0
512

Блуменберг

Досегаем, жълт, власат: една нощ в кабинета на прочутия философ Ханс Блуменберг (1920-1996) с учудваща естественост се появява лъв. Романът „Блуменберг” от Сибиле Левичаров се отличава с изискан комизъм и езикова изобретателност. Откъс от книгата, издадена от Атлантис КЛ.

blumenberg21Излегнат удобно на килима, лъвът не сваля очи от домакина, който обаче с известни усилия все пак успява да запази самообладание. Запазва го и на следващия ден, когато лъвът се появява на лекцията му. Аудиторията е претъпкана, но по всичко личи, че никой от присъстващите не го забелязва. Дали това не е отличителна похвала от най-високо място за последния философ, оценил по достойнство „царя на животните”?

Появата на лъва не се ограничава само в живота на Блуменберг. Без да съзнават, под неговото въздействие попадат и неколцина негови студенти – крехката Иза, безнадеждно влюбена в своя професор, свръхинтелигентният Герхард, ревностен  блуменбергианец, авантюристът Рихард, запилял се някъде по течението на Амазонка, налудничавият красавец Ханзи…

„В своя роман „Блуменберг” Сибиле Левичаров дава воля на фантазията си и с предизвикателна дързост напуска коловозите на реалистичното повествование. Появата на невидим за другите лъв отвежда прочутия философ Ханс Блуменберг (1920-1996), а и читателя до границите на рационалното.” Това са аргументите на журито на Националната литературна награда – през 2012 г. романът беше включен в краткия списък с номинации за нея. И още: „ С езикова изобретателност и изискан комизъм животът на самотния мислител се противопоставя на недостатъците и опасностите в човешкото съществуване… Сибиле Левичаров преплита орбитите на духовното светило и на неговите млади спътници в изумителен словесен космос, който накрая се разширява чак до отвъдния свят.”

На въпроса на един журналист: „Какво общо има в екзистенциален план философът Ханс Блуменберг с вас?”, писателката отвръща: „Рано прочетох Блуменберг и не го разбрах, но той не ме остави десетилетия наред. При него вълнуващото е, че той не се решава докрай: цени достиженията на модерността, но като меланхолик отчита и нейните загуби. Чудото вече не е появява в модерния свят с неговото задължение към чувството за реалност. А там, където всички илюзии изчезват, се поставя въпросът за безутешността.”

 

„Блуменберг” Сибиле Левичаров, изд. Атлантис КЛ, 2013, превод от немски Любомир Илиев

 

lewitscharoff_sibylleСибиле Левичаров, родена през 1954 г. в Щутгарт като дъщеря на български емигрант, е сред най-интересните имена в съвременната немскоезична литература. Завършила е религиознание в Свободния университет в Берлин. След кратък престой в Буенос Айрес и Париж се установява в Берлин. Литературното творчество на Сибиле Левичаров не е голямо по обем, но е всепризнато от литературната критика. Всяка нейна книга се превръща в магнит за литературните награди. За романа си „Апостолов”, нашумял и у нас, тя получи Наградата на Лайпцигския панаир на книгата (2009 г.). Новият й роман „Блуменберг” бе включен в краткия списък с номинации за Националната литературна награда на Германия за 2012 г.

 

Любомир Илиев е eдин от най-изтъкнатите български преводачи. В две последователни години – 2008 и 2009 – той заслужи Националната награда за превод „Христо Г. Данов”. През 2102 г. му бе връчена и Австрийската държавна награда за литературен превод. Сред многобройните му преводи се открояват „Корабът на глупците” на Себастиян Брант, „Натан Мъдрецът” на Лесинг, драмите на Шилер, Гьотевият „Фауст”, „Сомнамбулите” на Херман Брох, „Сидхарта” на Херман Хесе, както и творби на Хайнрих Бьол, Гюнтер Грас, Зигфрид Ленц, Бернхард Шлинк, Уве Тим, Мартин Зутер, Даниел Келман и др. Забележителен връх е преводът му на „Човекът без качества” от  Роберт Музил.

