1
3572

Боксьорчета

Във връзка с криминалния инцидент в „Столипиново“ от 30.01.2019 г. у мен укрепна идеята, признавам след не малко колебания, да споделя спомен за събития от моя живот, които приемах за по-скоро незаслужаващи публичност. Преди да започна с разказа си, бих искал да кажа какво ме предизвика и предизвиква. Случаят в „Столипиново“ получи, напълно естествено, своите различни и противоречиви възстановки и перспективи.  Но някои от тях ме накараха да пристъпя към съобщаването и на моя разказ.

Беше 30 ноември 2017 г. Някъде между осем без десет и осем вечерта излязох от сградата на 5-то Вечерно училище „Пеньо Пенев“ в София, завих към Женския пазар, спрях, погледнах се пак с онези кучета, които си ги знам, и щях да се спра пред една лафка.

И чувам тогава викове и този несравним с нищо друго шум от удара на кокал в кокал. С поглеждане надясно видях, макар че беше вече доста тъмно, мъж на средна възраст да забива добре премерени крошета и прави в лицето на едно 12-14 годишно момче. За кратко разбрах, че и биячът и детето са роми. Ударите бяха доста здрави, детето молеше за пощада, а друго застанало зад него, виеше в плач. Извиках на мъжа с въпроса какви ги върши. Онзи се сепна от внезапната и неочаквана намеса, отне му малко време да осъзнае нещата и да ме прецени.

Истината е, че беше доста по-дребен от мен и във видимо нетрезво състояние. Макар и пиян, човекът явно видя, че идеята да скочи и на мен, не е стопроцентово разумна, с което си обяснявам промяната в поведението му. Преди да ме премери с поглед в тъмното, ме наруга злобно и ми налетя. Като се поспря почна да става по-диалогичен. Казах му просто: „Господине, защо биете така тия деца?“. Неговият отговор ме сряза, понеже каза: „Тия келеши са пушили билка.“

„Добре, казвам, ама треба ли да ги блъскаш по тоа начин?!“ И ми казва, естествено: „А на тебе що ти е работа?!“ „Не може да се бият така деца, бе човек!“

В този момент събеседника ми получи нов прилив на самочувствие, сигурно подведен от уважителния ми тон, и понечи да ми замахне. Бързо парирах, заех гард и му казах: „Давай!“. Той ме погледна с кристала на изтрезняващите си очи, усмихна се криво и ми хвърли в лицето въпроса: „А, боксьорче ли си?“ Не получих време за отговор, тъй като ножът блесна в ръката му след около секунда. Научен съм да бягам, като видя нож.

Избягах, но децата, които човекът с ножа беше бил до преди малко, се оказаха по едно време зад гърба ми. Бях вече спрял, защото вратата на училището бяха на хвърлей от мен, обръщам се и чувам децата да викат по мене. Псуваха ме нещо и започнаха да хвърлят неща. Обърнах се, и понеже нямаха ножове, ги подгоних обратно. Двамата бързо се ометоха, обърнах им гръб и продължих и почти си стигам до вратата на 5-то вечерно и тогава изниква в полусветлината отзад, полу-казвам, защото затворените вече магазинчета хвърляха бледа светлина, се явява силуетът на едра жена, която хвърля по мене камък, изкрещявайки: „Д’ицата ли ша ми бииш ’ти?“ И ме препсува грозно. Няма да лъжа, и аз ѝ казах: „Сиктир!“ Как стана така, че излетяха двама отнякъде, но ми налетяха здраво. Като не видях ножове в ръцете им, им се опълчих. Но нещата отиваха към това да  ме набият.

Отстъпвам леко назад, крещим си, заплашваме се взаимно. И тогава се отвориха железните врата на 5-то Вечерно „Пеньо Пенев“ в София. И чувам зад гърба си яките викове на моите ученици, които били видели случката през прозорците. Между другото, насрещната тълпа вече отиваше към 30 души. Имах по онова време няколко ученици роми, двама-трима от които боксьорчета и здрави момчета. Единият от тях ми вика: „Господине, почвам ги!“. Стига! Знаеш, че не трябва. Но имаше и двама от нашите. Тия едвам ги укротихме.

Започна позиционна война, па макар и с чести сблъсъци по фронтовата линия. Слава Богу, напрежението се уталожи бързо, но някой от атакуващата фаланга (междувременно се беше оформила като такава) удари по главата охраната на училището. Човек кротък, благ и вече на възраст, който в неподходящ момент потърси разговор с несклонни на това.

Полицията се забави с идването си много. Извикал я бях аз…

Имаше ли в целия този сложен конфликт нещо етническо? Имало е вероятно. От чия страна най-напред и как стана така, че да възникне?

За да не губя времето ви повече с излишно реторични (и поетични дори) въпроси, казвам: всичко започна от човек, който нарушаваше закона и безобразничеше под прикритието на тъмното с лицата на две деца.

После сгреших аз (макар че до ден днешен си мисля, че не съм съвсем), а после се появи и нож…    

Не е и толкова просто, колкото изглежда в своята сложност. Но не е и така сложно, че да не бъде разрешено.

А има нещо много просто. И то е, което предизвика у мен нуждата да напиша довършваното в момента.

Когато някакви самоуверени и нагли престъпници се възползват от нечия етническа съпричастност, за да постигнат целите си и да посмеят дори срещу органите на реда, други не бива да посмяват да обясняват събитието и драмата като етнически по рода си конфликт. И да се е появил в това етнически като мотив елемент, и този елемент да е бил съществен, онези които мислят доброто на България, не правят от себе си тела на пробити гайди.     

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияКармен в Метрополитън
Следваща статияЧетири пиеси на Брехт

1 коментар