1
785

Бог се познава като „мой“

Всеки, който познава Бога, знае: „Бог“ това е име на „мой“ – при това на такъв „мой“, какъвто никой „мой“ – баща, брат, приятел, любим – не би могъл да бъде. Всеки, който познава Бога знае: „Бог“ е име на такъв „друг“, който е същевременно по-мой за мен от мен самия; име на Онзи, с Когото вече радикално не можеш да си „сам“ в битието, не можеш да си просто „самост“ (без с това да преставаш да имаш интимност, а напротив – едва с Който за първи път истински я придобиваш). Едва когато познаеш Бога, „твоето“, „най-твоето“, най-вътрешно „твоето“ започва да от-еква в огромна, бездънна дълбина в теб и в нея бива люляно от невероятно нежно и неизразимо внимание, откънтява там като така значително, както за никой, никой в света не е нито може да бъде. И тая дълбина е Бог…

Ето защо да познаеш Бога (именно „Бога“, а не „Абсолюта“), действително означава да видиш преодоляно едно отчуждение, за цялата дълбочина и цялата основност на което по отношение на битието ти, преди преодоляването му, дори не си си давал сметка.

Тук действително съществува екзистенциална несъизмеримост. Позналият Бога като Бог именно, със самото това, че вече Го е познал, е познал и това, че е преодолял, загърбил нещо, за което дори не си е давал сметка преди, но което сега, ретроспективно, съзира като тежало му и затваряло го в него самия с такава сила, та не му е давало дори сетиво, за да усеща, че е смазан и заключен.

Във възклика „Боже мой!“ – за това, че вече е познат Бога свидетелства именно това „мой“ – като какъвто именно Той и се познава. Защото наистина – познанието на Бога е екзистенциално до дълбочината си познание. Неговата противоположност е не непознаването на Бога, а именно чуждостта ми – чуждостта ми на Онзи, Който по същината Си е „мой“, и даже – по-мой от мен самия: interior intimo meo (по блаж. Августин).

Което пък значи: актът на познаването на Бога е акт на сюблимно у-свояване – екзистенциален преврат, в резултат на който придобивам един „мой“, какъвто никога дотогава, в ничие лице не съм имал – акт на придобиване на такъв интимен „мой“, какъвто никой друг не би могъл да ми бъде; акт на осиновяване, но свръх-дълбоко, по-дълбоко от природното, осиновяване – ставане син на Бога, което и се явява познаването на Бога.

Ето защо също – както казва големият протестантски теолог Паул Тилих – по този път на доближаване към Бога, по който „се преодолява едно фундаментално отчуждение“ – човек разкрива себе си, „откривайки Бога“. Това е така, защото тук познаващият (в мярата, в която познава) става друг човек – става човек, имащ Бог, а само такъв човек е също и човек познал, открил човечността си като бездънна, не-ограничаваща се в глухите стени на безответната „natura“ където й е съдено да потъне и да изчезне, но като имаща място във „вечная памят“ на Другия-в-себе си, на Другия-Който-е-свой – на Бога.

Само човек, който се е превърнал така в човек-имащ-Бога, е познал с това самото нещо, което е особено трудно за предаване на непочувствапия го, на невярващия (дори последният да е напълно добронамерен). Познал е, казвам, че Бог е (по Божията Си природа е) Онзи, Който е „иман“, а не просто е „имащ Го“. Казано на предела на възможното – „има я“, „съществува“ „Първата причина“ (или „Първият двигател“, или „Най-съвършено битие“). Бог, обаче, не Го има (просто). Бог Го „имам“ („имаш“, „имаме“ и т.н.). Неговото битие (с всички уговорки за употребата на това понятие по отношение на безусловно-трансцендентния) е иманост – Неговата в-Себевост е иманентността Му-на-сърцето-ми; Неговата „сам“-ост е „мое“-вост (,,наш“-ест).

Да, понятието за Бог непременно включва и това, че Той е „мой“ („наш“). В самото понятие за „Бог“ се съдържа това, че Той „ми е“ Бог, че Той „ни е“ Бог. Бог, Който не „ми е“ или не „ни е“ – Бог, Който не е нечий Бог, поради това и не е именно „Бог“, дори ако бъде познат и признат като Абсолютно битие, като Първопричина на всичко съществуващо, или като Първодвигател. Аз все още не познавам „Бог“, ако не познавам като „мой“ Онзи, Когото познавам, ако не Го познавам като такъв на мен, какъвто даже сам аз не съм си. Ето защо, да се познае Бог – това не означава просто да се познае, че Той е, че него Го има, а че Го-има-за-мен (и за нас). Да се познае не просто, че е, а че е имащ мен (и нас) – и при това имащ мен (или нас), по-дълбоко от мен самия, по-дълбоко от нас самите – по-отговорно, по-сърдоболно, по-ангажирано от мен самия; че е имащ нас по-„пристрастно“, по-„клетвено“, по-„фатално“, отколкото ние всички имаме самите себе си.

И ето, тук би следвало да посочим една причина, поради която самото начинание по доказването“ на Божието съществуване е безсмислено.

Чувството на всеки човек, комуто се опитват да докажат, че Бог има, му нашепва нещо изразимо приблизително така: „Онова, което ми доказвате вие, безспорно трябва да съществува, защото всичките логически ходове, които ме призовавате да извърша, са безупречни. Доказваното, следователно, няма как да не съществува и в този смисъл доказателството ви е успешно. Но от това доказателство, от – повтарям – това действително доказателство, аз, все пак, не съм убеден, че Бог и именно Бог съществува, защото, ако това наистина е „Бог“… нима Той би просто „съществувал“, просто „бил“ в Себе Си и „причинявал“ (като първа причина на всички неща) „задвижвал“ (като начало на всички движения) и т. н.? С други думи, нима би оставал само един „обект“ за чисто интелектуално постигане и съприкосновение? Та какъв „Бог“ (а не просто „първопричина“ или „първодвигател“) би бил Той, ако би бил тъй обособен, самобитиен, та би бил постижим просто в мисълта, както всички останали неща, които „съществуват“, а едва след това и покрай това значат, битийстват-за-нас? Не, Бог е така значим (ако е), че бих се съгласил да приема, че е само ако бих Го придобил от Него Самия. Само тогава Той ще съществува като Бог, докато всяко друго съществувание – колкото и добре и твърдо да е доказано – просто не ще може да бъде прието за съществуването на Бога – колкото и сюблимно да е само по себе си и в себе си.

За да го кажем отново на предела на парадоксалността: доказаността на Неговото съществуване изглежда е за нас слаб модус за убеждаване в Неговото именно съществуване. За да приемем, за да се съгласим, че има Бог, необходимо е (наистина е необходимо) Той Сам да ни се покаже, а не ние да обосновем, че Него Го има. За да приемем, че „има“ Бог – афористично казано – трябва да „имаме“ Бог, а не просто Него да Го „има“ и ние да знаем това. Невъзможно е да приемем, че има Бог, при положение, че просто… има Бог. Необходимо е да имаш Бог, за да приемеш, че Него Го има. „Сърцето чувства Бога, не умът“, както пише Паскал.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияТурско огледало
Следваща статияКнязът и чумата

1 коментар

  1. Да. Вече знам. Професорът е Софистик. Последовател на Антоний Софистик, философ от 5 век, който доказвал тезите си с толкова софистицирана реторика че слушателите веднага приемали тезите му поради заплахата че биха изглеждали нелепо ако си признаят че нищо не са разбрали. АНТОНИИ Софистик на събора в Нидия след около седмица развиване на тезата успява да докаже съществуането на Бог въпреки че съставните му части – Бoг Отец, Бог Син и Свети Дух не биха могли да съществуват. Самият Бог, който надавал по едно ухо на подобни форуми за да се посмее, бил озадъчен от чутото, толкова много че изтървал удобния момент да спре разширяването на Вселената. Сега се чуди ка да потъмни материята… Професорът днес софистицира бърху Бога като притежание, като отатък Азът, като шесто чуство, като възчовечване над натурата, като доказано обезмилящо доказателсва… Естествено се аз нищо не разбирам от написаното но съм склонен да призная че Професорът е прав. Още повече че имаше парче на онези… Депешите за Personal Jesus… Другото което хванах е това че руснаците са гепили мисълта на Паскал кото са я извратили като „Русия с ум не можеш да я обхванеш….“ Струва ми се че със сърцето можеш да усетиш само инфарт. Богът е работа на посъзнанието. Лимбичната система. МИТОСА. Дори и Професорът го къта дълбоко… в подкорието. Богът е далече от Логоса за да оцелее.