„Блуменберг” излиза в поредицата „Вълшебната планина”, в която издателството предлага съвременна проза от Германия, Австрия и Швейцария. Следващи заглавия от поредицата: „План D” от Симон Урбан, „Смразено време” от Ана Ким  (Европейска литературна награда за 2012) „Центробежни сили” от Щефан Томе (номинация за Националната награда на Германия за 2012), бестселърът „Той пак е тук” от Тимур Вермеш, „Леон и Луизе” от Алекс Капю.

 

Кока-кола

 

 

Както обикновено, Блуменберг се събуди към единайсет и половина. От сънищата си помнеше само как бе получил като подарък от баща си африканска пощенска марка, на която беше изобразен лъв с навирена опашка с пискюл накрая. Марката му бе дадена с помощта на пинсета, за да се пресели в забавен каданс от голямата бащина в малката детска ръка. Не, не съвсем. Посред съня му го беше обзело вцепенение, детската му ръчица не бе успяла да поеме пинсетата и този момент до такава степен беше вбесил сънуващия, че той се събуди, но веднага след това заспа отново.

Сънят обаче му достави внушителна порция утешение; чувстваше се добре както рядко досега и дори му се прииска както по-рано да удря – туп, туп – топката по тенискорта, при което вдигна за проба ръцете си на височината на гърдите и отведе лакътя си назад. От години не бе усещал такава жажда за дела. В нозете го загъделичка желанието да догони някоя топка; видя праха от червения корт и чу ясния удар, с който ракетата посрещаше топката, както и по-приглушения звук, когато топката докоснеше корта. Запита се дали наистина е било мъдро решение от негова страна да води живот на краен домосед с ръждясващи кокали. Внезапно в левия му крак го прониза болка, точно на мястото, където навремето бе имал мускулно разтежение, след като беше стъпил накриво върху една топка и бе паднал.

Преди да изпие първото си кафе, да свали халата и да се облече за всекидневните си занимания, той надникна още веднъж в кабинета за лъва. Нямаше лъв, никъде. Което и не беше особено странно, понеже денят навън бе ярък, сияйно светъл майски ден, в който всичко блестеше като ново и на дневна светлина изникваха само осезаеми неща.

Полуизпитата бутилка вино и чашата още стояха там. Ноздрите на Блуменберг се разшириха; след като подуши малко насам-натам из помещението, му се стори, че из въздуха все още се носят остатъци от миризма на лъв. Отвори два прозореца и се втренчи в бурно връхлитаните от пчелите розови храсти.

Днешната му лекция беше за необходимостта на човека от утеха при същевременната му неспособност да бъде утешен. Точно в 14 часа и 15 минути влезе в залата на двореца в Мюнстер през една странична врата. Всички банки бяха натъпкани, закъснелите слушатели ги дозапълваха в момента. Погледът на Блуменберг спря върху катедрата; по лицето му се изписа погнуса. Там стояха шест празни бутилки от кока-кола и сякаш му се подиграваха. Някой ги беше оставил умишлено или неумишлено не беше ги вдигнал, за да стърчат там като провокация. Блуменберг свали бомбето и връхната си дреха, остави чантата си на издължения плот, който минаваше от двете страни на катедрата, и се замисли как да постъпи. Нямаше да каже нито дума. В стремежа си да има колкото може по-малко допирни точки на собствената си кожа с лепкавия обект, стисна първата бутилка между палеца и показалеца и предпазливо я отнесе до перваза на прозореца към двора.

Необходимостта на човека от утеха е всеобхватна, изрече Блуменберг с леко носов глас, когато се обърна, насочи се обратно към катедрата и повтори процедурата с втората бутилка: хората полагат огромни усилия, за да утешат други хора, но рядко постигат успех.

В достолепната зала се бе възцарило невероятно напрежение, но никой не дръзваше да се засмее.

Говореше бавно и с неимоверна прецизност: с доста странно основание необходимостта от утеха и податливостта на утеха се поставят под егидата на известна срамливост, подобно на бедността или на глупостта. Дискриминирането на утехата непрестанно напредва.

Междувременно бе дошъл редът на третата бутилка, която той отнесе до новото й място с такава равномерност, че при всяко отиване и връщане дори броят на стъпките му оставаше непроменен: точно двайсет и две.

Като държеше с два пръста четвъртата бутилка, той обясни, че утехата се основавала на общата склонност на човека да прехвърля нещо другиму, основавала се на това, че човек не бил длъжен да върши и носи сам всичко, което му се възлагало. Обаче, каза Блуменберг и едновременно с въпросното „обаче” взе петата бутилка, сме станали неспособни да си служим с гигантския арсенал от инструменти за утеха или поне утешение, натрупан в хода на човешката история.

Това се отнасяло най-вече до тълкуванията на света, които нямали друга задача, освен да предлагат на човека утеха. На връщане от транспортирането на шестата бутилка той заговори с такава енергия, сякаш искаше да прогори с нажежена игла дефиницията си в мозъците на своите слушатели: всички съмнения по адрес на утехата, всички клевети спрямо нуждата от утеха почиват върху предположението, че тя е заобикаляне на съзнанието.

Отвори чантата си и извади от нея купчина картотечни единици и няколко страници ръкопис, които невъзмутимо разстла върху плота: вие, дами и господа,сте същества,които се нуждаят от утеха,понякога сте дори направо за окайване, и аз също съм такъв; искаме да даваме и да получаваме утеха,само че това не е толкова лесно.

Когато вдигна очи от картотеката си, видя лъва. Слизаше по средните стъпала между редиците, не по съвсем права линия, а с леко поклащане наляво-надясно, както вървят хищниците. Идваше точно така, както го беше описал Аристотел – с яки, жилести крака, с широк раменен пояс, с мощен гръден кош и мощен гръб, който пружинираше край раменете при ходене. Този лъв бе значително по-млад, отколкото го помнеше, извънредно представителен лъвски екземпляр в разцвета на силите и претенциите си, с лъскава, безукорно цялостна кожа.

Когато дойде утешителят, усмихна се Блуменберг вътре в себе си, нищо чудно да не го разпознаем. Нямаше никакво съмнение, че лъвът оставаше неразпознат. Слушателите по банките не го забелязваха. Блуменберг невъзмутимо продължи: програмите на съзнанието, на които сме се посветили, постоянните подтици за създаване на повече съзнание, тъкмо те ни принуждават да вземаме решения от гледна точка на реализма. Властното нахлуване на нещата в думите ни лишава от способността да даряваме утеха, да приемаме утеха.

Макар да бе много представителен, лъвът в залата изглеждаше по-дребен от лъва в кабинета му.

Подчерта, че докато хората взаимно се принуждават към реализъм, те неизбежно се нуждаят от утеха, но в действителност са безутешни. Загърбили господството на желанията и податливостта на илюзии, те са се лишили от една обширна плоскост на утешения, която би могла да ги избави от вдъхващата страх взаимна обвързаност на раждането и смъртта.

Блуменберг не вярваше нито на дума от онова, което току-що бе изрекъл. Лъвът решително го опровергаваше. От него струеше силна утеха. Беше приклекнал малко вдясно от плота, видът му е доста живописен, рече си Блуменберг. За миг видя себе си като дребосък, а лъва – като огромен звяр; легнал удобно между лапите на лъва, Блуменберг изнасяше лекцията си. Над невзрачната му човешка глава се извисяваше властната глава на лъва, който чрез оголваната си от време на време челюст придаваше настойчивост и острота на всичко, за което идеше реч в лекцията.

Лъвът извърна глава към Блуменберг, но също така би могъл да я насочи и към студентите и по този начин да огледа залата – стара, леко издигната аудитория с прозорци от двете страни, които стигаха почти до пода. По банките обаче беше насядала далеч не само студентска младеж; на лекциите на Блуменберг редовно присъстваше образована публика в по-напреднала възраст от града, сред нея и неколцина професори от други специалности. На първия ред седяха няколко особено усърдни студенти, насочили към него микрофоните на своите касетофони.

Всички до един гледаха през лъва, сякаш той не се открояваше върху дървения под. Ала четирима младежи, небрежно пръснати из залата, усещаха, че се е случило нещо необичайно, което излиза извън достойната за запомняне акция с бутилките от кола на техния професор. Като че ли бяха подушили нещо, като че ли бяха доловили с фините нишки на инстинктите си нещо, чието място обикновено не е в една зала за лекции. Рихард, който по-скоро висеше, отколкото седеше с изпънати крака на предпредпоследния ред, бе поразен точно като Иза, която – както винаги – бе заела с изправен като свещ гръб мястото си на първия ред, малко вдясно от катедрата; Герхард и Ханзи, разположени вляво и вдясно по средата на залата, също бяха заразени, но никой не бе в състояние да каже от какво. Само Иза забелязваше, че професорът често поглежда към пода, към едно място, на което не се виждаше нищо.

Лъвът излъчваше силово поле, което неимоверно оживи Блуменберг.

Чувстваше се свързан в единна цялост със съдбата си, както никога досега. Много ясно, нали повече от лекциите му бяха се радвали на успех. Отдавна знаеше как чрез прецизно вкарване на мисловния си поток в устната реч да издигне собствената си личност в по-висша културна сфера и да я остави да расте там, как чрез чуждото удоволствие (което намираше отражение във внимателните лица на слушателите му) да превръща пълнотата на мислите си в лично удоволствие. Умееше свободно, от картонче на картонче, които местеше по плота като при пасианс, да създава гъвкаво слово – като междувременно хвърляше поглед наляво към зеления парк и после отново спираше очи на слушателите, – да сипе анекдоти сред казаното и да пристъпва в неразорани целини, разкрили му се едва по време на говоренето, при което паметта никога не му изневеряваше, а вписваше в тези неразорани целини образни препратки и размисли – да, в тези неща имаше опит, в тези неща бе майстор.

Съзнаваше изключителните си способности. Професионалната му сръчност на назначен на редовно място философ се проявяваше в пълния си блясък.

Поглеждаше към лъва и говореше въодушевено. Говореше за арфи на сферите, за химни на пилигримите, за желанието за зачатие у вселената, като не пропусна да спомене и едно кратко съобщение от вестникарската рубрика „Разни”, според което американците били измислили нещо като темпорална каска, която приличала донякъде на бродирана гугла върху каничка за кафе, но въпреки това помагала на онзи, който я носи, да си проправи път в света от своето раждане до смъртта си. И се увлече дотолкова, че вдигна ръце и си сложи на главата въображаемата темпорална каска на Дъглас Е. Бикърсън.

За да потисне последвалото развеселяване в аудиторията, той изтръгна следващото изречение от глъбта на издадената си гръд: Помислете си за начина, по който човек разпределя времето си, най-ранимото място от неговото съществуване – помислете си само колко е трудно да въздадеш действена утеха при окончателна крайност и невъзвратимост. За да превърнеш нещо напълно непознато в познато, са ти потребни изкусни умения, пък дори те да са във вид на каски, които приличат на гугли.

Смях в залата. Блуменберг бе обхванал с две ръце разположените по-високо странични стени на катедрата, но сега ги пусна и положи длани върху плота й: За начините да удължиш и трансформираш времето, за желанията да се завърнеш в архаичната безотговорност, за целителните планове на по-висшите инстанции, както и за духовните сили, които подпомагат всичко това, ще говорим следващия път.

Събра си картотечните единици; докато аплодисментите кънтяха по банките, той очука картончетата си така, че да им придаде формата на тесте и ги мушна обратно в чантата си, взе палтото и шапката си и бързо изчезна, така както се бе появил – през страничната врата. Всъщност не чак толкова бързо. Рихард, Герхард, Иза и неколцина други станаха свидетели на странна гледка, когато техният професор, вече с ръка върху дръжката на вратата, внезапно спря, обърна се и изчака така известно време с поглед, вперен пред себе си. Сякаш искаше да стори път някому, мъжът вежливо отстъпи встрани, после се извърна с елегантно движение, натисна дръжката, заключи вратата и чак тогава изчезна.

Както винаги не бе предоставил на слушателите си възможност да встъпят в разговор с него. Нямаше навика да си губи времето в чакане на тази или онази забележка, например похвала или тъп коментар, който някой студент искаше да излее от сърцето си. Веднага се качи в пежото си и измина с него малкото метри до философския факултет.

Когато влезе в кабинета си, за да се подготви за консултацията, писмено уговорена с един студент, отново се почувства обладан от идеята, която го беше споходила при първата поява на лъва – че става дума за студентска шега. В момента край него нямаше никакъв лъв. Блуменберг бе сам в кабинета си.

Шега? Но как го бяха направили? Нима студентите му бяха домъкнали до Алтенберге препариран лъв? Който на всичко отгоре, както току-що се видя, се движеше съвсем естествено? Невъзможно. Замисли се за студентите си – нещо, което напоследък му се случваше по-скоро рядко, – но не можа да си спомни нито един от тях по име. Отдавна бяха отминали времената, когато като млад професор в Гисен бе прекарвал следобедите си, а и не една вечер в оживени прения с  асистенти и студенти, обвити в дима от пури и цигари, разпалени от вино и ликьори. Отминало беше времето, когато като голобрад учен бе спорил вежливо наистина, но със сардонична самонадеяност с някои по-възрастни колеги, например с Йоахим Ритер, когото по повод доклада на един физиолог от академията в Майнц беше въвлякъл в забавна дискусия за проблемите на кръвообращението, които се пораждат от изправения вървеж на човека, като той, Блуменберг, се бе усъмнил в предимствата на двуногите пред четириногите и хитро, доста иносказателно, доста завоалирано, извънредно дискретно беше намекнал, че същото се отнася и до прословутия изправен вървеж на човека в метафоричен смисъл, както сочел опитът от неотдавнашното германско минало.

Но на такива шумотевици отдавна бе обърнал гръб. Отминало беше времето, когато подхващаше дискусии, за да бъде чут от околните и да блесне пред тях. Естествено, и днес тук-там някой студент привличаше вниманието му. Например онова момиче на първия ред, което сядаше всеки  път на едно и също място и следеше жестовете му като хипнотизирано. Постепенно обаче интересът му към студентите, който през началните години на преподавателската му дейност безспорно бе изпитвал, окончателно се изгуби.

За днешната консултация се бе записал някой си Герхард Баур. Точно в 16:15 часа на вратата се похлопа и в кабинета влезе висок, кльощав младеж. Блуменберг си спомни, че беше идвал вече на консултация при него и му бе направил добро впечатление. Още при първото посещение Блуменберг си бе спомнил за поета и философа Райнхолд Шнайдер, също върлинест двуметров мъж, който винаги се беше движил прегърбен, за да заличи идващите му в излишък двайсетина сантиметра.

Младият Баур положително бе по-малко меланхолен от въпросния поет, поруменялото му лице и косата, сресана като у някой паж, събудиха у Блуменберг бащински чувства. Освен това имаше щръкнали уши, много смешни, които изникваха от гладката му кестенява коса като розови кръгчета.

Блуменберг го помоли да седне в креслото за посетители пред кръглата масичка и на свой ред зае място до него. През прозореца се виждаше площадът пред катедралата. Кабинетът на Блуменберг беше на възвишението пред катедралата и макар помещението да бе скромно обзаведено, местоположението му беше чудесно. Никой от двамата не удостояваше катедралата дори с един поглед.

Баур не държа дълго в тайна причината за своето идване. Призна, че е поразен от знанията на Блуменберг и додаде със смутена усмивка, че схващал най-много десет процента, че и по-малко, от чутото на лекциите му, но въпреки това смятал да се осмели да се захване с една работа, в която да сравни античните и библейските герои – Херкулес, Персей, Мопс, Самсон, като имал особени предпочитания към предадения от всички жени Самсон, който умеел да се изразява толкова поетично. Та искал да се посъветва с Блуменберг по въпроса.

По отношение на десетте процента Блуменберг го успокои. Дори най-жадният за знания човек бил в състояние да възприема единствено онова, което може да се побере в космоса на собственото му мислене, и да си служи с него. Похвали избраната от Баур тема; особено плодотворно му се виждаше сравнението между Херкулес и Самсон, както Баур го скицира все още неуверено, но с трепкащи словесни пламъчета в гласа. Блуменберг потъна в размисъл за якия юдейски мъжага със седемте плитки; разтреперан, самотен и разкъсван от страсти, той е изпълнявал божествения целителен план все пак с много детинщина, например с детинщината на лакомника, който загребва с шепа мед от скелета на лъва[1].

И ето че Блуменберг наново пристъпи към онова, което през последните години бе избягвал: окуражи студента да му пише дали напредва в работата си и му обеща помощта си във вид на указания и коментари.

Щръкналите уши на Баур пламтяха от радост, когато внимателно натисна дръжката на вратата на кабинета и тихо, тихо, сякаш трябваше да внимава да не събуди някое пеленаче, затвори тапицираната врата зад себе си.

Блуменберг беше в добро настроение. Скромността на младежа, неговото усърдие, интелигентността му, която лъхаше от някои негови изрази, доказваха едно: че не всичко, на което обучава студентите си, отива на вятъра. Нещо все пак попадаше в податливите уши на някой студент, покълваше там и избуяваше по най-изненадващ начин. Прииска му се да погали младия Баур по главата, за да му даде закрилата си.

Малко по-късно напусна сградата. Днес имаше желание да повърви пеш, а не веднага да се качи в колата си, за да се прибере в Алтенберге. Беше прекрасна, топла лятна привечер, не много гореща, не и много хладна, истинско време за разходка. Реши да повърви малко по брега на река Аа. Късната пролет бе разлистила дърветата до съвършенство, нямаше почти нито един лист, който да е оглозган от гъсеници или да се гърчи прашен и изсъхнал на дръжката си. Сред дърветата свистяха припрени ветрове, клоните им сякаш махаха за поздрав. Влажните цветни лехи бяха оцветени в розово, бяло, червено, виолетово. Две заблудени патици се клатушкаха по излъхващите пара ливади. Спря и се вглъби в съзерцанието на едно кафяво лале; с много прав ствол, с достолепно вирната глава, то стърчеше само за себе си сред пъстроцветните си посестрими, които растяха една през друга във весел безпорядък.

Гледката на мъхестите тичинки в чашката на лалето, лъскаво черни на цвят, го съпровождаше още няколко крачки и постепенно се разми. Както вървеше, на няколко пъти се извърна. Дали лъвът не го следваше? Не, лъвът никакъв не се виждаше. Ами ако семейството му узнаеше за съществуването на лъва? Не от него, самият той не би го споменал нито с дума. Но жена му, дъщеря му, синовете му бяха умни и в никакъв случай безчувствени спрямо важните неща, които се случваха около него, кой знае, нищо чудно да усетеха поне лъвската миризма. Усмихна се на представата, че сега вкъщи всеки ден щяха да се приготвят огромни порции месо за лъва, които да му се сервират в кучешка паница с гигантски размери. От друга страна, този твърде специален лъв вероятно не бе консумирал месо в продължение на столетия.

Непременно трябваше да разучи при кого е бил лъвът по-рано, кому е служил. С месо? Без месо? Без месо, реши Блуменберг. Чудатото в този лъв бе именно това, че съществуваше, без да поглъща подходящите за него порции месо по примера на събратята си в природата. Появяваше се и изчезваше, без да оставя следи, не смяташе за нужно да заличава отпечатъците от стъпките си с пискюла на опашката, за да докаже алегорично близостта до Господ (което бездруго не би било възможно в кабинета или в аудиторията); не изпитваше необходимост да показва на цял свят, че върши нещо подобно на Господ, който винаги е крил своята божественост като човек. Неговият лъв не оставяше по килима лъвски изпражнения и косми, не и през 1982-а, в града Мюнстер и в този хубав майски ден, над който здрачевината вече пъплеше, за да го приключи.

 


[1] Според преданието Самсон, надарен с изключителна физическа сила, убива с голи ръце един лъв и по-сетне опитва от меда, който пчелите били направили в скелета му. – Б.пр.