0
5370

Близо до зрителя, далеч от човека

„Скованост и студенина иде от малкия екран. Няма движение, няма приближаване. Няма смях!“ Размисъл върху първите стъпки на българската телевизия, публикуван във в. „Литературен фронт“, 18 октомври 1962 г.

Все още у нас е прието да се казва, че телевизията е млада. Казват го за оправдание, казват го за утеха, казват го и за надежда. „Другари, ние сме най-младият отрасъл на нашата култура, ние сега се учим, ние тепърва ще се проявим…“

А пък на мене като на зрител ми се струва, че нашата телевизия е някак преждевременно остаряла, защото в нейните прояви не се забелязват характерните белези на младостта. Къде е буйният растеж, къде са пъргавите движения, младежката енергичност и безпокойствие, младежката страст да се кажат много неща, младежката смелост, дори младежката нестабилност.

Моля, нашата телевизия е стабилна. Тя е невероятно стабилна. Дете, на което хрущялите автоматически са се превърнали в кости. Тяхната якост е якостта на шаблона. Тяхната твърдост е твърдостта на предразсъдъците.

Погледнете програмата: За децата. По света и у нас. Очерк или репортаж. Филм или концерт. Тук-там интервю. Рядко фейлетон. Съвсем рядко телевизионна постановка. Новини. Плюс външни предавания.

Телевизията дойде при нас като културна необходимост. Дойде с обещанието да влее в дните ни разнообразни интереси, да ни приближи до познати и непознати страни от живота на нашето общество, до труда, до изкуството, до науката, до спорта, с които без нея по-рядко бихме се срещали.

Телевизията дойде със силното оръжие на един нов жанр, чиито блестящи възможности са: нейната близост до зрителя, непосредственост в общуването със зрителя, едновременност на предаването и приемането и т. н.

Не зная как се е случило, но нашата телевизия е обезоръжена. Твърде възможно е другарите от телевизията да са се уплашили от това оръжие и да са го оставили някъде на склад. Дано не е ръждясало.

Ако направим един елементарен анализ на програмите на българската телевизия, ще почувстваме твърде неприятния стремеж да се запълнят някак трите часа, като голямата част от това време се предостави на обикновения филм.

Така телевизията се превръща в домашно кино. Един жанр се самоотрича, защото няма сили. Трите часа го ужасяват, два го плашат, един час е мъчителен. Дайте десетина минути.

Зная, че в списъка на оправданията, които биха ни казали като обективна причина, стои липсата на достатъчно техника, помещения и т.н.

Но нека погледнем тогава нещата в рамките на съществуващите възможности, за да се убедим, че и при чудесни помещения положението едва ли би се подобрило, ако се върви по този път.

Като че единствено децата не биха могли сериозно да се оплачат и то благодарение на създателите на хубавите мултфилми. Прегледът „По света и у нас“ е така досадно шаблонизиран, че рядко просветва нещо по-интересно. Буквалното възпроизвеждане на трудовите делници не прави прегледа по-съвременен. Има хора у нас, които мислят, че като показват как се работят шайби и зъбни колелета, и говорят за процентите на бригадите, изпълняват някакъв дълг към нашето социалистическо ежедневие. Разбира се, прекрасно е, че у нас се работят шайби и зъбни колелета, но ги работят хора, чието душевно съдържание не се изчерпва с професията им. Доста по-дълбоки са корените на техните успехи, многостранни и богати са техните характери. И погледите им не са забити в шайбите, както иска да ни увери камерата.

А филмовите репортажи с патетичен дикторски текст, с големи и често празни приказки губят и последната възможност да влязат в непосредствена близост със зрителя. Някаква ученическа мода има в телевизията да се декламират фрази, уж изразяващи нашата съвременност. Социализмът не е идея, която усърдни чиновници трябва да пробутват, прокарват, избистрят, а яркото съдържание на цяла действителност, което не търпи литературни имитации. Много малко са щастливите изключения при репортажа, толкова малко, че човек ги смята за случайност. Или пък да вземем интервютата. Те странно напомнят снимки от стар албум…

Връх на всичко е игралният филм. Да се съгласим, че телевизията трябва да дава само стари филми. Но нима човекът, който избира тези филми, няма елементарен вкус, нима не е чел критиката, та ни поднася най-често произведения с ниска художествена стойност, спечелили си още от киносалоните лоша слава.

И всичко това да се запълнят трите часа време, което във въображението на телевизионните работници е изглежда кошмар. На помощ идват външните предавания. Но как се водят те!

Една служебна безстрастна камера предава с еднакво спокойствие и финансова добросъвестност футболен мач и опера, баскетбол и театър.

И тук обезоръжаване на жанра.

Ако човек посети едно от тия събития, той ще бъда в обкръжение на хора, ще има интересни впечатления, ще си спомни някакви подробности, ще помисли за изпълнителите, ще му бъде някак весело или тъжно…

Всеки момент от живота, всеки къс от него носи някакво настроение. Погледнете през прозореца – улицата има свое настроение, гората има свое настроение, всеки човек има свое настроение. А телевизионната камера няма!

Скованост и студенина иде от малкия екран. Няма движение, няма приближаване. Няма смях!

Като че някой е забранил под най-строго наказание на телевизионните работници да се смеят. Колко интервюта биха спечелили, ако бяха по-весели, колко външни предавания биха били по-интересни, обогатени, ако един импровизатор с находчивост, остроумие и талант би застанал до камерата, пред нея. Когато говорим за смеха, трябва да знаем, че това е вече въпрос и на интелигентност. От малкия екран трябва да блика ведро, оптимистично настроение, а не някаква измислена патетика, фалшив патос, безстрастна сериозност. Та това, ако щете, са антинационални, неприсъщи на нашия народ черти.

И всичко е напълно възможно в рамките на съществуващата техника.

Чудно ми е как досега наши компетентни критици и културни деятели не са обърнали внимание на грешките в телевизията. Обяснявам си го с непростимо равнодушие. А може би мислят, че нещата ще се оправят с течение на времето, че другарите, които лошо работят, най-после ще се проявят. Бих запитал – трябва ли търпеливо да чакаме десет или петнадесет години, докато някой се научи да работи? Когато нов работник постъпи в едно предприятие, още на втората седмица се знае какво представлява той.

Трябва ясно да се формулира програмата на телевизията с оглед нейната жанрова боеспособност. Трябва да се привлекат способни, преди всичко творчески работници, трябва да се отстранят всички бюрократични навици, да се създаде една истинска творческа обстановка. Струва ми се, че в телевизията повече място трябва да има за режисьора, писателя, актьора, отколкото за журналиста, защото това е изкуство.

Нашата телевизия трябва да създаде свой облик като необходим жанр.

Творчески несполуки е имало и ще има винаги, но ние ги оправдаваме, защото е било търсено, защото е опитвано, защото авторът не е пожалил себе си. Но нетворческото равно и безцветно отношение на чиновници ние в никакъв случай не можем да приемем.

Не е възможно, нито е нужно да засягам всички проблеми на нашата телевизия.

Пиша тия редове, за да изразя своето разочарование на зрител.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияДружеска апология
Следваща статия„Лицемерната“ политкоректност и „естественото“ варварство