0
1262

Богородичка

През лятото на 1992 г. в дома ни влязоха Пецата и Кайцата. Те бяха майстори от Габровско. Кайцата беше турче, скромен, свит. Пецата беше отворко. Изкъртиха старата мивка в кухнята и започнаха да я градят наново. Чак после разбрахме, че опитът им се изчерпва със строеж на краварници. Отляха мивката от бетон, тя стана голяма, груба, като корито за водопой на добитък. Добре че в един момент през къщи мина чичо Венци, роднина на жена ми, майстор-фаянсаджия и по съвместителство представител на чуждестранна фирма за магнитни постелки. Като видя мивката, се хвана за главата и нареди на Пецата и Кайцата веднага да я изкъртят. Чичо Венци ходеше с бял панталон и приличаше на холивудски продуцент. Пецата и Кайцата наведоха глави и започнаха да къртят. А ние с чичо Венци се разговорихме, той ме попита с какво се занимавам, аз му казах, че съм без работа и той ми предложи да започна при него във фирмата за магнитни постелки като дистрибутор.

Седалището на фирмата беше в НДК. Отивах сутрин, приемах поръчките, натоварвах постелките, магнитните пояси, магнитните яки и прочие магнитни артикули в ладата и потеглях из София. На ден навъртах километраж колкото едно такси. Псувах шантавата номерация на жилищните блокове, катерех се по вмирисани на котешка пикня и зеле стълбища, влизах в сумрачни жилища, където ме посрещаха бледи старци. Те имаха почти религиозно отношение към магнитните постелки и плащаха веднага в брой. Това до голяма степен се дължеше на вярната стратегия на фирмата. Фирмата организираше евтини екскурзии за пенсионери с автобус до близки дестинации – Рилския манастир, Сапарева баня, Ресилово, гощаваше ги в някое ханче, а по време на пътуването и на обяда емисарите ѝ не спираха да тръбят за панацеята, наречена магнитни постелки. След такова облъчване и след чаша-две вино на обяда пенсионерите още на връщане в автобуса правеха заявките си.

В късния следобед, с провиснали от парите джобове на якето минавах през НДК да се отчета, и после се прибирах като труп в къщи. Пецата и Кайцата пиеха бири в разбития хол и ме чакаха да им платя. Ако се излъжех да им платя, те отиваха да видят жените си на село и ги нямаше по две седмици.

Така течеше лятото на 1992 г.

От онова лято си спомням един случай. Беше някъде в „Красна поляна”. Нарамил постелките, се качих по мръсното стълбище и натиснах звънеца. Отвори ми треперлив дядко, който едва влачеше чехлите си. Заведе ме в кухнята, където на кушетката лежеше бабичката му. Той издърпа възглавницата нагоре и тя се поизправи и се облегна на нея. Сетне бръкна под завивката, извади олющено портмоне и започна да брои парите за постелките. Попитаха ме дали ще пия кафе и аз кимнах. Дядото кипна ръж и леблебия в едно джезве, наля в чашка кафето и аз седнах на масата да го изпия. Разбра се, че децата им са заминали за Америка. Дядото сподели, че бабата допреди месец-два била добре, на крак, но напоследък се залежала. Тя слушаше разказа му и кимаше. И изведнъж взе думата.

– Аз чух Богородичка – каза тя.

Само преди година-две бях приел светото кръщение и бях много чувствителен на тази тема. Заслушах се с интерес.

– Имаме тука една църквичка. Напоследък започнаха да я изписват. Сложиха вътре скеле, дойдоха едни млади момчета и момичета. Но аз си бях свикнала и си ходя да си запаля свещички. И все я призовавам Богородичка, да ме чуе, да ми се обади, да се грижи за децата…

Един ден влизам в църквата и пак така започвам на глас. Чуй ме, Богородичке, обади ми се. И чувам глас от купола – тук съм. Щях да припадна.

Допих кафето, станах да си ходя. Дядкото ме изпрати до вратата.

– Нали разбра? Реставраторката била горе на скелето и си рисувала. Но жена ми не я вижда. Момичето помислило, че говори на нея. И се обадило – тук съм!

От онова далечно лято ми останаха няколко съкровища – това, че научих кварталите на София наизуст, хумористичните образи на Пецата и Кайцата и разказът на бабичката за Богородичка. Интересно нещо, обяснението на дядото е избледняло, но нея я виждам много живо – как стои облегната на възглавницата в кухнята и как ми разказва, дето влязла в църквата да си запали свещичка и започнала да нарежда: Чуй ме, Богородичке, обади ми се. И изведнъж чула глас от купола – тук съм!

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияКак се създава клавирно дуо
Следваща статияПатра – гръцката столица на уличното изкуство