Начало Идеи Гледна точка Борисов, ти си на ход!
Гледна точка

Борисов, ти си на ход!

4723

Простотията с държавния тормоз над издателя на вестниците „Капитал” и „Дневник” трябва да престане веднага. В нашата държава, когато се заплете някой такъв възел, обикновено го разплита Бойко Борисов. Какво да се прави, в нашата държава е така. Така че сега на ход е той като работодател на шефа на КОНПИ.

А докато чакаме, ще ви припомня един мой текст от книжката ми „Хора на перото”. Надявам се, и вие сте проумели този факт – в живота ни всичко е лично. Казвам това, за да обясня защо подкрепям безрезервно вестниците „Капитал” и „Дневник” в битката им с държавата. Освен заради високия професионален стандарт, който продължават да поддържат на фона на другата медийна „свинщина”, и защото във в. „Капитал” работи журналистът Росен Босев – син на писателя Росен Босев. А моят текст е тъкмо за баща му, за писателя Росен Босев.

*  *  *

В далечната 1977 г. от училище ни организираха среща с писателя Драгомир Асенов. Срещата се проведе в читалище „Лиляна Димитрова” в парка „Заимов”. На нея той спомена имената на двама свои колеги – Дончо Цончев и Росен Босев. Дончо Цончев го знаех. Но от Росен Босев не бях чел нищо. Още същия ден в една малка книжарничка на „Граф Игнатиев”, там сега има клон на банка, открих излезлия същата година сборник с разкази на Росен Босев „Небесен дом”.

Дори още оформлението на обложката на тънката 140 страници книжка правеше впечатление с модерния си вид. През далечната 1977 г. това не беше често срещано явление. Художник на книгата бе Милена Йоич. Така започна задочното ми познанство с този писател.

Първият разказ в книгата се нарича „Много зеленоок човек”. Двама приятели се срещат на „Графа” след новогодишните празници и единият разказва на другия перипетиите си по Нова година. От квартал Захарна фабрика, където живее със семейството си, Мишо Н. трябва да се „телепортира”

до Лозенец с жена си, двете си деца, съответните торти и майонези, както и потръпваща в голяма бохча глазурена фантазия от няколко вида океанска риба. Домакинът на купона любезно го е помолил също така да вземе и два стола. Семейството се разположило предвидливо още от осем и половина на магистралата Лондон-Калкута в отсечката й Драгоман-София в очакване на преминаващо свободно такси. Такси обаче няма и няма. Времето напредва. Най-сетне към единайсет един очукан москвич спира до загубилите всякаква надежда и чувство за хумор хора и шофьорът им предлага помощта си. Както се разбира впоследствие, напълно безвъзмездно. „Всеки има свой начин да си прекара Новата година”, казва на раздяла странният зеленоок шофьор. 

Тази случка се превръща в гвоздея на вечерта. Предъвкват я многократно.

„Пети ден вече – завършва разказа си Мишо Н. – той не излиза от ума ми.”

Приятелите се разделят, но разказът е отключил веригата на спомените и у водещия историята от първо лице. Той си припомня, как в далечната 1964 г. пристига в отпуск от казармата на Централна гара за Нова година в дванайсет без нещо. И пак така се появява зеленоокият шофьор, който го откарва в последния момент при компанията му. Той, разбира се, разказва приключението на приятелите си, след което всичко моментално е забравено.

„В шестдесет и четвърта година подобни работи все още не предизвикваха изумление…” – така завършва разказът.

В очите Росен Босев приличаше малко на Яворов. Същият тъмен поглед, същата бръчка между веждите.  Лицето му беше матово. Перчемът му беше на човек, който обича да пуши в строя.

Видях го на живо след две години, на организирания от сп. „Родна реч” семинар през пролетта на 1979 г. в хотел „Орбита”, където бяхме заедно с другите автори от средношколското списание със стохиляден тираж – с Бойко Ламбовски, с Никола Кицевски, с Петя Дубарова… Той трябваше да говори за белетристиката, публикувана на страниците на списанието. Спомена няколко пъти името ми и аз се почувствах безкрайно горд от това. Похвалата на автора на „Много зеленоок човек” бе от първостепенна важност за мен.

През следващите години Росен Босев заемаше редица важни постове. Бе шеф на Кабинета на младия писател, заместник-главен редактор на „Литературен фронт”, директор на издателство „Народна младеж”. През 1983 г. бях написал едно разказче, „Пистолетът”, и в изблик на отчаяна смелост го отнесох право на Росен Босев в кабинета му на зам.-главен в „Литературен фронт”. Тогава мастити писатели чакаха с години, за да публикуват в „Литературен фронт”, текстовете първо постъпваха при съответните завеждащи прозата, поезията и критиката, потъваха в папките и започваха да си чакат реда. Някой като мен, без първа книга, да отпечата текст в литературния официоз, бе прецедент от областта на сънищата. Извадих сгънатия на три разказ от вътрешния джоб на сакото и го подадох на Росен Босев. Той видя заглавието, „Пистолетът”, и се засмя:

– Ти дори го извади от джоба като пистолет – каза. 

Имах неблагоразумието да се похваля на приятели, че така и така, дал съм един разказ в „Литературен фронт”. Успокоиха ме и казаха да си взема вестника догодина по същото време. Разказът излезе точно след седмица. Дни след това срещнах Росен Босев на улицата и му благодарих. Той беше до мозъка на костите си градски човек, обичаше софийските улици и човек можеше да го срещне по тях. „Деяне, каза ми много сериозно, от сто писатели в литературата остават трима.”  И после добави с неподражаемото си чувство за хумор: „Както се сещаш, двамата са писателите, които разговарят. А третата бройка е резерва, нали ей сега зад ъгъла може да изскочи някой колега.”

През 1986 г. го срещнах в градинката на Кристал. Седнахме на една пейка, запалихме цигари. Той вдиша с тютюневия дим зеленината на дърветата и призна, че от заседания няма време ей така, просто да поседи на някоя пейка за пет минути. Той, който описа в „Портрети на небесни тела” порива на едни младежи да си построят дирижабъл и да полетят, трябваше да прекарва дните си, обвит в тютюнев дим край покрити със зелено сукно дълги заседателни маси.

Един ден през втората половина на януари 1988 г. писателското кафене на „Ангел Кънчев” 5 остана смълчано. Беше се разбрало, че Росен Босев вече не е сред живите.

Книга на Росен Босев не е издавана от близо 30 години. Ако не се брои подборката с хубавото заглавие „Един много зеленоок човек”, която направи семейството му през 1996 г., но тя отдавна е библиографска рядкост. Книгите му не могат да се открият и по кашоните. На практика той е съвършено непознат автор за днешните поколения. Макар че синът му, който е разследващ журналист в голям седмичник, ми призна, че нерядко, щом чуели името му, хората го питали какво общо има с писателя  – и то хора, далеч от литературните среди.

Синът на Росен Босев също се казва Росен Босев. И както може да се очаква, е зеленоок. Много зеленоок човек.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора