0
501

Болката да откриеш изкуството

Cesare

Паоло Тавиани, по-малкият от двамата братя режисьори, беше специален гост на София Филм Фест 2013 и получи Наградата на София. Той представи последния филм на дуото – „Цезар трябва да умре”, спечелил Златна мечка и Наградата на екуменическото жури наминалогодишното Берлинале, а също и Давид на Донатело’12 – за най-добър режисьор, монтаж, филм, продуцент, звук. Финалната реплика във филма: „Откакто познах изкуството, килията ми се вижда затвор.” е отправната точка за създаването му.

Виторио (1929) и Паоло (1931) Тавиани са родени в малко село в Тоскана. Следват изкуство в университета в Пиза, а след това се насочват към киното, повлияни от срещата си с неореализма. През последните 50 години са създали „на четири ръце” 22 творби, получили много международни награди. Сред най-популярните са Баща господар”, „Нощта на Св. Лаврентий”, „Добро утро, Вавилон”… През 2007 г. снимат в България  „Чифликът на чучулигите”, разказ за арменския геноцид.
Последният филм на братя Тавиани „Цезар трябва да умре” е документална драма, заснета в строго охранявания затвор Ребибия в Рим. Проследява репетициите и представлението на Шекспировата трагедия „Юлий Цезар”, изиграна от затворници с тежки присъди.  На 9 март в Дома на киното Паоло Тавиани сподели с публиката необикновения опит, получен от този филм.

„Имахме други проекти, но една наша обща приятелка, която е говорител на затвора Ребибия в Рим, ни канеше непрестанно на театралните представления, които се играели от най-закоравелите престъпници. Отговаряхме: „Да, ще отидем рано или късно.” Ала все отлагахме и отлагахме. Най-накрая се решихме. Попаднахме на вечер, в която един затворник с доживотна присъда рецитираше „Ад” на Данте, точно частта за трагичната любов между Паоло и Франческа. Преди да започне, ни сподели, че само затворник като него може да разбере какво е искал да каже Данте. „Паоло и Франческа са в ада, също както и ние сме в истинския ад, в затвора. Поемата говори за невъзможната любов. И ние сме поставени в същата ситуация да не можем да обичаме нашите жени. Когато влязохме в затвора, трябваше да изоставим нашите приятелки и съпруги. Някои загубихме завинаги. Болката и отчаянието са огромни”.

Адът за затворниците е да не можеш да докоснеш жена си, да усетиш мириса й. Това е истинската трагедия, която Данте разказва. Затворникът обяви, че ще чете Данте на неаполитански, неговия диалект. Първоначално бяхме стъписани, че ще чуем поемата на нашия земляк на неаполитански (братята са от Тоскана като Данте – бел. пр.). Лека полека четенето на Данте на неаполитански ни докара до такъв емоционален статус, че в един момент се обърнах към брат ми и го попитах: „Ти да не би да плачеш?”. Той ми отвърна: „Не, по-скоро твоите очи са насълзени”.

После гледахме „Бурята” на Шекспир и други представления на затворниците, в които всеки играеше на своя собствен диалект. Режисьор на всички тях е Фабио Кавали, отдал живота си на затворническия театър. И си казахме: спираме всички други проекти, трябва да се посветим на този, който ни развълнува и ни накара да се замислим. Идеята ни беше да поставим трагедията „Юлий Цезар” на Шекспир, която затворниците още не бяха играли на своята сцена. Юлий Цезар е познат от абсолютно всички в Италия и за нашите затворници беше много лесно да влязат в ролите. Преди снимките те споделиха, че Шекспировите истории са техните истории. Когато трябваше да заснемем сцената с убийството на Цезар, започнахме да им обясняваме, че трябва да извадят онзи нерв, онзи инстинкт на убийци, заради който са в затвора. Изведнъж спряхме, защото си дадохме сметка, че обясняваме техния занаят, това, което вече са извършили, и изпитахме неудобство.  Затворниците ни отвърнаха: „Ние много добре разбираме Шекспир.”

