Начало Идеи Гледна точка Бомбата на улица „Иван Асен II“
Гледна точка

Бомбата на улица „Иван Асен II“

13543

Има негласно правило, че стъпките ти сами чертаят истории, из които се движиш, без да съзнаваш, че всъщност ги в носиш в себе си.

Всеки ден – сутрин и вечер – минавам по „Цар Иван Асен II“ на път към дома. С тази софийска улица са свързани и ученическите ми години в Класическата гимназия, познавам буквално всеки метър от нея. Магазинчетата и затворените сега кафенета. Гранитните павета, за чието спасяване едва не се отиде на бунт. Кино „Влайкова“. Голите клони на старите дървета. Тъжните високи прозорци в някогашния професорски квартал, разкривени от надстрояванията. Олющената мазилка на старите кооперации. Всичко тук е обраснало в спомени. Безбройни човешки истории, които времето мъкне нанякъде със себе си. Ала винаги към тях може да се добави още една. Тази, на която е съдено да стане наша. Поредната софийска история.

Този път тя ме връхлита, докато привечер крача по „Иван Асен II“, а заедно с мен крачат и мислите ми. Телефонът изпиуква. Съобщение по делото Навални. Ефективна присъда. Ще стане ли жертва на ново покушение в затвора? Знае ли някой. В месомелачката на империята няма пощада. Смайващо е как Третият или Четвъртият Рим (загубих дирята на претенциите на Москва) е взел на употреба арсенала на византийските отровители (от Втория Рим). Само че с по-нови технологии. В ранния период на Съветска Русия нещата са били далеч по-прости – цианкалий, куршум или бомба.

Последното ме подсеща за нещо и аз спирам по средата на пътя. Бомбата. На улица „Цар Иван Асен II“. Атентатът срещу Иван Солоневич през 1938 г. За него навремето пише цялата световна преса. Скандалът е огромен. Заради първата книга с разкрития за системата на ГУЛаг, издадена тъкмо в София. Пред очите ми изниква и лицето на кореняк от квартала, който на една безкрайна опашка за вестници, извила се през 90-та година на ъгъла със „Светослав Тертер“, между другото разказваше, че помни взрива, който отнесъл и техните прозорци ей там, по-надолу. По онова време историята направо прииждаше под формата на устни разкази.

Връщам се малко назад под сенките и светлините на уличните лампи и осветените прозорци. Ако добре си спомням разказа на стареца от квартала, би трябвало да е точно тук. Номер 38. Отпред в годините на прехода добавиха пицария, лепната като кръпка на старата къща. А тя зад желязната ограда си остава сгушена в мрака. Старото стълбище е навътре, встрани в дворчето, дървените капаци на прозорците са широко разтворени.

Усещам в себе си някаква носталгия по обвитата в мрак къща, побрала в себе си толкова спомени. Съвсем наблизо е градинката на „Влайкова“, където присядам на една пейка, за да видя достъпни ли са книгите на Солоневич, по които може да се реконструира съдбата му. Резултатът надминава очакванията ми. Всичко е дигитализирано, включително и статиите му от София. Открих дори огромната му и изчерпателна биография (2014 г.) от руската поредица „ЖЗЛ“ („Животът на знаменитите люде“) с подробните донесения на агентите на НКВД за престоя му в София.

Сложната и противоречива съдба на Иван Солоневич (1891–1953) му е печелила цял живот, че и посмъртно, най-неочаквани врагове и сподвижници. Включително и с последното му съчинение „Народната монархия“, на което ще се спра по-нататък.

А сега нека се върнем на улица „Иван Асен II“ 38 през 1938 г. По-точно на 3 февруари 1938 г., когато тук, на тази тиха и спокойна софийска улица се разиграва една трагедия.

На хората от квартала Иван Солоневич е бил познат като руски политически емигрант и известен публицист, който със съпругата си Тамара, своя брат Борис и сина си Юрий е наел първия етаж на този просторен дом, където се е помещавала и редакцията на издавания от него емигрантски вестник „Голос России“ („Гласът на Русия“). Българската преса в подробности отразява семейната одисея: братята Солоневич са не само хора на перото, те са и известни спортисти, деятели на скаутското движение. В средата на 30-те години по-малкият брат Борис, медик по образование, даже излиза на тепиха в България срещу Дан Колов и Хари Стоев, но губи схватките. За да се спасят от „комунистическия рай“ в СССР, двамата братя правят два опита за бягство във Финландия, ала вместо това се озовават в лагерите в Карелия. Оцеляват, отново подготвят бягството си, спортната подготовка им помага и на третия път минават границата, озовавайки се във Финландия. Близостта до „Големия брат“ прави невъзможна всяка политическа и журналистическа дейност. С Нансеновите си бежански паспорти те обаче няма къде да заминат. Единствената страна, която в началото на 1936 г. им издава виза, е България.

