0
1624

Блус

TDimova

Неотдавна попаднах на картините на един съвременен американски художник, почти непознат у нас – Анди Томас. Типичен американски художник. Наричат го разказвач. Рисува предимно сюжети от американската история. На картините, които ме впечатлиха, са изобразени американските президенти, които са оставили следа в историята. На едната са нарисувани президентите републиканци – Линкълн, Буш старши, Рейгън, Буш младши, Айзенхауер, Теодор Рузвелт, Никсън, Форд, а на другата президентите демократи – Андрю Джаксън, Ф. Д. Рузвелт, Картър, Кенеди, Клинтън, Уилсън, Джонсън, Труман. Играят карти и както на всяка игра разговарят, пушат, пият уиски, смеят се, компаниите им са развеселени, увлечени в играта и разговора. Атмосферата е предадена автентично, неповторимо и заразително – като ги гледаш ти става весело, радостно, сякаш чуваш шегите, които си подхвърлят, сякаш си  там зад гърбовете им. Атмосферата е еднакво непринудена, топла и весела както на масата на републиканците, така и на масата на демократите.

Но това са президенти, които са живели и управлявали великата страна в различни и много отдалечени една от друга епохи – от началото на XIX век до наши дни. Художникът ги е събрал на една маса, те играят една игра, водят един разговор, смеят се на едни шеги. Това не е само творческо хрумване на Анди Томас. Това, което той е „разказал” в своите картини, е типичен американски разказ. Картините олицетворяват единството, свързаността, континуитета на американската политика, на американската история и на американското общество. Това е всъщност основната причина Америка да бъде велика и могъща държава – всички играят една и съща игра на една и съща маса. Каквито и различия и противоречия да има, никой не забравя единството в основното. Атмосферата около масата е весела, задружна и уютна. Участниците в играта са приятели и съмишленици, а времето не съществува – всички са около масата в този момент. Това, което е било в началото на XIX век, е същото като това, което е в началото на XXI век. Америка се движи в една посока, движат я едни и същи ценности и всеки следващ президент се вписва в постигнатото преди него и го продължава.

Картините в никакъв случай не са сладникава апология на Америка. В образите на президентите се долавя и малко ирония, и малко шарж. Това също е част от американския дух – американското общество не е безкритично към своите президенти, напротив, едва ли има държавни глави на други страни, които да са подлагани на толкова критика и дейността им да е под такъв обществен контрол, както е в Америка. Американските президенти са отговорни пред американското общество, затова обществото е отговорно пред закона.

Трудно ми е да си представя тези картини в български вариант. Нашата страна е пред президентски избори. Повтаряме, че президентът е обединител на нацията, изразител на националното единство. Обличаме президентската длъжност в красиви изрази, кандидатите от дългата листа говорят за своите намерения в приповдигнат тон, но думите и обещанията им не могат да подсладят нашата горчивина, в нашето съзнание остава недоверието. Този път изборите са задължителни и въпреки това мнозина заявяват намерението си да не участват в тях. Тя и самата санкция е абсурдна – да накажеш този, който не желае да гласува – да няма право да гласува.

Дебатите между кандидатите не ни улесняват. В тях кандидатите ни казват това, което предполагат, че ние искаме да чуем и в края на краищата почти се изгубва различието помежду им. Оставаме с усещането за неосъществими обещания. Може би, защото най-често ставаме свидетели на неизпълнени обещания. А е така, защото в нашето общество не е създаден механизъм за контрол. Точно обратното – съзнателно се елиминират механизмите за упражняване на контрол. В това кандидатите имат консенсус – никой не желае контрол. Но това не е черта само на кандидатите за президент. Нали ни е ясно, че поговорката, която определя закона като „врата у поле”, не са я измислили кандидат-президентите. Кандидат-президентите просто се възползват от нашите национални недостатъци.

Гледам по телевизиите анкета със случайно минаващи граждани относно концерта на Слави Трифонов на Орлов мост. Като слушам как коментират, какво казват – заслужаваме президент да ни стане най-незаслужаващия. И май точно така ще стане. Васко Кръпката написа един сърдечен и честен коментар, много медии го споделиха, много хора го сложиха на страниците си във фейсбук, но потокът от зрители към концертния подиум е показателен какво се случва у нас. Подиграваме се на Бареков, след като се превърна в карикатура, но нали чрез нашата дезориентираност, пасивност и късогледство той беше издигнат и избран. А на концерта на Орлов мост зреят още дузина подобни „нови политици”. А техните бъдещи избиратели ги аплодират. Съвсем скоро те заслужено ще ги оплюят, но след като им напомпат самочувствието.

И всичко това е, защото не желаем да се отнасяме отговорно към държавата си. Само преди едно поколение Орлов мост беше свидетел на най-светлите надежди и най-чистите пориви. Те бяха стъпкани в калта именно от чалгата и затова е съвсем закономерно сега на Орлов мост да триумфира чалгата. Вината за това е поделена поравно между изпълнителите на чалга и слушателите на чалга. Трябва да ни е станало ясно, че чалгата не е музикален „стил”, а политически инструмент.

Сега сред почитателите на политическата чалга е „на мода” да се обругава и отхвърля всичко американско. Но картините на Анди Томас показват нещо красиво и велико, което ние скоро няма да можем да създадем. Ние с лекота и ентусиазъм копираме американски клоунади като Хелоуин, с лекота забравяме и подминаваме нашите будители, които се честват на същия ден. Това, което е нарисувал Анди Томас, дори не докосва съзнанието ни. Ние не го осъзнаваме, то не е наша цел, затова и няма да го имаме. Нито на тези избори, нито на следващите.

Затова блусовете на Васко Кръпката ще стават все по тъжни. Нали е известна дефиницията, че когато на хубав човек му е кофти, това е блус, а когато на кофти човек му е хубаво, това е чалга.

Мисля, че решението е, когато на хубавите хора им стане гневно, но не храня особени надежди, като гледам множеството на Орлов мост днес и като го сравнявам с множеството на същото място преди четвърт век.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияПоезия за липсата
Следваща статияДЕНЯТ НА БУДИТЕЛИТЕ