Черно-бялото във филма избрахме по две причини: първата, че искахме много рязко да разграничим къде започва и свършва флашбекът. А втората, която е по-важната, че черно-белият образ е нереалистичен, за разлика от цвета, който винаги е много реален. Показвахме на затворниците сцените, които току-що бяхме заснели. Те почти не се разпознаваха в черно-белите кадри, твърдяха, че те подчертават репликите им. Накрая върнахме цвета във филма – в момента на победата на затворниците, когато благодарят на публиката, много важен за тях миг. Щом пуснахме камерата, те се поклониха и започнаха да се прегръщат, да крещят, да се радват неистово. И ние с Виторио си казахме: „В този момент те избягаха от затвора”…

Когато Брут изрича на гроба на Цезар: „Да, аз го обичах, но той беше тиран и затова трябваше да го убия”, младежът, който изпълнява ролята, произнася фразата по такъв великолепен начин, че актьорският му талант беше признат в целия свят. Много известни актьори са  играли Шекспир. Тези затворници не са по-добри от професионалните актьори, тяхната привилегия е, че са различни… Затворникът, който изигра Брут, беше осъден на 14 години, последваха амнистии, той излезе и сега е актьор в италианското кино.

Филмът е заснет за 23 дни, нямахме абсолютно никакви пари. Искахме на всяка цена да го направим, дори и без пари. Затова трябваше да снимаме много бързо,  а и поради изискванията в затвора. Много често с брат ми си повтаряхме, че снимаме този филм със същата страст и невинност, с които сме създали първите ни филми. Имахме страшно много работа преди снимките, по подготовката на сценария. Изрязахме по разбираема причина женските роли. Въпреки че при Шекспир мъжете са играели и женските роли. В театъра актьорът е далече на сцената, докато в киното камерата показва всичко, дори пъпките на носа, и щеше да бъде смешно.

След като завършихме сценария, доволни, че сме останали верни на атмосферата в Шекспировите пиеси, избрахме актьорите и помолихме техния режисьор да пренапише ролите в диалекта на всеки. Направихме много пробни снимки. По време на кастинга хората около нас често се трогваха до сълзи, чувайки историите на затворниците, ние самите много се вълнувахме.

Надяваме се всеки зрител да разбере, че въпреки всичко престъпникът и в затвора остава човешко същество. Докато снимахме, един от надзирателите наблюдаваше колко близки взаимоотношения успяхме да изградим със затворниците и ни сподели: „И у самите нас, които всеки ден сме с тях, от време на време се събужда инстинкт за приятелство и милосърдие, но в един момент си казваме, че трябва да изпитваме състрадание само към жертвите на тези хора, към сираците и вдовиците на жертвите.”

Снимахме филма със съзнанието, че работим с истински престъпници, повечето от тях убийци. И в същото време бяхме запленени от тях като актьори, които играеха с пълно себеотдаване. В този момент те не бяха убийците, влезли в затвора. Естествено, това не означава, че не трябва да бъдат наказани. Не искаме публиката да забравя кои са. И точно затова според нас филмът имаше такъв голям отзвук. Заради контраста на емоциите.

Финалната реплика на затворника, който играе Касий: „Откакто познах изкуството, килията ми се вижда затвор”, не сме я измислили ние. Актьорът ни я беше казал преди началото на снимките. Тя много ни впечатли и беше една от причините да направим този филм. Болката да откриеш изкуството! Този затворник беше от Камората, живял винаги с тъмен хоризонт пред себе си. И изведнъж този хоризонт се отваря към необятни висини, начин на живот и възможности, които преди това не са съществували за него. Той и без това вече страдаше от затворническата си съдба, но откривайки изкуството, започна да страда още повече, давайки си сметка за онова, което е изгубил в предишния си живот. Искрено се надяваме, че опитът в изкуството по време на снимките и на театралните представления ще помогне на нашите герои да преживеят времето в затвора.

Всичко във филма е истинско и всичко е измислица. Истинско, доколкото всеки актьор, четейки текста, възпроизвежда собствената си история. Нищо не сме си измислили. Преди да започнем филма, говорихме надълго и нашироко не само с тези, които играеха, но и с всички останали в затвора. Научихме много, много лични истории. Всички, разказани ни от затворниците, но не точно от тези, които играят.

Когато представяхме филма в Денвър, където хората не вярват на затворниците, ни попитаха: „Не ви ли беше страх да работите в затвора?” Отговорът ни беше: „Да, ние се сблъскахме с много страшни хора, но по време на снимките и на представлението общувахме с тяхното алтер его, със съвсем други хора,  не с осъдените убийци.”  Един от затворниците беше написал на жена си: „Моля те, ела да ме видиш в представлението, защото докато играя, усещам, че съм човек, на когото може да бъде простено.”

Искам да подчертая, че италианските затвори са сред най-лошите в Европа, претъпкани, с много самоубийства, но странно – с най-много затворнически театри, вероятно защото сме актьори по душа.”