Така фамилията Солоневич се установява в София. Искат да издават политически вестник, но срещат категоричния отказ на българската полиция: руските емигрантски издания са и без това „в излишък“, властта не иска да си разваля току-що установените дипломатически отношения със СССР. Тогава братята Солоневич си харесват спрелия да излиза вестник „Голос труда“ и решават да го издават под ново име – „Голос России“. Помага им друг журналист емигрант – Всеволод Левашов, както и техният познат Борис Калиников, който държи най-голямата руска книжарница „Зарница“, намираща се на ъгъла на „Гурко“ и „Раковски“.

На 23 май 1936 г. Иван Солоневич изнася „закрита сказка“, посветена на „съветския бит“, в сградата на Свободния университет и то в присъствието на бившия министър-председател генерал Пенчо Златев, пред множество военни и журналисти. По онова време от брой в брой в парижкия вестник „Последни новости“, издаван от водача на кадетите проф. Павел Милюков, започва да излиза „Русия в концлагер“ – очерците на Иван Солоневич за лагерния живот в СССР и „съветската система“. Успехът на книгата е зашеметяващ, подготвят се и преводи на чужди езици, което предоставя на Солоневич възможност за контакти с българската интелигенция. Може би неслучайно той се установява тъкмо на улица „Иван Асен II“. 

Докато разглеждах отвън къщата, си дадох сметка, че буквално на две крачки, на ъгъла с улица „Цибра“ (днешната „Авицена“) е бил домът на проф. Александър Балабанов, на който дано някой се сети да сложи паметна плоча. По-надолу е живял проф. Спиридон Казанджиев, женен за сестрата на Дора Габе, където в ергенските си години е бил подслонен Йовков, а още по-нататък е домът на поета Емануил Попдимитров, също професор в Софийския университет.

Тих, уютен софийски квартал, където нищо не е предвещавало заплаха или кобна развръзка.

До утрото на 3 февруари 1938 г., когато в 9,30 ч. мъж в кафяво палто и нахлупена на очите черна шапка изкачва полегатото стълбище откъм двора на номер 38. Той звъни на вратата и носи огромен пакет. „Куриерът“ нищо не пита, само казва, че това са „книги за Иван Солоневич“ и си тръгва. Йохана Грайс, икономката германка, взима пакета и го оставя на голямата маса в дневната, където е „нюзрумът“ на редакцията. Едва ли се е учудила от колета, защото главният редактор на „Голос Росии“ получава пратки от цял свят.

Тази сутрин обаче е по-различна с това, че предишната вечер семейство Солоневич до късно са имали гости. Синът им Юрий, студент във Виена, се е върнал, за да види родителите си, и завръщането на „блудния син“ било полято, както си му е редът, с немалко количество водка.

Затова и Иван Лукиянович не бил на работната си маса още от 7 ч. сутринта, както обикновено, а спял в стаята си, в дъното на къщата. Някъде към 11 ч. се появила сънена съпругата му Тамара, финансов директор на изданието и автор на известната мемоарна книга „Спомени на съветската преводачка“. Половин час по-късно дошъл на работа Николай Михайлов, секретарят на вестника. Той се заел да прегледа пощата, а Тамара отишла да му помогне.

Тогава се разнесъл оглушителен взрив и изригнал огън. Взривната вълна направо разрушила стената към улицата, избила прозорците и вратите. Жителите на съседните домове изпаднали в паника, започнали да звънят в полицията.

За щастие в близост до дома не е имало минувачи. Секретарят на вестника Михайлов загинал на място. Ножиците, които дължал в ръцете си, се забили в стената по такъв начин, че следствената експертиза едва успяла да ги измъкне. Тамара Солоневич получила множество тежки наранявания. Непрекъснато питала къде е синът ѝ Юра и защо нищо не вижда (едното ѝ око изтекло от взрива). Скоро дошла санитарна кола, която е закарала в „Александровска болница“, където тя починала от раните си. Опелото на двете жертви е два дни по-късно, в старинния храм „Св. София“. Погребват ги на Централните софийски гробища.

