обичаните  и  обичащите,  както  и онези, които могат да минат без обич.

Блажени са блажените.[1]

Хорхе Луис Борхес

 

 

РОБЕР ТОСКАНО

Пазарувахме за края на седмицата в супера. По едно време тя ми вика: я се нареди на опашката за сирената, а аз ще чакам за колбаси. Връщам се, а количката наполовина пълна със зрънчовци, бисквитки, пакетчета с млени полуфабрикати и десертни кремчета, викам: за какво ти е всичко това? – Как за какво? Ами не ми се връзва, казвам. Имаш деца, Робер, а те обичат крюсли, неаполитенчета, обожават киндер буено, и почва да ми показва пакетчетата едно по едно, ама това е абсурдно, казвам, тъпчеш ги със захар и мазнини, тая количка е пълен абсурд, а тя пита: ти какви сирена накупи? – Една питка шавиньол и резен морбие. Направо се разкрещя: а грюйер не си взел, така ли? – Ами, забравих, ама няма пак да се редя, виж колко хора има. – Много добре знаеш, че ако трябва да се купи само един вид сирене, това е грюйер, кой вкъщи яде морбие? Кой? – Аз, казвам. – Така ли, че откога  ядеш  морбие? Кой изобщо се сеща за морбие!? – Стига, Одил, казвам. – Кой изобщо може да обича такава гадост като морбие?! Подразбирай –„освен майка ти“, защото майка ми беше намерила някаква гайка в това сирене, викам, стига си крещяла, Одил. Ритна количката и хвърли вътре опаковка с три млечни шоколада „Милка“. Извадих я и я върнах на рафта. Тутакси я тресна обратно. Тръгвам си, рекох. Ами тръгвай, отвърна, махай се, ти само това знаеш – тръгвам си, това е единственият ти отговор, щом ти свършат аргументите, и веднага – тръгвам си, ега ти шантавата заплаха. Вярно, че често казвам „тръгвам си“, признавам, че доста го използвам, ама как да не го казвам, като това е единственото, което искам да направя, като не виждам друг изход за незабавно дезертиране, е, признавам, че го изричам, да не си кривя душата, като ултиматум. – Добре, приключи с покупките, нали, казвам на Одил и бутвам рязко количката напред, или ще купуваме още простотии? – Абе ти как ми говориш!? Ти чуваш ли се как ми говориш? Аз казвам: тръгвай. Тръгвай! Най ме ядосват ей такива разправии, когато сякаш всичко спира, застива. Естествено, можех да кажа: извинявай. Ама нямаше да мине само с един път, най-малко два, и то с подходящ тон. Ако кажех „извинявай“ два пъти, и то с подходящия тон, може би щяхме да продължим деня си горе-долу нормално, ама хем изобщо не ми се ще, хем направо физиологически не мога да изрека тая дума, когато тя се е заковала като парализирана пред рафта с подправки с отнесения вид на несправедливо обиден нещастник. – Хайде, тръгвай, Одил, моля те, казвам с овладян глас, горещо ми е, пък и трябва да довърша статията. – Извини ми се, казва тя. Ако беше рекла „Извини ми се“ с нормален глас, можеше и да се подчиня, ама тя го просъска, вкара гласа си в някаква атонална бяла инфлексия, която нямаше как да надмогна. Казвам: моля те, и оставам спокоен, моля те с овладян глас, а си представям как съм настъпил газта докрай и летя по околовръстното, надул до дупка Sodade, едно парче, което открих наскоро, нищо не разбирам от текста, но такава самота лъха от гласа, думата самота се повтаря до безкрай, може и да не е самота, а носталгия, липса, съжаление, сплин, толкова интимни и несподелими състояния наричаме самота, самота е и количката с продукти, пътеката между рафтовете със зехтини, олио и оцети, и мъжът, умоляващ съпругата си за нещо под неоновите светлини. Казвам: извини ме. Извинявай, Одил. Няма нужда от Одил в това изречение. Разбира се, че няма. Не е мило с Одил, добавям Одил, за да подчертая нетърпението си, но се изненадвам, че тя се обръща и размахвайки ръце, тръгва към дълбоко замразените храни, сиреч – към дъното на магазина, дума не казва, а дамската й чанта е в количката. – Какво правиш, Одил? – викам. – Имам само два часа, за да довърша толкова важната статия за новата златна треска! – крещя. Изключително смешно изречение. Изчезна. Хората ме гледат. Стисвам дръжката на количката и хуквам към дъното на магазина, не я виждам (това нейното си е дарба, изчезва внезапно дори и в приятни мигове), крещя: Одил! На напитките – никой: Одил! Одил! Усещам тревожността на клиентите, ама хич не ми пука, кръстосвам щандовете, бутайки количката, ах, как мразя тия супермаркети, изведнъж я виждам на опашката за сирена, опашката е още по-дълга, наредила се е пак на опашката за сирене! – Одил, казвам, като приближавам, ама се сдържам, Одил, ще висиш поне двайсет минути, докато ти дойде редът, дай да тръгваме, пък грюйер ще купим от някой друг магазин. Никакъв отговор. Ама какво прави! Рови из количката и вади морбието. – Да не искаш да го върнеш?, питам. – Да. – Ами да го дадем на мама, казвам, за да я умилостивя: нали майка ми наскоро намери някаква гайка в едно морбие. Одил не се усмихва. Наперена и обидена, стърчи сред опашката от грешници. Майка ми казала на продавача: не съм някоя досадница да се оплаквам, ама заради доброто ви име на търговец само споделям, че намерих някакъв болт във вашето морбие, а на него хич не му и пука, дори не й предложил да й подари трите парчета рокамадур, които си била избрала. Майка ми се хвали, че му платила, без да мигне, и така излязла победител в цялата тази история.

Доближавам Одил и тихо й казвам: броя до три, Одил. Броя до три. Чуваш ли? Кой знае защо, докато изричам това, се сещам за Ютнер, едно приятелско семейство; те се тормозеха взаимно в желанието си да са в цъфтящ брак, викаха си „сърчице мое“ и произнасяха изречения от рода на „да си похапнем добре довечера, а, сърчице мое“. Защо ли се сетих за Ютнер, като съм обзет от абсолютно противното чувство, но може би няма чак такава разлика между да си хапнем добре, сърчице мое, и броя до три, Одил, и в двата случая имаме смаляване на съществото, за да може да съществуваме заедно, сиреч – естествената хармония между да хапнем добре, сърчице мое, и броя до три е напълно обяснима, според мен, и между тях няма никаква огромна пропаст, само дето от моето броене лицето на Одил се сгърчи, устните се стегнаха в недоловимо предчувствие за смях, на което самият аз изобщо не трябва да се поддавам, докато не стане моето, дето толкова го желаех; трябва да се престоря, че нищо не съм забелязал, затова решавам наистина да броя, и казвам едно, просъсквам цифрата ясно, та и жената зад Одил я чува като от добро място в театъра, Одил подритва някакъв боклук от опаковка с върха на обувката си, опашката се увеличава и въобще не помръдва, вече трябва да кажа две, и казвам две, две-то е отворено, изпълнено  с  благородство,  жената  отзад  се  долепя плътно до нас, носи шапка, някаква обърната кофа от мек филц, мразя жени, които носят подобни шапки, те са лош знак, погледът, който й хвърлям, би трябвало да я отпрати поне метър назад, но нищо не се случва, тя продължава да ме разглежда с любопитство, с пренебрежение, дали наистина усещам смрадта й? Понякога така натруфените  жени  излъчват  силна  миризма, или пък ферментиралите млека от щанда ме объркват? Мобилният телефон във вътрешния джоб на сакото ми почва да вибрира. Няма закога да търся очилата, затова присвивам очи, та да прочета кой ме търси. Един от сътрудниците, дето може да ме светне за златния резерв на Бундесбанк. Моля го да ми прати мейл, понеже съм на среща, излъгвам за по-кратко. Това позвъняване може да се превърне в шанс: навеждам глава и прошепвам в ухото на Одил, този път с тона на отговорен човек, че главният редактор иска подзаглавие за държавната тайна на германския фонд, а в настоящия момент аз нямам и най-бегла информация по този въпрос. Тя казва: кой се интересува от тези неща? Свива рамене и повдига крайчеца на устните си, та да разбера безсмислието на сюжета, че и нещо повече – безполезността на работата ми, на положените усилия, накратко – да разбера, че от мен нищо не може да се очаква, ето, дори не осъзнавам, че съм зарязал намисленото броене. Жените се възползват от всяка ситуация, за да се провалите, умират от кеф да ви припомнят, че сте ги разочаровали. Одил напредна с едно място в опашката за сирена. Извади чантата си от количката, но още стиска морбието. Горещо ми е. Задушавам се. Иска ми се да съм някъде далеко, какво правим тук, защо сме. Да можех да се плъзгам със снегоходките нейде из Канадския запад като Греъм Боер, златотърсача герой на моята статия, да можех да забивам колчетата, да дялам ритловици с брадвата си из вледенените долини. Дали има жена и деца тоя Боер? Пичага, Un type, който се изправя срещу гризлита и температури от минус трийсет, едва ли ще се мотае из супермаркета в часа на най-голямата навалица. Нима това е мястото на истинския мъж? Как да обикаляш из неоновите пътеки сред безбройните опаковки и да не се предадеш на отчаянието? Пък и съзнаваш, че отново ще се връщаш, независимо от сезона, искаш или не, че отново ще буташ същата количка по заповед на все по-непреклонната съпруга. Наскоро тъст ми Ернест Бло каза на деветгодишния ни син: ще ти купя нова писалка, понеже с тая си цапаш пръстите. Антоан му отговори, че няма нужда, няма да стана по-щастлив с една писалка. Ей това е тайната, рече Ернест, и детето я е разбрало – трябва да сведеш до минимум желанието си за щастие. Тъст ми е шампион по такива отвлечени поговорки, антиподи на собствения му темперамент. Ернест никога не би приел и най-дребно съкращение в жизнения си потенциал (забравете думата щастие). Беше се примирил с ритъма на оцеляващ след коронарните стентове, после му се наложи пак да изучава най-простите домашни задължения, които цял живот бе избягвал, вярваше, че Бог лично се бе прицелил в него и го бе прострелял. Одил, кажа ли три, произнеса ли числото три, няма да ме видиш повече, качвам се на колата и те оставям сама с количката. Бих се учудила, отговори ми. – Би се учудила, ама точно това ще направя след две секунди. – Не можеш да тръгнеш с колата, Робер, ключовете са в чантата ми. Почнах да ровя из джобовете си, тъпо беше, понеже знаех, че сам й бях дал ключовете. Дай ми ги, моля те. Одил се усмихна. Завъртя чантата така, че тя застана между тялото й и витрината със сирената. Приближих, за да издърпам чантата. Дърпам. Одил се съпротивлява. Дръпвам  дръжката. Тя тегли на другата страна. Май се забавлява! Хващам чантата в долния край, лесно щях да я издърпам, ако не бяхме на такова място. Тя се смее. Направо се е вкопчила. Казва: не казваш три. Защо не кажеш три? Просто ме вбесява. И тези ключовете в чантата й, и те ме вбесяват. Макар че като е такава, Одил ми харесва. Обичам, като се смее. А-ха да се предам и да обърна всичко на весела закачка, когато току до нас чувам някакво кудкудякане, оная с филцовата шапка, опиянена от женска съпричастност, се хили безогледно, без да й пука. Изведнъж просто нямам избор. Ставам груб. Притискам Одил до плексигласа и опитвам да се добера до отвора на чантата, тя се съпротивлява, оплаква се, че я боли, казвам: дай ключовете, мамка му, тя вика: ти си откачил, аз изтръгвам морбието от ръцете й, хвърлям го на щанда и най-сетне усещам ключовете сред хаоса в чантата й, измъквам ги, раздрънквам ги пред очите й, ама не я пускам, после викам: изчезваме оттук веднага. Жената с шапката сега изглежда направо ужасена, май вече не е смешно, нали? Помъквам Одил и количката, минаваме край ниските витрини към касите и изхода, стискам я яко за китката, макар че тя не оказва никаква съпротива, но в подчинението й няма нищо невинно, бих предпочел да трябва да я тегля насила, знам вече, все аз плащам, нахлузи ли тя костюм на мъченица. Естествено, и на касите има опашка. Нареждаме се на тая кошмарна редица, без дума да си кажем. Пуснах ръката на Одил и тя се преструва на обикновена клиентка, дори виждам как побутва разни неща в количката и поподрежда, та да ни е по-лесно при поставянето в пликовете. На паркинга не си продумваме. Нито пък в колата. Мръкнало се е. Светлините по пътя ни приспиват, затова слагам сидито с португалското парче, женския глас, който повтаря все същата дума до безкрай.

 

МАРГЬОРИТ БЛО

В онези далечни времена, когато още все още бях омъжена, ходехме лятото на почивка в един хотел и там всяка година се засичахме с някаква жена. Приветлива, елегантна, сивите й коси бяха спортно подстригани. Участваше във всичко, обикаляше от група на група и всеки път вечеряше на различна маса. Късните следобеди често прекарваше с книга в ръка. Сядаше в някой ъгъл на салона, така че да вижда кой влиза и излиза. Дори да зърнеше някое слабо познато лице, тя светваше цяла и размахваше книгата като носна кърпичка. Веднъж се появи с висока тъмнокоса жена с ефирна плисирана пола. Двете бяха неразделни. Закусваха на брега на езерото, играеха тенис или карти. Попитах коя е жената и ми казаха, че била дама за компания. Приех думата за нещо обичайно, понятие без особено значение. Всяка година по същото време двете се появяваха и аз си казвах: ето я госпожа Компен и нейната дама за компания. После почнаха да водят и куче, каишката държеше ту едната, ту другата, но очевидно стопанка му беше госпожа Компен. Сутрин тръгваха тримата, кучето дърпаше напред, а те опитваха да го удържат, викаха го във всички възможни тоналности, но без никакъв успех. Февруари тази зима, тоест – доста години по-късно, се качих в планината с вече порасналия ми син. Той, разбира се, кара ски с приятели, аз се разхождам. Обичам разходките, обичам гората и тишината. В хотела ми показаха няколко маршрута, но не посмях да ги изпробвам, понеже ми се видяха доста отдалечени. Не бива да оставаш сам далеч в планината и в снега. Рекох си през смях – защо не оставя една обява на рецепцията: сама жена търси приятен човек, с когото да се разхожда. Веднага се сетих за госпожа Компен и нейната дама за компания и чак сега разбрах какво означава дама за компания. И това разбиране ме стресна, понеже госпожа Компен винаги ми бе изглеждала някак отнесена. Дори и когато се смееше заедно с всички. Или, като се замисля, най-вече когато се смееше и се обличаше за вечеря. Затова се обърнах към баща ми, сиреч – погледнах към небето и прошепнах: тате, нали няма да стана една нова госпожа Компен! Отдавна не бях се обръщала към баща ми. След смъртта му все искам да се намесва в живота ми. Гледам към небето и му говоря потайно и прочувствено. Той е единственото същество, към което мога да се обърна, когато се чувствам безсилна. Освен него не познавам никого в отвъдното, който би ми обърнал внимание. Никога не ми минава през ума да заговоря на Господ. Винаги съм си мислела, че не можем да притесняваме Бог. Не бива да говорим директно с Него. Той няма време да се занимава с частни случаи. Освен ако не са изключително тежки. Според сериозността на молитвите моите са си направо казано смехотворни. Изпитвам същото чувство като приятелката ми Полин, когато намери в избуялата трева огърлицата, завещана й от собствената й майка. На връщане минавали през някакво село и съпругът й внезапно спрял и хукнал към черквата. Понеже вратата била затворена, почнал като луд да дърпа резето. Ама какво правиш? Искам да благодаря на Господ, рекъл той. – Дреме му на Господ! – Тогава ще благодаря на Светата Дева. – Слушай, Ерве, ако има Господ, ако има Света Дева, мислиш ли, че виждайки света, земните злочестини и всичко, което се случва, на тях им пука за моята огърлица?!… Та затова се обръщах към баща ми, той ми се струваше някак по-достъпен. Пък и му исках съвсем определени неща. Може би поради обстоятелствата имах точни желания, а и тайно желаех да проверя възможностите му. Но така или иначе, молитвите се свеждаха винаги до молба за помощ. Молитва заради самата молитва. Ама баща ми е много зле. Или не ме чува, или не притежава никаква власт. Много жалко, ако мъртвите са безсилни. Не одобрявам такова радикално  разделение  на  световете. Понякога все пак му приписвам някакви пророчески знания. Мисля си: той не отвръща на молбите ти, понеже знае, че те не са в правилната посока или нарушават добрия тон. Ядосвам се и искам да си кажа: а бе, ти в какво се бъркаш, от друга страна пък, поне оправдавам ненамесата му като някакъв решителен акт. Така се случи и с Жан-Габриел Вигарело, последната ми сърдечна тръпка. Жан-Габриел Вигарело е мой колега, преподавател по математика в гимназията „Камий Сен Санс“, където съм учителка по испански. След раздялата си казах, че баща ми беше прав. Но какво е раздялата? Тя е старостта. Небесните правила, следвани от баща ми, ме дразнят, а като се замислиш, са и доста буржоазни. Докато беше жив, той вярваше в звездите, в обитаваните от духове къщи и прочие езотерични дрънканици. Макар че превърна безверието си във върховна суета, брат ми Ернест с всеки изминал ден заприличва все повече на баща ни. Наскоро чух и от неговата уста, че „звездите предразполагат, но не предрешават“. Баща ми беше луд по тая формулировка, бях го забравила, но с почти заплашителен тон добавяше към нея името на Птоломей. Мислех си – щом звездите не предрешават, ти пък, тате, какво би могъл да знаеш за иманентното бъдеще? Започнах да се интересувам от Жан-Габриел Вигарело в деня, в който забелязах очите му. Не беше лесно да ги забележиш, като се има предвид прическата му – дългата коса превземаше цялото чело, прическа хем грозна, хем немислима за човек на неговата възраст. Веднага си помислих – тоя има жена, която въобще не се грижи за него (женен е, разбира се). Не може да оставиш почти шейсетгодишен мъж с такава прическа. Или поне да му каже – не си крий очите. Сиво-сини, променящи цвета си, проблясваха като високопланински езера. Една вечер се оказах сама с него в някакво кафене в Мадрид (бяха организирали екскурзия до Мадрид на три паралелки), набрах смелост и му казах: имате много нежни очи, Жан-Габриел, наистина е тъпо да ги криете по този начин. От дума на дума след това изречение и бутилка вино „Карта де Оро“ се озовахме в стаята ми, която гледаше към двор, пълен с мяукащи котки. Щом се върнахме в Руан, той веднага потъна в обичайния си живот. Разминавахме се по коридорите на гимназията, сякаш нищо не е било, той все бързаше нанякъде с чанта в лявата ръка, изкривен на една страна, а сивият перчем хептен бе превзел челото му. Жалък е безмълвният начин, по който мъжете ви отпращат, като му дойде времето. Сякаш всячески искат да ни напомнят, че съществуването е нещо, което задължително трябва да бъде прекъсвано. Реших да му оставя няколко думи в неговото отделение за писма. Да му драсна нещо леко и възвишено, което да напомня мадридската ни преживелица. И го сторих една сутрин, когато той беше на работа. Никакъв отговор. Нито този ден, нито следващите. Поздравявахме се, все едно нищо не е било. Обзе ме някаква мъка, не бих казала любовна, не, по-скоро бих я нарекла мъката на изоставения. Едно стихотворение на Борхес започва така: Ya no es magico el mundo. Te han dejadо. „И светът не е магия вече. Оставен си.“ Казва „оставен“, всекидневна дума, без никакъв конотативен шум. Всеки един би могъл да ви остави, дори Жан-Габриел Вигарело с прическата на бийтълс петдесет години по-късно. Помолих баща си да се намеси. Междувременно му драснах  още  няколко  думи,  само  едно  изречение: „Не ме забравяй напълно. Маргьорит“. Смятах, че „напълно“ е идеалната дума, която би обезсилила страховете му – ако имаше такива. Леко припомняне с лековат тон. А на баща си рекох, че макар и все още да съм хубавка, сам виждаш, че нищо не се случва, а си остарявам. Рекох му още, напускам гимназията в пет следобед, сега е девет сутринта, разполагаш с осем часа, за да вдъхнеш някакъв мил отговор на Жан-Габриел Вигарело, и нека го намеря в моето отделение или пък на мобилния. Бащата не си мръдна пръста. След раздялата го оправдавам. Пък и кога ли е обръщал внимание на абсурдните мои залитания. И е прав. Избираме си някое лице сред многото, непрекъснато търсим спасителната шамандура. Всеки иска да има нещо за разказване. Навремето се хвърлях в бъдещето, без въобще да се замислям. Госпожа Компен със сигурност бе от типа жени, склонни към абсурдни залитания. Още като идваше сама в хотела, мъкнеше куп куфари. Всяка вечер я виждахме с различна рокля, с различна огърлица. Мажеше се с червило чак до зъбите, това бе част от елегантността й. Обикаляше от маса на маса, пиеше чаша след чаша с тези и онези, превъзбудено влизаше в разговори, най-вече с мъжете. Аз тогава бях със съпруга си и децата. Малка клетка на обществото на топличко, откъдето наблюдавах света. Госпожа Компен пърхаше като нощна пеперуда. Дантелените й крилца я носеха и в най-потайното ъгълче, дето проникваше лъч светлина. Още от дете си представям времето като някаква фигура. Годината е равнобедрен трапец. Отгоре е зимата, добре подпряна права линия. Есента и пролетта са успоредни като плисирана пола. А лятото за мен винаги е било дълъг равен под. Имам чувството, че днес ъглите някак омекнаха и фигурата взе да става нестабилна. На какво ли е знак това? Не искам и аз да се превърна в госпожа Компен. Трябва сериозно да поговоря с баща ми. Ще му кажа, че му се предоставя единствена възможност да се намеси за мое добро. Ще го помоля да възстанови геометрията на собствения ми живот. Нещо много просто и неизискващо кой знае колко комбинации. Би ли могъл – готвя се да му река – да изпречиш на пътя ми някой веселяк, който да обича разходките и с когото заедно да се посмеем? Сигурно все познаваш някой с добре подпъхнат в старомодното палто шал, който би ми подал сигурната си ръка, за да ме поведе в снега и горите, без да ме загуби.

 


[1] „Фрагменти от едно апокрифно евангелие“. В: Смърт и компас. С., Труд, 2004 г., превод Светла Христова. –  Б.ред.

 Още за романа на Ясмина Реза