България и Румъния така и не станаха и до ден днешен част от Шенгенското пространство. Въпреки категорично заявеното и трайно поддържано желание на двете държави и въпреки положените усилия от различните им правителства в продължение на не малко време. Още преди около седем години въпросът за присъединяването към Шенгенската система за сигурност стана една от централните теми на интерес в българското общество. Същото може да се каже и за румънското. И тази тема беше използвана съответно активно като вътрешнополитически фактор за позициониране и преподреждане върху дъската на партийните игри.
После малко позаглъхнаха нещата. Като с всяко чудо, но дойдоха бежанците и се актуализираха питанията за влизанията.
Но и двете страни – България и Румъния – продължаваха и продължават да бъдат разглеждани като неблагонадеждни за Шенген в оптиката на главните в Европейския съюз. Или поне на тази дъска се разиграват такива ходове и демонстрации.
Спомням си, че през 2011-а особено Франция – в официалната си политика по отношение на българското присъединяване към общата система за сигурност – беше активно негативна.
Трагедиите, покрусили Франция и всички нас, поставят въпроса доколко състоятелна е Шенгенската система, като се вземат предвид както максималното улесняване на придвижването между отделните държави, така и сигурността. Сигурността и предназначението на тази система да осигурява безопасен и спокоен живот на гражданите, живеещи в границите на нейния периметър.
Само в рамките на часове умряха и бяха ранени всички тези хора. В Париж.
Трябва да го кажем в прав текст. Съжалявам, но ще бъда изцяло открит. Една от европейските държави, които още от самото създаване на защитеното пространство, неречено Шенген, бяха най-скептични към приобщаваното на България и Румъния в обществото на така обединените държави, допусна в сърцето на Париж да се разиграят събитията, които ни разтресоха.
Къде е тази сигурност?! Къде се пропука защитната решетка, докато се изграждаха и изграждат стени?!
Или България сега може би ще излезе – като външна, незащитена достатъчно добре граница, че е неблагонадеждна до отчаяние? Че е допуснала проникването на терористите в Шенгенското пространство? А то какво прави със себе си? Това е въпросът.
Предполагам, че не са малцина онези тук, в България, които са чули, видели, знаят, ставали са свидетели дори някой път на далаверите с трафика на емигранти през България. А колко са замесените, не смея и да предполагам. Но въпреки това българските власти и държавата ни като цяло, убеден съм, е нередно да бъдат по какъвто и да е начин обвинени в нещо, което да е застрашило общата европейска сигурност, а значи и тази на Френската република.
Всички сме много тежко застрашени. Наясно съм с това, че „Ислямска държава” в момента вече е сила, набрала такава мощ, инфилтрирала се до степен, непостигана по-рано може би от подобни на нея организации, че няма как да не те е страх от тези хора всеки ден. Но френските служби за сигурност очевидно допуснаха такава сурова грешка, че отново трябва да се запитаме: „Какво казахте, извинете, за Шенген?
И всичко това се случва скоро след убийствата в редакцията на „Шарли Ебдо”. Недоумявам как не беше предприето в този период нещо, как не се затегнаха коланите, за да се получи спасение. Или без-опасност, ако предпочитате така да бъде формулирано казаното. Откъм другата страна на смисъла.
Наистина се чудя как във Франция нивото на сигурността се срина до етажите на пълната несигурност и се стигна до това, което стана.
Никой не е застрахован, разбира се, и в момента е страшно. Трябва ли да декларирам, че съчувствам най-искрено. И все пак – Шенген?!
Тогава как да се учудя, че нашият министър-председател даде знак – може би все пак не абсолютен, но достатъчно силен и ясен, че България няма да се присъедини към предприетите от Франция бойни действия срещу позициите на „Ислямска държава” в Сирия и Ирак. Как да се учудя, като България продължава да не е готова за влизане в заветния Шенген съгласно мнението на реципиентите.
Има такива моменти в живота. В една своя предишна статия написах, че в Европа започнахме ясно различимо да фалираме откъм солидарност. Тогава, когато се налага да се скрепиш, да си до другия не просто през хартиите и химикалките. Страх ме е, че ако продължаваме да се съхраняваме така в отделните си клетки, ще станем лесна плячка. А дебненето е свирепо, както се вижда.
Дезинтеграцията, в Европа, поне за мен, е безпогрешно разпознаваема. И да преувеличавам или бъркам в преценката си, то с удоволствие и смирено ще приема проблемът да си остане мой. Но само се моля да не е общ.