Първите полицаи дошли на място след около 5–10 минути. В донесението им са описани жертвите и огромните поражения в дома: първият етаж бил на практика разрушен, навсякъде се търкаляли тухли, парчета от обгорели мебели, напълно изгорял бил архивът на „Голос России“.

Те заварили Иван и Юрий Солоневич в истински шок, опръскани в кръв. Били спасени по чудо, тъй като по време на взрива се намирали в двете крайни стаи.

Години по-късно Юрий Солоневич си спомня:

Когато това нещо бумна, то буквално обърна наопаки всичко, изби вътрешните стени, врати и прозорци. Ние имахме една голяма стая, около нея 4 или 5 малки, както и коридор, дълъг двайсетина метра, който водеше към спалнята на татко. Бомбата са донесли рано сутринта… Аз спях в съседната стая. Голямата стъклена врата се разлетя на парчета. Малко преди взрива се събудих и се прикрих с одеялото. Когато всичко свърши, погледнах от кревата си и видях, че всичко е в стъкла. Провървя ми… Татко беше в спалнята си и взривът не стигна до него. Колка Михайлов бе разкъсан на такива парчета, че нямаше какво да се погребе.

На мястото на взрива пристигат всички институции: полицията, пожарната, началникът на криминалната полиция и началникът на политическия отдел в Дирекцията на полицията.

От пресата научаваме, че била сформирана специална комисия, която да определи характера на взрива, поразил дом номер 38 на улица „Цар Иван Асен II“. Вероятно след атентата в църквата „Св. Неделя“ българската полиция е натрупала известен опит в тази област. За анализ били предадени събраните от дома парчета картон и целулоид. В състава на комисията влезли инженер-химикът полковник Костов, пиротехникът Гочев и инженер-химикът в Дирекция на полицията Станю Ненов. Според техните заключения взривът бил сложен в кафява картонена кутия, а намерените парчета целулоид били част от абажура на електрическа лампа. Експертите така и не могли да постигнат съгласие от какво взривно вещество е била изработена бомбата, но били категорични, че то далеч надхвърля най-мощния познат тогава експлозив, какъвто е тротилът. На оцелелите парчета от опаковъчната хартия се четяли няколко български думи, затова решили, че тя е била купена в София. Но проверката в пощенската служба установила, че на този ден не са изпращани никакви пакети до семейство Солоневич. Значи „куриерът“ е бил пратен от някой друг.

Човекът, донесъл бомбата, така и никога не е намерен. В частен разговор, „приватно“, както пише Иван Солоневич, българската полиция му съобщила, че бомбата е сглобена в съветското посолство, за което обаче не могат да бъдат представени доказателства.

В книгата си „Солоневич“ неговият биограф Константин Сапожников изважда на бял свят тези липсващи доказателства от съветските тайни архиви. Още в началото на 1937 г. НКВД решава да „обезвреди“ братята Солоневич, определяйки ги като най-злостните „опозиционери“ и врагове на режима. Москва следи всяка тяхна стъпка в София чрез мрежата на резидента си Василий Яковлев (1889–1950), чекист от 1921 г., който в периода 1935–1938 г. дърпа конците на мощна агентурна мрежа на територията на България. Особено полезен им е агент „Гарван“ (Николай Абрамов), син на председателя на Руския общовойскови съюз в България генерал Фьодор Абрамов, който държи филателен магазин на „Витоша“ и бързо се сближава с братята.

С делото „Солоневич“ е запознато цялото тогавашно ръководство на НКВД – Николай Ежов, Яков Агранов, Слуцки… Гневът на Москва се засилва след появата на „Русия в концлагер“ и преводите на чужди езици, включително на японски. И още повече след опита на фамилията Солоневич да организират младото поколение на емиграцията.

Размахът на двамата братя – от София до Токио – видимо раздразва отговарящия за „външните операции“ Шпигелглас (замесен и в атентата в „Св. Неделя“), който поставя с широкия си почерк следната резолюция: „Не е ли време да се обезвредят?“.

Просто и ясно. След което се задейства добре смазаната машина на „службите за смърт“, която изглежда, че действа до ден днешен.

