3
2746

Бог на Иова, а не на утешителите му

KYanakiev

Наскоро препрочетох една удивителна мисъл на Йоан Павел II (изказана в книгата му с беседи с журналиста Виторио Месори „Да прекрачиш прага на надеждата“).

„Как да се уповаваме на Бога, Който е милосърден Отец; на Бога, Който според Неговия завет е самата Любов, при наличието на страдания, несправедливости, болести и смърт, които като че ли господстват в цялата човешка история; а също и в ежедневието на всеки от нас?“ – пита анкетиращият Месори, припомняйки „мъчителния въпрос“, който „всички вярващи винаги си задават в моменти на изпитание.“ И ето, вместо да започне – както би могъл да очаква читателят – да излага в качеството на отговор някой измежду традиционните (особено в западната теология) аргументи от кръга на „теодицеята“ (Бого-оправдаването), Йоан Павел II неочаквано заявява следното: „Бог сътвори човека свободен и разумен и поради това Сам се изправи пред съда на човека. Историята на спасението е също и едно непрестанно осъждане на Бога от човека. И това са не само въпроси и съмнения, а просто – истински съд. До известна степен модел на този съд е старозаветната книга на Иова… В предишните си въпроси вие поставихте проблема: дали е било необходимо за спасението на човека, Бог да предаде Сина Си да умре на Кръста? На фона на това, което говорим сега, може да възникне въпросът: би ли могло да бъде другояче? Би ли могъл Бог някак да се оправдае пред историята на човека, изпълнена с толкова страдания по друг начин, а не като сложи в центъра на тази история именно кръста на Христос? Разбира се – може да се отговори, че Бог не е длъжен да се оправдава пред човека. Достатъчно е, че е всемогъщ. В такъв случай, всичко което върши или допуска, трябва да се одобрява. Точно такова е становището на утешителите на библейския Иов. Обаче Бог, Който освен, че е Всемогъщ, е също и Премъдрост и Любов, сякаш желае да Се извини пред историята на човека. Той не е Абсолют извън света, на Когото е безразлично човешкото страдание. Той е Еммануил, Бог с нас, Който споделя съдбата на човека, Който участва в неговата съдба… И ако страданието, присъства в човешката история, Неговото всемогъщество трябва да се прояви във всемогъществото на унижението, на кръста… Бог застава на страната на човека по радикален начин“.

Както се вижда, неочакваното в тия мисли се състои в това, че в тях изобщо не се отрича, че човекът може да дири сметка от Бога. Напротив, в тях дори се утвърждава, че Сам Бог, по собствено желание се изправя на съд пред въпросите и недоуменията на човека – на съд, кулминацията на който е достигната в scandalum Crucis (скандалът на Кръста), на който Божият Син доброволно е понесъл отговорността за всичкото зло, което е натрупано в човешката история от сътворението й.

Лично за мен, в тази мисъл има нещо безкрайно освобождаващо – освобождаващо именно от страшно комплицираната необходимост на „теодицеите“, на „защитите“ на Бога на всяка цена, които – от една страна, както виждаме, стават все по-тежки за съвестта на съвременния човек, а от друга – ни изправят пред конфузното положение да отричаме очевидното за съвестта положение, че в света съществува абсолютно, абсолютно ненужно и абсолютно неизвинимо зло. Накрай – от трета страна, тия мисли ни припомнят по най-изразителен начин страшно важния факт, че нашият свят е свят след Кръста, свят post Crucem. А това изменя фундаментално цялата перспектива на гледане към промишлението на Бога за света…

Всъщност след Кръста никой не може повече да издига глас срещу прекомерната висота и непостижимост на Бога, но и (което е може би още по-важно) никой не бива повече да прекалява със стремежа за Неговата „защита“, посредством вездесъщите „теодицеи“. И това, което казвам сега е така, тъкмо защото с Кръста би трябвало да е станало ясно, че всъщност… Сам Бог не се защитава, Сам Бог даже – се хвърля насреща на воплите и обвиненията на света, при това се хвърля срещу тях, не за да ги опровергае, нито дори просто за да ги утеши и превъзмогне, а именно – за да ги понесе, за да ги претърпи, без да им се противопоставя (в този смисъл срв. епизода с виковете на иудейската тълпа, пред която Христос остава безмълвен: „Уа“! Ти, Който разрушаваш храма и в три дни го съзиждаш, спаси Себе Си и слез от Кръста… Христос, Царят Израилев нека слезе сега от кръста, та да видим и повярваме“ (Марк 15:29-30,32). Макар като Бог да може, Христос не само не слиза от Кръста, но и не прави нищо, с което да опровергае убеждението на присмехулниците, че Той е „никой“.

Та ето: това откровение за „незащитаващия се“, за отдаващия се и отдалия се на обвиненията и „съда“ на света Бог, което искам да припомня тук, е най-стряскащото, най „без“-умното откровение за Бога изобщо. В действителност то ни открива най-неочаквано един Бог, Който възразява не на обвиненията, отправяни срещу Му по повод злото и страданията на света, а на онези, Които искат да Го защитят от тия обвинения – да Го запазят просто невинен, да Го об-яснят в рационален промислителен порядък. Открива ни значи един невероятен, абсолютно невероятен Бог-без-„защита“; един Бог, Който мълчи – но не вече с непрозримото, трансцендентно мълчание на надхвърлящия разбирането Демиург и Устроител на всичко, а с мълчанието, което „няма в устата си отговор“ (срв. Пс. 37:45).

Действително някого това мълчание може да стъписа, да скандализира, да не му позволи дори да остане в кожата си (защото освен всичко, то е мълчание пред нещо наистина несправедливо, пред едно наистина неможещо да се адресира към Него обвинение) и поради тази причина, да го накара систематически да го неглижира в богословието си; да се държи с него тъй сякаш то и не съществува. Но всъщност ние трябва да признаем, че именно откровението за така мълчащия, за така нямащия в устата си отговор за „съда“ на света Бог, ни дава да познаем най-великата, безкрайната, наистина Божествената благост на Бога, нямаща нищо общо с онтологически „конструираната“ благост на „абсолютната битийна пълнота“, към която прибягват ученията на схоластиката и в която няма никаква личностност.

Още повече, че като люде, родени в ХХ век и преживели „Освиенцим“ и „ГУЛАГ“, ние вече сме доловили колко студен и колко – нека да го кажем направо, колкото и дръзко да звучи – непоносим за гърчещия се в страданията си човек би бил „Богът“, пред Когото тварта никога няма право. Мисля, че човекът дори би бил склонен да намрази такъв един „Бог“, на Когото никога и за никое свое страдание не може да подири сметка; Когото за никое свое нещастие не може да попита: „Докога, Владико…“ (Откр. 6:10) и Когото за всичко, за всичко – и за най-големите трагедии, които го сполитат – трябва да величае като прав и просто „имащ основание“. И напротив – ние можем: именно ако си спомним Кръста, да си дадем сметка колко утешително е сега и колко е непостижимо благо откровението на един Бог, Който в Христа Иисуса не само не възразява на виковете и протестите на людете, но дори е приел да остане да слуша правотата в неправотата им.

В откровението на Неговото мълчание сега, в откровението на Неговото съгласие, има една изключителна – много повече от утешаваща и много повече от затрогваща – Божествена човечност; има искреност и солидарност, които в собствения смисъл на думата Го правят Бог на страдащите (а не на бранещите Го); Бог на Иова, а не на утешителите му.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияТолкин и Тома от Аквино
Следваща статияОбрази на градската периферия

3 КОМЕНТАРИ

  1. Xa. хистияните вярват в Бог който е създал един свет с много страдание, мъка, неправди и смърт. В същност лошото в света многократно превишава доброто. И забележете това е един обичащ бог. и понеже не сме дуалисти нема друг виновен за лошото в света. Дали богът не е знаел какво прави или пък не е разбрал какви ги е свършил но лошото в света се стоварва на вярващи, спазващи, молещи. Когато богът е осъзнал бъркотията се измъква с богосин който мъчи, разпва и тормози след смъртта. Това е стейтмънт от сорта аз тормозя синът си както тормозя и вас човеците. Понеже съм милостив. тук професорт е прав това е един измъчващ бог на измъчваните. И ремисия няма. А има и Ад. Бог не наказва този когото мрази. помните Ботьова нали?

    • Християните вярваме, че този свят „с много страдание, мъка, неправди и смърт“ сме си го избрали сами. А Господ се опитва да ни вземе обратно при себе си. Ама ние не искаме – тая кочина ни харесва. И опитите на Господ да ни отвори очите, ние грешнците определяме като мъки, злоба и наказание.

      • интересно. християните сами си избират лошия свят. Богът който е създал лошия свят, както и християните, се опитва да ги спаси. Очевидно не може. Което изглежда е провал при това втори. като имаме предвид че богът вече е унищожил първата версия на човечеството чрез потоп, от най доброто прави нова версия, която отново е провал. На всичко отгоре богът, майсторът е невинен. Виновни са човеците, които имат воля и избират лошото. думи немам. не мога да хвана хистианскита доктрина, митология и претенция. чудя се на избралите да хистиянстват в 21 век. Обиждат на някак.