Болка по София

Тя вгорчава душите ни заради случващото се в столицата ден след ден, след всеки нов устройствен проект за бъдещето на града, в който сме родени, израсли или прекарваме дните си.

„Боли ме за София” – чух да изрича с тъга кореняк софиянец на една подобна дискусия, в отговор на един от архитектите, който с претенцията да обнови града, призова да гледаме на реалността трезво и без истерии.

Добре, нека тогава, sine ira et studio, без гняв и пристрастие, се запитаме какво се случва със София, как да съхраним нейната идентичност, за да се гарантира бъдещото й развитие.

Първо, няколко думи за промяната.

Да, промяна трябва да има. Приемаме, че днешна София (с население от 1,5 млн. души до 2 млн. с временно пребиваващите и „предградията”) няма как да си остане онзи едномилионен град отпреди 1989 г., нито пък триста хилядна София отпреди 1944 г.

Да, столицата предполага да има ново планиране и нова инфраструктура, но задължително трябва да се съхрани и най-индивидуалното – „физиономията на града”. Казвам го като софиянец, не съм архитект.

Но се питам, за да стигнем до този нов облик на българския мегаполис, наясно ли сме какво от София трябва на всяка цена да бъде съхранено?

Струва ми се, че в случая сме изправени пред две големи опасности.

Едната е да превърнем град с близо две хилядолетия минало в град без настояще, а другата – той да се обезличи напълно, превръщайки се от града на Константин Велики в банален административен център, в който основни забележителности ще са задължителните помпозни фонтани, в съчетание с надземни и подземни паркинги.

Горе-долу към тези размисли ме насочват новите проекти за реконструирането на емблематични пространства от центъра на София.

Навсякъде водещият аргумент е бил функционалност, а не самобитност – повече автомобилни платна, дори покриване на Перловската река, множество подземни паркинги и тунели – под „Цар Освободител” и „Св. Александър Невски”.

Наясно ли сме обаче що за град ще оставим на децата си?

Представете си: София – град без минало?

Не е невъзможно. Колко му е центърът на града да осъмне стегнат в пръстен от стъкленобетонни билдинги, подземни тунели и паркинги, сред които срамежливо се е сгушила новооткритата археология, изникнала покрай метрото и катакомбите под „Св. София”.

Кризата ще отмине и отново ще лъснат апетитите за многоетажни бизнесцентрове и молове в самото столично сърце (все още не е ясна съдбата на хотел „Рила”, на бившето кино „Сердика” и т.н.).

Въпрос на избор е как ще изглежда лицето на София.

И най-вече нейната идентичност.

Колко сгради от хилядолетната й история имаме пред очите си? Четири църкви („Св.София”, ротондата „Св. Георги” , малката и голямата „Св. Петка”), две джамии („Баня башъ” и днешният Археологически музей) и бившият Дворец.

Останалото, колкото и да убеждаваме всеки чужденец, уви, изниква след Освобождението, когато една антична улица се превръща в ул. „Московска” след появата на казаците на ген. Гурко.

Изобщо не подценявам автентичния облик на старинния столичния център, ала трябва да си дадем сметка колко лесно е – след бомбардировките през 1944 г. и сталинското му преформатиране след 1944 г. – той да се размие в рамките на неясно какви оси в новите проекти.

И този път кой ще ни е виновен?

Калта на софийското поле, която дълго след Освобождението устоява, затруднявайки всеки опит за модерна градска регулация (Иречек шеговито нарича столицата ни „кална Венеция”)?

Англо-американците, съсипали с бомбите си през 1944 г . едни от най-емблематичните домове на софийската Виена?

Или комунистите, досъсипали и бетонирали останалото, сталинизирайки, колкото могат, лицето на града? Излели монументи, с които да се увековечат – от паметника на Съветската армия до рушащата се грамада пред НДК, назована „1300 години България”.

Изминалите 25 години показаха, че винаги има по-лошо. София бързо стана пленница на безсистемния кич, на „куличките”, железобетона и синьото стъкло.

Колко актуална и тъжна е констатацията от прочутото есе за столицата на писателя Боян Болгар (писано, забележете, през 1939 г.!): „София е град на половин порциите. Ни вярна самобитност, ни вярно европейство. Средност или по-точно посредственост. София не е български град и сякаш няма свой образ. Навярно затова и харесвам мъглата в София. Тя извършва един голям подвиг (голям за нас, българите): омекотява. Нещата са близки, но дрезгавината ги отдалечава”.

София като град без местен колорит, лишен от привлекателния безпорядък на Изтока, без същевременно да носи и изящната подреденост на Запада?

Може би най-лесно е, върнем ли се назад, да кажем какво вече няма, отколкото какво има в София.

Няма го най-емблематичното софийско кафене – кафене”Цар Освободител” (в градинката до Руската църква), обезсмъртено в шаржа на Ал. Добринов, където се е събирал цветът на столичната интелигенция, а Йовков е написал някои от най-хубавите си разкази. Няма ги историческите чаршии на София заради бетонната грамада на ЦУМ – от арменското кафене, през пасажа „Св. Никола”, чак до улица „Търговска”. Защо? Питайте главните столични архитекти и комунистическите управници след 1944 г.

При демокрацията изчезна старата Столична библиотека (на мястото на днешния грандхотел „София”). В момента някой гради бутафория зад стените на стария хотел „България” – странично срещу Двореца. Пред очите ни се руши къщата на Теодорови на ул. „Шипка” 38 (със загадъчната женска глава на Андрей Николов), която има за столицата ни значението на Къщата на сецесиона във Виена. Никой не реагира, освен група архитекти с подписка в интернет. Общината нехае.

Затова, вместо за оси, полуоси и най-вече за подземни паркинги, не е ли по-редно да се проведе смислена дискусия за онова, което задава лицето на столичния град – пространствата и сградите, обитавани от историята, които би трябвало да станат част от живота и на новите поколения.

Иначе с охота говорим за София – културна столица на Европа 2019, а освен археологията (разкрита, но необозначена и някак струпана около ЦУМ), какво още имаме?

Имаме един неясен проект за българския Лувър, който не е ясно кога ще заработи.

В същото време поне десетина емблематични столични къщи се рушат пред очите ни. Споменах за тази на ул. „Шипка”, която плаче да стане Музей на София през ХХ в., ако Столична община и Институтът за паметници на културата си влязат в ролята. Ясно е, че сецесионният дом, дело на арх. Георги Фингов, е оставен от някого на доизживяване, за да рухне и се вдигне доходна бизнес-сграда. Но щом се руши паметник с национално значение, не е ли редно да се наложат солени глоби, докато се стигне до отнемане на собствеността в полза на обществото?

Какво да говорим за други емблематични къщи-музеи. Домът на ул. „Раковски”, където се разиграва жизнената драма на Яворов – тази години се навърщват 100 години от нея! – изглежда по-скръбно и от статуята на поета, дело на Иван Лазаров.

Къщата на художника Александър Божинов, друг образец на сецесиона в центъра на София, пустее и видимо се руши, като подслонява веднъж седмично някакъв детски хор, вместо там да има експозиция на този голям творец, а защо не и музей на карикатурата.

Не по-добра е съдбата на дома музей на Никола Танев, неколкократно обиран, с уникален интериор, дело на този голям български художник.

Какво да говорим за окаяното състояние на къщата музей на Иван Вазов, която плаче за ремонт, за да си върне ролята на духовно средище, а не да се използва за други цели.

И още колко примери могат да се дадат, от които болката за София само се засилва.

Това е една София, която пред очите ни си отива от нас. „Затрупана София” – така някога я бе нарекъл поетът Кирил Христов.

Ние явно държим на „другата София” – с олющената мазилка, разкъртените улици и тротоари, на София, превърната в битак, където всеки може да сложи алуминиева дограма върху паметник на културата. И това ни осигурява уют в настоящето – със зле поддържаните или направо занемарени градинки, с паркинга, който съсипва жълтите павета.

Интересно какво би струвало на общината, ако на жълтите павета не се паркират автомобили? Ако подкрепим идеята на арх. Христо Генчев бул. „Цар Освободител” да е пешеходна зона в сърцето на града, един вид „златен резерв” на столицата, след като жълтите павета се пренаредят по подобаващ начин?

Все въпроси, от които боли, и на които някой – най-вече Столичната община би трябвало да намери отговор.

Иначе скоро София ще се превърне в „административно мъртвило” – в град без атмосфера, памет и идентичност. В град без душа.

И накрая, ще си позволя да приведа един по-дълъг цитат от писателя Константин Константинов, стигнал до следния извод през 1920 г., тоест почти преди сто години:

„Това не е сантименталност, не е детинщина. За нас всинца, които мечтаехме да видим нашата страна наред с другите, София не бе само столица, не бе само град, дето удобно и весело може да се живее: тя бе всичко. За нас тя бе душата на тоя затворен народ, който несръчно се разкрива – есенцията на всичко хубаво и лошо, що може той да даде, прозорчето, през което ние виждахме широкия Божи свят и през което той надничаше към нас. Французите имат Париж, който е цяла Франция, но те имат още Лион, и Бордо, и Брюксел; англичаните имат Лондон, но освен него Оксфорд и Единбург; Берлин е столица, но струва по-малко от Мюнхен. А какво имаме ние, освен това малко сърце, тая София, нашата срамежлива гордост, тъй нежна, когато цъфтят липите и дивите кестени!”

Срамежливата ни гордост може би днес е в това, че все още не сме изсекли кестените (а липите?) заради паркинги…