Клесмет, заместникът на Шпигелглас, поръчва „устройството“ на украинските си колеги, тъй като в Киев е действала специална лаборатория на НКВД, която е извършвала експерименти с най-новите взривни вещества. Докато „лабораторията с отровите“, ръководена от Григорий Майрановски, се е намирала на „Лубянка“ в Москва. През 1937 г. обаче посланикът Фьодор Расколников подава сигнал от София, че му е необходимо време, за да задвижи някаква пропагандна кампания срещу братята Солоневич, тоест търси се „повод“.

На 9 май 1937 г. Шпигелгас изпраща следното питане до народния комисар на държавната безопасност трети ранг Иванов: „Моля да се санкционира оперативния работник Малюченко заради неприготвяне на снаряда. За типа необходим снаряд др. Малюченко е получил указания, бидейки в Москва“.

От Киев отговарят: „Уважаеми др. Шпигелглас. Несъмнено искаме да изпълним вашето задание по най-удачния начин. В светлината на което искаме да ви доложим следния детайл: богатите издания в един футляр се срещат рядко. Не е ли по-правилно да изберем футляр в две части…“.

Става дума за следното. Съветските служби са изработили мощно взривно устройство, скрито във футляра на двутомник на издателство ACADEMIA – подаръчен вариант в позлата. Разчитали са на това, че библиофилът Иван Солоневич лично ще вземе в ръце и ще отвори пратката.

Веста за „бомбата срещу Солоневич“ излиза по първите страници на пресата в Париж, Лондон, Белград, Берлин, Рим и Ню Йорк. На всички е ясно, че Москва иска да затвори устата на човека, заел се да я разобличи чрез книгата си „Русия в концлагер“. Нобеловият лауреат Иван Бунин отправя чрез емигрантската преса думи на съпричастност към скръбта на Солоневич.

Българската преса също не изпуска от око случая. „Съдбата е искала да спаси живота на Иван Солоневич“, пише в. „Утро“. Вестник „Нова камбана“ пък отбелязва, че при огледа на дома е била намерена и иззета голяма сума в чужда валута – от долари до немски марки. Иван Сороневич обяснява пред изданието, че това са пари за абонамента на вестника, идващи от цял свят, от хонорари за преведената му книга и от волни пожертвования. Иззетата валута е предадена в БНБ (тъй като не е била декларирана официално).

„Утро“ публикува и пространно интервю с Иван Солоневич, в което той прави равносметка на своята политическа дейност, довела до бомбената атака от страна на Москва: „Изнесени сказки: във Финландия – 10, в България – 12; в Югославия – 10, в Швейцария – 6, във Франция – 15. В Белгия – 11, в Австрия – 4.

От 20 юни 1936 г. издаваме вестник „Гласът на Русия“, който има 7–8 хиляди екземпляра тираж и се разпространява основно във Франция и Америка.

Книгата ми „Русия в концлагер“ има 2 руски издания, 4 – немски, 1 – полско, по 1 – хърватско, американско, английско, 3 – чешки, 1 – холандско. Книгата се превежда на сръбски, испански, френски, италиански, шведски, норвежки, датски и японски език“.

Някои от тези издания не се осъществяват поради избухването на Втората световна война.

Но е ясно и друго. Тази книга има особена роля в литературата за ГУЛаг. Тя не е поредното свидетелство за болшевишките зверства, а е напречен разрез на системата на един тоталитарен режим и неговото въздействие върху мнозина:

Значителна чест от чуждите наблюдатели се питат, опитват се да намерят положителните страни на суровия комунистически опит, платен и плащан не за тяхна сметка. Цената на отделните постижения на властта – а такива постижения, разбира се, има – не ги интересува: не те плащат тази цена. За тях този опит е повече или по-малко безплатен. Вивисекцията се провежда не над живото им тяло. Защо тогава да не се възползват от резултатите ѝ?…

Темата за концлагерите в Съветска Русия е достатъчно използвана. Но тя е била използвана преимуществено като тема на „ужаси“ и тема на личните преживявания на хората, попаднали в концлагерите, повече или по-малко без вина. Мен концлагерът ме интересува не като територия на „ужасите“, не само като място за страдания и за гибелта на милиони, в това число и не като фон на моите лични преживявания, каквито и да са те. Работата не е в съжалението, а в разбирането.

И още: Именно в концлагера е най-лесно и най-просто да се разберат основното съдържание и основните „правила“ на тази борба, която се води на пространството на всички социалистически републики. Искам да предупредя читателя: с нищо съществено лагерът не се различава от „свободата“. Всичко, което се случва в лагера, се случва и навън. И обратното. Само че в лагера всичко е по-нагледно, по-просто и по-чисто. Няма я рекламата, няма ги идеологическите надстройки, показността, белите ръкавици и оглеждането за чужди кореспонденти. В лагера основите на съветската власт са представени с яснотата на алгебрични формули.

И за „империята на ГУЛ-аг“ (отделна глава в книгата): Епохата на колективизация доведе броя на лагерите и на лагерниците до нечуван мащаб. Именно във връзка с това лагерът престана да бъде място на затворничество на няколко десетки хиляди контрареволюционери, както беше на Соловки, и се превърна в гигантско предприятие по експлоатация на подарената работна сила, намираща се във владение на Главното управление на лагерите – ГПУ ГУЛаг.

Ако си представим лагера по-малко гладен, по-добре облечен и по-малко интензивно разстрелван, то това ще бъде парче от бъдещата Русия, от нейната по-нататъшна „мирна еволюция. Слагам думата „мирна“ в кавички, защото лошият мир е по-лош и от основателната война… А в днешна Русия е само малко по-добре, отколкото в днешния концлагер.

Ясно ли е сега защо Москва иска да ликвидира фамилията Солоневич? И не долавяте ли в този ранен Солоневич бъдещия Солженицин? Който впрочем сам с удивление констатира на Запад, че неговата книга, колкото и да е мащабна по замисъла си, не е била първата, а е била предхождана от десетина книги, умишлено или неволно забравени.

Два месеца след бомбата срещу Солоневич съветският посланик в София Фьодор Расколников заедно със съпругата си остава на Запад. 1938 г. е времето на „Големия терор“. Расколников пише открито писмо до Сталин, в което разобличава всичките му злодеяния и разкрива истината за режима. Писмото е отпечатано и в тогавашната българска преса – прието от едни, но отхвърлено от мнозина. Малко след това Расколников загива в Ница „при неизяснени обстоятелства“.

Що се отнася до книгата „Русия в концлагер“, тя никога не е публикувана на български език. След атентата митрополит Стефан, както научаваме от българската преса, подема инициативата тя да бъде издадена с подкрепата на Светия синод. Това така и не се случва. Впрочем до ден днешен.

След атентата българското правителство ясно заявява на Солоневич, че тук той не е в безопасност. Единствено нацистка Германия му дава виза и той заминава за Берлин, където има голяма руска емигрантка колония. Гьобелс използва части от книгата му в пропагандните си кампании, но след 22 юни 1941 г. Солоневич излиза с открито писмо, в което пише, че нацистка Германия ще загуби войната срещу Съветска Русия и прави нелицеприятен паралел между двата режима. До края на войната е заточен в Темпелбург, Померания, където е под надзора на Гестапо. След края на войната заминава за Аржентина и се установява в Буенос Айрес, започвайки да издава в. „Наша страна“. Там публикува и книгата си „Народната монархия“, на която гледа като на своето политическо завещание. Тя е израз на целия „политически проект“ на Солоневич: за „особения път на Русия“, възможна единствено като „монархия“, в която трябва да се слеят всички етноси и конфесии в страната. Затова, смята той, само едно „Народно-монархическо движение“ е в състояние да сплоти и руските „десни“, и руските „леви“. „Десните“, защото то ще е „могъщо и царско“, а „левите“ – защото ще е „дълбоко-народно“. А синтезът ще се осъществи в лицето на онзи руски управник, който, застанал на кормилото на властта, ще надене и „шапката на Мономах“, сиреч царската корона.

Докато стоях пред къщата на „Иван Асен II“ 38 си мислех как по ирония на съдбата идеите на Солоневич нямат почти никакво влияние в днешна имперска Русия. В крайна сметка надделя „крилото на философа Иван Илин“, също монархист, но и политически опонент на Солоневич още от 30-те години на ХХ в. А Солоневич си остана на заден план. Неговият най-голям идеен поклонник – генерал Леонид Решетников – загуби влиянието си в Кремъл и даже стана за присмех с идеите си да наложи императорската корона на главата на Путин. След което, за реванш, се пробва да повлияе на едни президентски избори в България, че и даже успя.

Затова и на този софийски дом на улица „Цар Иван Асен II“ 38 няма никаква паметна плоча – нито руска, нито българска. Историята винаги е такава, каквато е.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора