0
1675

Борис Христов: поетика на отказа

Сборникът „Борис Христов в българската литература и култура” (изд. „Кралица Маб”) се стреми да разчете едно митично авторско присъствие. Публикуваме краткия увод на съставителя, Пламен Дойнов, и обширната му статия, с която започва сборникът.

B_Hristov_Cover1В лицето на Борис Христов (р. 1945) между края на 70-те и края на 80-те години на ХХ век българската поезия намира своя абсолютен некоронован властелин. Дори в променената ситуация след 1989 г., когато почти всички авторитети са сринати, поетът се превръща във всеобщо признат авторитет на българската лирика. Сборникът „Борис Христов в българската литература и култура” (изд. „Кралица Маб”) се стреми да обобщи една рецептивна традиция, да търси основанията на обожанието и преклонението пред Борис-Христовата поезия, да вникне в магнетичното ѝ влияние, усилено от въздействието на прозата и киносценариите на автора, да разчете едно митично авторско присъствие, което въпреки привидното мълчание около себе си, излъчва още нови послания и значения.

За Борис Христов

Присъствието или отсъствието на Борис Христов (1945) в българската литературна публичност след втората половина на 70-те години на ХХ век до днес е от такова естество, че непрекъснато генерира митове. Поетът постига ефекти, немислими за всички негови съвременници – да продължава да говори колкото със стиховете си, толкова и с открития си отказ от тях, да отправя послания чрез отшелничество и мълчание, да разговаря с хората чрез една отвъдсоциална необщителност и така да продължава да оценностява вече написаното, да му набавя още и още значения, да обживява един различен свят – света на Борис-Христовото творчество.

Нищо не предвещава такова битие. Защото дебютът на Борис Христов, макар проточен във времето, се осъществява в няколко върхови години – 1975, 1977, 1979 – със сила и влияние, почти непознати за българката литература. Това са нечетните години на най-интензивно четене и въздействие на Борис-Христовата поезия, своеобразни стъпала към нейния върхов магнетизъм през десетилетието на 80-те. Разположено хронологически, това бързо израстване изглежда така:

1975 – Борис Христов дебютира с цикъл стихотворения „На седмия ден” в сборника „Трима млади поети” (издание на „Народна младеж”, в компанията на цикли от Паруш Парушев и Екатерина Томова). Силното впечатление, което той оставя у критиката и публиката, ускорява подготовката на самостоятелния му дебют.
1977 – Излиза от печат авторската първа книга на Борис Христов „Вечерен тромпет” във варненското издателство „Г. Бакалов”. Възторгът от появата й е повсеместен, усетен по цялото протежение на официалната и неофициалната литературна публичност.
1979 – „Вечерен тромпет” е публикувана във второ издание в тираж 3200 бройки, нещо немислимо за дебютна стихосбирка по това време. Борис Христов получава възможност да се впише в престижните равнища на литературното поле. Започват да го включват в състави на редколегии, в различни проекти за износ (например международния писателски семинар в Айова, САЩ през 1984 г.), а сред читателите и поетите на късната Народна република лириката на Борис Христов е може би най-влиятелната.

Така между края на 70-те и края на 80-те години на ХХ век българската поезия намира своя абсолютен некоронован властелин. Разбира се, той е признат предимно от публиката и съвсем сдържано от официалните институции, които само се опитват да контролират влиянието на Борис-Христовата лирика в границите на позволеното. От своя страна Борис Христов постепенно оставя ехото на неговата поезия просто да звучи, като навлиза в прозата и кинодраматургията.

Променената ситуация след 1989 г. легитимира очевидното. Въпреки постмодерната плурализация от първите години на 90-те, когато почти всички авторитети са сринати, Борис Христов се превръща в нещо като централен, всеобщо признат авторитет на българската поезия. Ролята му на законодател на поетически традиции се подчертава и от съставените от него антологии „Българска лирика” (1994) и „Българска народна лирика” (1994). Същевременно излиза том с избрани/събрани стихове („Крилете на вестителя”, 1991) и няколко впечатляващи издания, плод на сътрудничество между Борис Христов и художниците Анри Кулев и Яна Левиева.

И точно в този момент – към самия край на века – поетът прави избор: напуска актуалната литературна ситуация. Самоизключва се, спускайки резето пред всякаква публичност. Това не е просто „доброволно изгнание в Лещен”, а затръшване на вратата – на века и на публичното пространство. От гледна точка на изследователите този жест може да бъде разтълкуван всякак, в това число и като окончателно изтегляне на литературноисторическа дистанция.

Затова конференцията „Борис Христов в българската литература и култура”, проведена на 30 март 2012 г. в Нов български университет и организирана от департамент „Нова българистика” на НБУ и Института за литература при БАН, не можеше да не се състои. Тя просто най-после назова един важен обект, който от поне десетилетие предизвиква литературната история, макар че поезията на Борис Христов винаги е фокусирала критически и изследователски интерес. На нея са посветени десетки рецензии, студии и портрети, като сред тях блести авторската книга на Иван Станков „Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов” (1996).

Настоящият сборник не просто събира аналитичните доклади, прозвучали за пръв път на конференцията в НБУ, а се стреми да обобщи една рецептивна традиция, да търси основанията на обожанието и преклонението пред Борис-Христовата поезия, да вникне в магнетичното й влияние, усилено от въздействието на прозата и киносценариите на Борис Христов, да разчете едно митично авторско присъствие, което въпреки привидното мълчание около себе си, излъчва още нови послания и значения.

от съставителя Пламен Дойнов

Краткият път от дебюта до „Честен кръст”: поетика на отказа

Дори разсеян поглед, пробягал през литературноисторическия календар от края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век, ще установи, че появата на Борис Христов в литературната публичност на НРБ се случва безапелационно успешно, взривно и категорично. Само за пет или седем години. Поетът завладява българската поезия, става неин некоронован владетел, но съвсем за кратко, за да напусне завоюваната територия с ритуален жест – отигран също властно и категорично. И този отказ от властта в поетическата държава, извършен в цялата си пълнота – през поетическия почерк и езиковото поведение – всъщност продължава да отеква десетилетия след това, да възпроизвежда същата тази символическа власт над читателското и литературноисторическото въображение чак до началото на ХХІ век.

Победата на Борис-Христовия почерк се преживява най-интензивно в сгъстеното време от 1977 до 1982 г., съпроводено от критически адмирации и спорове, от институционално признание, масово читателско обожание и безпрецедентно влияние върху писането на стотици български поети – от ревностни последователи до легион от епигони. След проточилата се дебютна фаза между 1975 и 1977 г., остават пет години, в които в бърз кадър се разгръща чудото на появата и чудото на ритуалното отдръпване от поезията.

Аз не познавам друг човек направен
така набързо

С такава пряко самоописваща реплика на ситуацията на внезапно признание започва стихотворението „Христова възраст”.
Каква е тайната на това магнетично явяване и на последвалото го напускане? На какво се дължи успехът на дебюта „Вечерен тромпет” и въздействието от опразването на терена на актуалната поезия след втората самостоятелна стихосбирка „Честен кръст”? Защо и как отказът от поезията продължава да излъчва значения?

Един предварителен отговор би започнал от наблюдението, че тази своеобразна поетика на отказа не е резултат от постепенно постигнато прозрение, а рано приета съдба и предварителен избор. Отказът е програмиран още в дебютните заявления на поета. Борис Христов всъщност не само приключва с отказ, но и започва с отказ. Отказът е в сърцевината и на неговия непроизнесен манифест, и на неговото ритуално сбогуване.

От сборника до авторската книга: дефиниране на дебюта

След няколкогодишно предлагане на самостоятелен авторски ръкопис и чакане на редакторско одобрение, в средата на 70-те години Борис Христов склонява да дебютира с цикъл от 15 стихотворения, озаглавен „На седмия ден”, в сборника „Трима млади поети” (1975). Компания му правят циклите на Паруш Парушев и на Екатерина Томова.

Впрочем това е един от първите в поредицата колективни дебютни сборници, станали известни в иронията на писателския фолклор като „братски могили” – формат, който се оказва устойчив заместител на първата книга при представянето на млади автори през 70-те и 80-те години. Това е куриозна и малко паническа реакция на държавната издателска машина да отговори на повишеното предлагане на заглавия от поети дебютанти. Струпването на множество нови имена от различни генерации и техните неиздадени ръкописи предизвиква задъхване в издателствата, които се опитват поне да маркират някаква частична грижа за младите, предлагат половинчати форми на опубличностяване, чрез които да овладеят ситуацията на постоянно къкрещо недоволство. Сборниците „братски могили” като че ли за момент компенсират инертността на държавния монопол в книгоиздаването, но не успяват да се справят с усещането за поколенческа криза. Постепенно се формират колективни нагласи сред поне две генерации поети, които се преживяват като блокирани, отсрочени, закъснели, недоосъществени, маргинализирани, „претупани” или „забутани”. Сред тези автори се оказва и Борис Христов.

Със сборника „Трима млади поети” като че ли му е даден старт, но стиховете ме по-скоро остават да кръжат в пространството на преддебютната фаза. Още този труден и частичен пробив в публичността оставя трайна сянка върху следващите изричания и жестикулации на тогава 30-годишния Борис Христов. Може би затова темата за посрещането и оценяването или недоооценяването на поета ще бъде лайтмотив на няколко централни за творчеството му следващи стихотворения. Но пък и тъкмо този цикъл в колективния сборник, заедно с още няколко публикации (предимно в „Пламък”, за които пряка лична заслуга има редакторът там Иван Цанев), се превръщат в ускорители към самостоятелния дебют на Б. Христов във варненското издателство само година и половина по-късно.

*
Да се върнем към цикъла в сборника на софийското издателство „Народна младеж”.
Можем да отбележим няколко вероятни намеси на редакторско-цензорския апарат в издателството. Например в представящите си уводни думи Иван Цанев цитира част от стиха „тромпетът на Армстронг горещ и далечен[1], а в книгата това стихотворение го няма; то остава завинаги в последната за 1974 г. книжка на сп. „Пламък”, където Б. Христов се появява за първи път[2].

Очевидно в ушите на редакторите от „Народна младеж” Армстронг все още е доста проблематично име. Отеква прекалено чуждо, по американски, за да озвучи както лирическата ситуация в едно българско южно село, в което майката чете стиховете на сина си, така и да бъде очевидното алтер его на поета-музикант, копнежно обърнат към прииждащата по радиовълните на света черна музика.

Можем да гадаем за броя и стойността на други отпаднали текстове. Оставените в сборника 15 стихотворения на Б. Христов обаче са достатъчни за да фокусират вниманието върху него. Въпреки сегрегиращият ефект на такъв тип издания, критиката отличава именно Б. Христов измежду тримата млади поети и не само сред тях. Атанас Свиленов посочва, че в именно „Борис Христов се откроява в сборника като най-ярка поетическа индивидуалност”[3]. Минко Бенчев е още по-категоричен: „…аз не изпитвам никакви колебания: в младата ни поезия идва още едно свежо, оригинално лирическо дарование. Със своя мисъл, болка и съдба.”[4]

И Бенчев, и малко по-късно много други критици и литератори посочват „Сватбата на мама” за стихотворението, което им отваря очите за появата на новия голям поет. То става едно от емблемите на Борис-Христовата поезия и нейния публичен успех. Но в цикъла „На седмия ден” са включени още няколко знакови стихотворения, които трайно ще определят тематично-езиковите зони на тази поезия – „Графика”, „Август” и особено „Сам” (след това известно като „Следобедно кафе”), „На седмия ден”, „Конче мое”.

Още в този (пред)дебютен цикъл се проявяват нагласите на автобиографичния лирически герой не просто да игнорира активизма, но и да естетизира, пък било и то и (само)иронично, склонността към съзерцателно бездействие, незаявения избор на неучастие.

цял ден се скитаме,
с вечното наше тъжно очакване
на провинциални мислители.

Почти същото преживява и героят от „Август”, който уж пътува към морето, но от години седи върху камъка – „няма отиване, няма завръщане”.

Стиховете проявяват скуката като универсална категория на съществуването. Често отеква разколебан призив: да се направи нещо, само да не е скучно – „някой кове в тишината – избива острия гвоздей на скуката”.

Текстовете са обсебени от житейския празен кръговрат, който произвежда само течение:

Животът е добър ден и довиждане,
отваряне и затваряне на вратите.

Изграден е образът на дома, в който героят забравя, че живее, че обича. Пронизително се усеща неопределения порив към събитие, което е пожелано поне в поезията:

трябва да се случи нещо
в стиховете ни поне.

Още в цикъла „На седмия ден” личи последователното поведение на лирическия Аз – дистанцирането спрямо социалния успех, който предварително е преценен като непостижим.

*
„Вечерен тромпет” е дадена за набор на 25 януари 1977 г. и излиза от печат доста бързо – четири месеца след това – на 25 май 1977 г. Тиражът й е 1110 бройки. Съдържа 25 стихотворения, като от цикъла „На седмия ден” са прехвърлени седем. По всичко личи, че повечето от новите 18 стихотворения Борис Христов написва в междинната околодебютна фаза на 1975/1976 г., уповавайки се на своята новопридобита зрелост и търсейки автобиографична цялостност на самостоятелното си представяне.

Младият поет се вслушва в някои съвети. Марин Георгиев свидетелства как заглавието на книгата е предизвикано в ресторанта на СБП от Иван Цанев, който убеждава Борис Христов да напише специално стихотворение към вече събрания ръкопис – „да му бъде като програмно”[5]. Така се ражда стихотворението „Вечерен тромпет”. Този поетически манифест просто усилва строгия автобиографичен проект, върху който се основава цялата книга.

Подредбата на стихосбирката следва особен тип „повествователна структура”: започва с ретроспективния лирически текст „Конче мое”, след който в следващите стихотворения се нижат епизоди от живота на автобиографичния лирически герой – през детството му, през провинциалното му безвремие и музикантската младост, към поетическото свръхусилие за надмогване на съществуването до метафизическите проекции на битието след смъртта.

Дори особената издателска бележка на първия маншет на корицата, въпреки несдържаната си тривиалност и оценъчна сдържаност, сякаш представя завършена, открояваща се, нова личност: „Първата стихосбирка на Борис Христов ни среща с едно своеобразно дарование. Личното преживяване, породените от ежедневието чувства и състояния са се превърнали в художествени откровения и обобщения за човека и битието.” Възвестява се „нов поетичен характер” и „характер на човек от седемдесетте години на нашия век с неговата поусложнена психика”[6].

Още в такива издателски паратекстове се различават важни социологически знаци, по които може да бъде разчетено поместването на Борис-Христовата поезия в картата на тогавашната литература. Решаващи са и композиционните решения на автора в изграждането на макротекста на стихосбирката.

Прави впечатление например как в сравнение с цикъла „На седмия ден” са изчистени всички зимни стихотворения („Студено”, Чай”, „Януари”). Във „Вечерен тромпет” вече напълно властва лятото. То става сезонът на Борис-Христовата поезия – може би защото това е сезонът на отказите. В него дълбокото бездействие е оправдано, превръщайки се в привидно действие – при размиването на очертанията на хора и предмети в следобедната мараня.

*
Точно през лятото на 1977-а тръгва високата вълна на признание, носеща славата на „Вечерен тромпет” и нейния автор.
Радой Ралин уж на шега препоръчва, но всъщност предрича: „…непременно притежавайте тези стихове! Книжка, все едно, няма да си купите. От библиотеките трудно ще ви я намерят – къде 5000 библиотеки са се вредили при 1000 тираж? Тогава си вземете една тетрадка с 50 страници и си я препишете тази стихосбирка.”[7] След години, по повод дискусията около поемата „Честен кръст”, Пенчо Данчев признава как е чел „Вечерен тромпет” препечатана на циклостил и свидетелства, че тогава мнозина я преписват на ръка[8].

Успехът на този дебют няма прецедент в поезията от епохата на НРБ. Критиката се надпреварва в адмирациите. Един след друг в печата се редят възторжени отзиви. Първо през август 1977-а Божидар Кунчев пита реторично „Трябва ли да се съмняваме, че звуците на този „Вечерен тромпет”, който притежава Борис Христов, са сред най-хубавото, което е създала нашата млада поезия?”[9], а Здравко Недков възкликва, че „Вечерен тромпет” е неповторима книга, а нейният автор – свежо и оригинално дарование”[10]. После в „Литературен фронт” Светлозар Игов е сякаш по-сдържан, намеквайки за „слабости”, за „маниерна напрегнатост” и за стихотворения, които не са „еднакво добри”, но акцентира върху „симпатията си” към книгата и върху „метафизическата тръпка”, свидетелстваща за „по-дълбоки и зрели нюанси”[11].

През октомври Радой Ралин подрежда в текст своя устен възторг, за да обяви: „Вечерен тромпет” на Борис Христов се откроява и извисява самотен и привлекателен. […] поетът просто те превзема. […] Откога ни се четеше такъв поет…”[12] Списанията на СБП „Пламък” и „Септември” също излъчват приветствени слова. Румяна Арнаудова отбелязва, че книгата „въздейства силно с единството си на талант и реализация”, че тя е „и лична, и гражданска, в която проблемите на младото поколение са намерили израз чрез оригинална поетическа мисъл”, където личи „удивителното чувство за художествена мяра у тоя млад поет”[13]. Константин Еленков вижда „живия отклик, който има стихосбирката „Вечерен тромпет” сред, общо взето, безшумната публика на поетически книги” и акцентира – „Нова за нас е тази прозрачна многоплановост на образите…”[14]

От изданията извън София се проявяват вестниците от онези градове, с които Борис Христов е свързан биографично. В пернишкия официоз Георги Мицков отличава въздействието на думите, протичащи „като тръпка от неочакван и разтърсващ шок, изпълва ни своеобразната магия на изненадата”[15], а във великотърновската „Борба” Иван Радев откроява стъписването на читателя пред „тази богата гама от образи и асоциации, от метафорично „видени” и почувствувани връзки на душевността с предметния свят”[16]. Към тези гласове се присъединява и Румяна Узунова в пловдивската „Тракия”: „Борис Христов е явление в съвременната ни млада поезия.”[17]

Можем да синтезираме възторга: нов поет, ново явление, нов език, нова вселена. Такова рецептивно смайване българската литературна среда сякаш не познава. Лавината на всеобщото признание се носи, повлича читатели, критици и поети, заразително повтарящи почти едни и същи хвалебствени фрази. Стихосбирката получава дори официално институционално одобрение в края на 1977 г. – на Третата национална конференция на младите литературни творци, а малко след това Борис Христов е приет за член на СБП.

Книгата стига до второ издание през май 1979 г. отново във варненското издателство, вече в тираж от 3200 бройки.
Да рационализираме/социологизираме този успех от края на 70-те.

Поколението – идентификации

Една от причините за главоломната популярност на „Вечерен тромпет” е в ефекта от метафоричните мрежи на идентификация, които почеркът на Борис Христов хвърля върху публиката от края на 70-те години. Позакъснелият дебютант внезапно обобщава житейския и лирически опит, натрупан от поети и читатели след 1968 г. и същевременно отваря българския поетически език към различна изразност, съчетаваща паметта за множество литературни образци с порива към екзистенциална и пределно лична автентика. Разпознат е като изразител на човешките надежди и на нереализираните социално-художествени проекти на генерационната общност от интелигенти, произхождащи предимно от българската провинция на 70-те и 80-те години.

Още преди това – по повод цикъла „На седмия ден” – Минко Бенчев разгадава колективния субект, който в писането на Б. Христов намира свой лирически говорител, подхванал един надличностен проблем: „Същината на този проблем е: какво да прави младият човек от „забутаната провинция”, от малкото поселище – какво да прави със себе си, накъде да насочи енергията, деятелността си, когато напусне орбитата на работния си ден?”[18]

Бенчев, макар и да ограничава проблема, все пак го проявява. Разбира се, че не става дума просто за свободното време на живеещия в провинцията млад интелигент от 70-те и 80-те години на ХХ век. Проблематизирани са социалните основания на професионалната и човешка осъщественост на новите млади от различни български краища; техните битийни дилеми намират в стиховете на Б. Христов своите нови метафорически дефиниции. И всичко това – потопено в спрялото време на десетилетието на 70-те.

Очевидно се е появила (или по-скоро вече се проявила, станала е социално и художествено видима) нова генерация, чийто статус се нуждае и от социална платформа, и от поетически глас. Част от отзивите долавят това генерационно раздвижване. Светлозар Игов вижда във „Вечерен тромпет” „чувствителността и нравствеността на цяло едно поколение. Едно поколение, формирало се в последните три десетилетия, родено в недрата на обикновените трудови хора, поколение, което никога не е било галено от живота, но съумява да съхрани и поетическото си възприятие на света, и нравствено-волевата си целеустременост.”[19] Радой Ралин предлага по-обща, но достатъчно показателна констатация: „…тази съвсем тъничка стихосбирка побира болките, обречените проблеми, предчувствията и мъдрата устойчивост на една народна участ.”[20]

Не е необходимо да стигаме до народната участ. Появата на „Вечерен тромпет” съвпада с напрегнатото уточняване на нови генерационни модели и формати в българската литература. В края на 70-те години на ХХ век част от новите млади, струпани в неразчленени общности, се опитват да се структурират поколенчески в литературното поле. Те виждат шанса си в един официозен форум.

*
В края на 1977-а се провежда Третата национална конференция на младите литературни творци (30 ноември – 3 декември) – официозен форум, където се препотвърждава връзката между литературата и политиката при новите млади, преглеждат се и доуточняват позициите на „неръкоположения авангард” в литературното поле на НРБ.

Симптоматично на него се лансира и на практика се отхвърля идеята за поява на „юлско поколение” в българската литература. В първия вариант на доклада на председателя на СБП Пантелей Зарев тази идея вероятно е по-скоро насърчена, но по съвет от отдел „Изкуство и култура” на ЦК на БКП тя попада сред „някои моменти”, които „се нуждаят от прецизиране”[21]. Така Зарев в официалното произнесената и публикувана версия на доклада стига до зачеркване на „юлското поколение”. Ето:

Тук бихме посочили и старанието на някои млади лирици да бъдат особено критични, да са въплъщение на онова, което ги характеризира като „юлско поколение” в литературата. Ако имаме предвид най-добрите постижения на младата поезия, не можем да отречем, че сдържано и непатетично младите поети стиган понякога до значителни, бих казал, даже силни философски обобщения […] Заедно с това не можем да не отбележим, че „тихата лирика” създаде и една неплодотворна лирическа инерция. […] За своята безпомощност тази лирика често пъти търси прикритие зад перифразата и повторенията, зад екстравагантната метафоричност. Не е случаен в нея и онзи зъл критицизъм, който е по-скоро озъбване или гримаса, отколкото вътрешно чувство за етично единство с прогресивните процеси. Тук вече има разминаване с духа на Юлския пленум. Неговата идея за съзидание чрез критика се измества от позата на един измислен, фалшив скепсис. Затова ни е и трудно да говорим за „юлско поколение” в литературата, като имаме предвид, че Юлският пленум изисква творческо съзидание чрез критиката, а не критика за самата критика.[22]

Въпреки реторико-идеологическия завой в доклада на Зарев, формулата за „юлско поколение” остава да се върти на конференцията, а отделни автори се припознават чрез нея. Основание за такова припознаване дава самият Тодор Живков, който в словото си пред конференцията, обявява Юлския пленум на ЦК на БКП от 1976 г. за „нов, по-висок етап в творческото развитие на априлската линия” и „в този смисъл би могло да се говори за сегашното младо литературно поколение като за юлско поколение”. По-нататък Живков възпиращо уточнява, че „и априлското, и юлското поколение са поколения на нашия неспирен социалистически възход, че между тях има дълбока приемственост и връзка, че това са поколения, израсли и оформили се върху основата на априлската линия на партията”, но отново дава картбланш на новите млади – „Ще се радваме, ако вашето поколение се изяви в литературата и в живота като убеден носител и борец за осъществяване идеите и проблемите, които постави Юлският пленум на Централния комитет от 1976 г.”[23]

Макар и привидно благосклонен към младите, директивният дискурс на Живков блокира публичното разгръщане на евентуален генерационен конфликт, който тлее в българската литература през 70-те и по този начин осигурява квазиприемственост, която означава предварително обезличаване на всяко ново поколение. Още повече, че по това време почти всички литературни институции вече са овладени от представители на априлците. Някои от младите автори обаче (Димитър Шумналиев и Марин Георгиев например) твърде ентусиазирано посрещат думите на диктатора и се заемат да строят прекалено оптимистични хипотези за своето генерационно утвърждаване[24]. Все пак неуспехът на подобно начинание е програмиран.

По-важно е обаче да регистрираме тъкмо това желание и усилие за проясняване и налагане на образа на нов колективен субект в българската литература и прякото му съотнасяне към ефекта от появата на „Вечерен тромпет”. Защото конференцията се използва за даване на заявка за заемане на властови позиции в литературното поле, съпроводена от разпространение на все по-натрапчивото усещане за надигане на нова генерационна вълна в литературата, чийто епицентър е в българската провинция, а гривата й – надвиснала над литературните институции в София, започнали постепенно да развиват по това време и определен „наследствен синдром” – опити на представители на литературно-политическата номенклатура да лансират по-настоятелно своите родни синове.

Впрочем още тук някъде зейва процепът при разцепването на идеята за „юлско поколение”, чувстват се напреженията вътре сред самите нови млади – между онези („столичаните”), които идват да заемат водещи позиции по наследство и другите („провинциалите”), които се надяват да се утвърдят чрез същностна генерационна промяна. Симптоматично изказванията на Таньо Клисуров и Марин Георгиев на конференцията[25] пряко и доста дръзко полемизират с отношението на властовия център към младите автори, произхождащи от провинцията.

Официозният форум обаче, макар отчасти да проявява това разцепване, все пак възвестява появата на поколението. Дори в основния доклад на Пантелей Зарев се отбелязва, че младото поколение се отличава с „нова изразност” и „нов ъгъл на зрение”[26]. В едва загатнатите списъчни йерархии се долавят движения, издигащи съвсем нови имена, сред които се откроява тъкмо Борис Христов. При изброяването на Зарев на най-забележителните млади поети Борис Христов е посочен на второ място – веднага след Калин Донков.

В доклада за поезията, произнесен от Здравко Петров, мястото на току-що дебютиралия със самостоятелна книга поет е преподчертано: „Той е автор на една-единствена книга стихове, преди това беше попаднал като име в един колективен сборник. И въпреки че беше попаднал сред други поети, неговият стих блести. Той е явление в средата на нашата млада поезия.” После Петров набляга на анкетата на един вестник, където Борис Христов е посочен „като много надеждно име” от Елисавета Багряна, Георги Джагаров и Павел Матев[27].

В края на 70-те години Борис Христов някак изведнъж се оказва може би най-убедителният говорител на поколението. Но нека бъдем ясни – не на имагинерното и неосъщественото „юлско поколение”, което все пак си мечтае да завладее институционалните върхове на литературна София и по-скоро се състои от амбициозни комсомолски поети и белетристи, млади членове на БКП, синове и близки на кадри от висшата литературно-политическа номенклатура. С публичното признание на Борис-Христовата поезия, естетизираща тъкмо вечното неслучване и непризнаване, се идентифицира общност, която условно бихме нарекли извънстолично поколение. В случая провинциализмът не е толкова географско-административен маркер, а знак на относително дистанцирано от силовото поле на държавната власт литературно присъствие, т.е. знак за отсъствие от властовия център. В текстовете на Христов непрекъснато се усеща алегорическата алтернативност на провинциалното културно пространство.

Многократно изтъкваният автобиографизъм на Борис-Христовата поезия предлага в чист вид образа на неговия лирически герой – провинциалния мислител/интелигент, самотния човек или човека в ъгъла, сирака. Това е персонаж, който трябва да живее с някаква предварително приета значима социална и човешка загуба. Какво прави този герой? Очаква, мисли, наблюдава, като че ли демонстративно бездейства.

Впрочем в същия брой на „Литературен фронт”, посветен на откриването на Третата конференция на младите литературни творци, в подборката от творби на млади поети е включено стихотворението „Самолетът закъснява” – алегорическа реплика към ситуацията на обречено очакване, незаминаване и неслучване.

Събрани на летището, върху което сипе пламък
и ни събаря слънцето и в пот ни дави –
отдавна трябваше да отлетим оттук и да се махнем…
Но самолетът закъснява, самолетът закъснява.

Да бяха се показали поне за миг в запаления въздух
излъсканите му крила – да знаем, че го има.
Разгърдил черния си фрак, напразно гарванът се бъхти
да изкопае дупка, през която той ще мине.

Промиваме червата си с кафе и чоплим новините.
И шоколада се топи – децата плачат със сълзи кафяви.
(Изпратихме Дедал и неговия син Икар, но никой
не се е върнал да ни каже за какво се бави.)

Обади се отнякъде пилотът, само за да обещае,
че ни очаква друг живот – и повече не чухме.
И си представяме сега, политнали към рая,
как нашите души се спускат с бели парашути.

Навярно ще пристигне той и, както ангел се вестява,
децата ще крещят подир крилата му приведени…
Но мене няма да ме има – моята глава тогава
ще бъде къща на щурците, с камъчета обзаведена.[28]

В целия този пейзаж на незаминаването и чезненето редакторско-цензорската ръка в „Литературен фронт” изтрива предпоследният, може би най-острият политически куплет, който се появява в следващите публикации:

В съседните летища, от които ни разделят мрежи,
излитат всеки миг – небето ще съборят…
А ние късаме билетите, докрай изгубили надежда,
и чакаме нощта – като добичета покорни.

Този куплет укрива в образите си недрата на непроявен, зарит в пепел, бунт. Мрежите, които разделят нашето от съседните летища и сравнението с покорните добичета няма как да бъдат четени неутрално. В тях може да бъде разпозната както общобългарската ситуация на една лагерна откъснатост от света, така и по-конкретната ситуация на изолираност в социално-политическото безвремие на НРБ на цели генерации от интелектуали-маргинали.

*
И преди българската поезия е населявана с лирически персонажи от покрайнините на обществото, из нея се скита не един малък човек. Малкият човек впрочем е сред предпочитаните персонажи на предходниците и учителите на Борис Христов от „тихата лирика”. Но за първи път при Борис Христов тъкмо маргиналът (самотникът, присъстващият в ъгъла, провинциалът) е не просто на фокус, а в центъра на лирическата ситуация като същностен проблем и битийна ценност – „единственото важно нещо”.

Но колкото и да е важен, този тип персонаж не може да бъде онази най-висша ценност, която изпълва високия екзистенциален хоризонт на автобиографичния герой. Той се нуждае от друг образ и друга проекция на битието.

Затова статутът на лирическите персонажи-маргинали е разколебан от въвеждането на образа на поета. Поетът – при това отдаденият, чутият, четеният, огласеният, макар и не съвсем разбран поет – това е точката, в която маргиналът напуска социалната покрайнина, зачерква всякакви социални координати и поема нагоре – като вълк небесен. Почеркът на Христов не само свръхромантизира поета, но и го извежда в друго качество на съществуване, на екзистенциално, но и на социално осъществяване. Ето защо, само ако пише стихове „самотният човек” ще остави „една сълза в очите или драскотина в паметта ви”.

Когато в стихотворенията се появява персонажът на поета или музиканта (изобщо – творецът), настава време за символна победа, за порив към надмогване на състоянието на очакване и изключеност в метафоричен поход към метафизичните бездни. Поетът е представен в лирическия свят като компенсаторен извън-реден персонаж/конструкт – победителят в края на веригата от поражения. Автомаргинализацията е социалната цена на неговата постигната творческа автономност. Точно тази лирическа поза, преминаваща понякога с оголена романтическа декларативност, действа заразително в литературната среда на късната Народна република. Такава демонстративна свобода в ъгъла на обществото е изключително привлекателна за мнозинството поети и читатели от 70-те и 80-те години. И те започват да я усвояват като театрално отиграна социална роля.

„Честен кръст”: публичност или театрализиране на отказа

В един текст за Борис Христов, писан по повод 50-годишния юбилей, Михаил Неделчев с подчертано проблематизиращ неюбилеен патос допуска:

С част от стиховете си, с други текстове и жестове поетът сам създаде около поезията си – около съкровените си стихотворни повести, елегични, провинциално-самотнически – една театрална паракултурна среда. […] Тази театралност, това вторично „разиграване” влизаха в странно противоречие с тишината, която струеше от тях, с мълчаливостта на самотния човек, на човека в ъгъла. […] Но вторичната публичност на една поезия и на един поетов лик са най-често програмирани още от стила на същностните стихове, от тяхната евентуална откритост, въвличаща диалогичност или подчиняваща реторичност.[29]

Това усъмняване вероятно е ефект както на рецептивния произвол, на който е подложена поезията на Борис Христов след 1982 г., така и на все по-масовите й употреби от други изкуства и жанрове. Но дали, както загатва Неделчев, не става въпрос и за особено вътрешно-текстово предразположение на Борис-Христовата лирика към такива употреби?

По-ясният отговор се намира някъде около началото на 80-те години. Тук само ще маркираме, че поемата „Честен кръст” и едноименната стихосбирка от 1982 г. предизвикват един от най-противоречивите критически дебати в последното десетилетие на Народната република[30].

Нека по-скоро подчертаем, че във втората книга и особено в поемата идентификацията между автобиографичния лирически субект и образа на поета е пълна.

Поетът е една оголена, подвижна рана,
поезията е страдание и вик сред океана.

Ала страданието днес добре се плаща,
за да мълчи устата и писеца да не дращи…

Да бях покръстен в мръсната вода, в която
Пилат изми ръцете си и ги изтри в тълпата,

от сутринта над листа щях да марширувам
и книжната тръба на щастието да надувам.

Почти директно е изречено от какво и накъде би искал да избяга:

Ала сега – довиждане придворно суетене
и гладиаторски борби на поетическата сцена.
[…]
Наместо с чашата на славата да се опивам,
назад ще тръгна и назад ще се развивам.

Ще се завърна към доброто време на „не зная”,
„не искам” и „не мога”

Възвърнат е споменът за предишния житейски и социален статус:

Макар живота да гърми от моя път на крачка,
не бих натиснал никога внезапната спирачка.

И няма да разсипвам думите си да го хваля,
защото той не бе за мен добрата дойна крава,

а мащеха, която крие сухата си цицка
и ме отвива през нощта, а денем ме навиква

Отказът е прокламиран като завръщане към фазата преди полученото признание, но вече със знанието за коварната политическа цена на това признание. Така на практика окончателно се отменя възможността за някакъв приемлив изход от социалната пустота на 80-те.

Останалите стихотворения извън поемата показват, че изход по хоризонтала не съществува – защото там или има стена и нищо друго, или корабът е опразнен, на него е същото, така и не отпътува, или самолетът не заминава. Ситуацията на социален вакуум и безкрайно неслучване обзема всички текстове от „Честен кръст”. Изходът е възможен единствено по алегорическия вертикалнагоре (като метафизичен изход, своеобразно трансцендиране) или надолу (като летален изход, който почеркът отново проектира като метафизичен).

Лирическият герой на „Честен кръст” вече директно обявява: Няма да играя играта! В този отказ има пасивно противопоставяне на статуквото и гордо в етиката си оттегляне, но и доброволно окончателно укриване в „тишината нащърбена”, в пресметливия уют на чувството за превъзходство на поета над всички останали.

По този начин Борис Христов всъщност отиграва един познат ефект на несъпротива, който обаче – макар и с дежурни идеологически гримаси – е приет от официалните критици и литературните институции в НРБ. Те някак изненадващо склоняват да преглътнат този публичен отказ. Разрешават го. Така името и писането на Борис Христов остават като едно от най-силните вдъхновения за новите поети от 80-те години, но едновременно с това биват инкорпорирани в системата на късния социалистически реализъм, макар с уговорки и със скърцане на зъби.

Лирическият герой на Борис Христов и системата на соцреализма сключват неписан пакт за ненападение. Как? Чрез неписане и все по-масово усвояване на вече написаното. Отказът на поета е приет с облекчение от институционализираните писатели и критици, а от някои – с радост, че се сбъдват тезите им за „детската смъртност на таланта” и за „ранното изчерпване”. Като цяло обаче случаят с отказа в „Честен кръст” онагледява какъв модел на алтернативно писане може да бъде едновременно адмириран от публиката и преглътнат от институциите в НРБ. Как позволената свобода на едно интелигентско малцинство, естетизиращо социалния провал и политическия дезангажимент, може да бъде масово харесвана и институционално призната като успешна литература. И това е една от причините през следващите години епигоните на Борис Христов да се нароят като пчели на мед, а литературно-политическото десетилетие на 80-те да бъде толкова дълго.

*
Поезията на Борис Христов се превръща в алтернатива на соцреализма предимно чрез създаването на фигурите на житейското поражение и на публичния отказ, чрез самоустояване в доброволното самоотстраняване на поета, отиграно на нов поетически език като ярък социолитературен жест.

Вярно е, че Борис Христов извършва всичко това като върху сцена, която опразва с добре поддържана митична осанка и поема в посока към други светове на изкуството и на словесността. Но също е вярно, че в изградения от него лирически свят остават да живеят няколко поколения читатели, критици, поети. Повечето от тях отдавана са забравили къде точно е днес поетът, но все така предано обитават неговия свят от 70-те и 80-те години на ХХ век като дейни зрители и наблюдателни участници в несвършващия литературноисторически сериал „Всички обичат Борис Христов”.

 

[1] Вж. Трима млади поети, С., 1975, с. 61.
[2] Вж. рубриката За първи път в „Пламък“ – Христов, Б. Сватбата на мама и Тромпетът на Армстронг от слънце голямо… – Пламък, кн. 24/ 1974, с. 59–60.
[3] Свиленов, Ат. Трима млади поети в един сборник. – Пулс, бр. 1, 6.01.1976.
[4] Бенчев, М. Неколцина от най-младите. – В: Бенчев, М. Общуване с поезията, С., 1976, с. 197.
[5] Георгиев, М. Отворена книга. Личен роман, Пловдив, 2011, с. 421.
[6] Вж. корицата на: Христов, Б. Вечерен тромпет, Варна, 1977.
[7] Ралин, Радой. В този поет не можем да се излъжем. – Труд, бр. 238, 12.10.1977.
[8] Вж. Данчев, П. Не, не са спомен ярките поети 2. – Пулс, бр. 10, 9.03.1982.
[9] Кунчев, Б. „Искам да капна от моите сълзи…“ – Народна младеж, бр. 202, 26.08.1977.
[10] Недков, Здр. Оригинално и свежо присъствие. – Пулс, бр. 18, 30.08.1977.
[11] Игов, Св. Вечерен тромпет.Литературен фронт, бр. 39, 29.09.1977.
[12] Ралин, Радой. В този поет не можем да се излъжем
[13] Арнаудова, Р. Ярко, самобитно дарование. – Пламък, кн. 12/ 1977, с. 168–169.
[14] Еленков, К. Един поет ни търси. – Септември, кн. 3/ 1978, с. 248–249.
[15] Мицков, Г. Дано да чуете и Вие. – Димитровско знаме (Перник), бр. 74, 16.09.1977.
[16] Цит. по: Радев, Ив. Размисли за поезията на младите. – В: Радев, Ив. С белега на времето, С., 1980, с. 239–240.
[17] Узунова, Р. През лятото, по пладне. – Тракия, кн. 1/ 1978, с. 195.
[18] Бенчев, М. Неколцина от най-младите. – В: Бенчев, М. Общуване с поезията, С., 1976, с. 198.
[19] Игов, Св. Вечерен тромпет
[20] Ралин, Радой. В този поет не можем да се излъжем
[21] Вж. Бележки по доклада на акад. П. Зарев – председател на СБП за Третата национална конференция на младите литературни творци – 30.ХІ – 2.ХІІ.1977 г. – ЦДА, ф. 1 Б, оп. 78, а.е. 229, л. 8.
[22] Зарев, П. Проблеми и достижения на младата литература. – Литературен фронт, бр. 48, 1.12.1977.
[23] Живков, Т. Борбата на народа за свобода, прогрес и социализъм – костната система на българската художествена литература. Слово на другаря Тодор Живков на срещата на секретариата на ЦК на БКП с участниците в Третата национална конференция на младите литературни творци, състояла се на 2 декември 1977 г. в резиденция „Бояна“. – Пламък, кн. 3/ 1978, с. 10.
[24] Вж. следите от този ентусиазъм в: Шумналиев, Д. Талант и отговорност и Георгиев, М. Дългоочаквано и необходимоПламък, кн. 4/ 1978, с. 14, с. 15. Д. Шумналиев е убеден: „С високата оценка, дадена на младите, и с отговорността към тях, със задачите пред творчеството им става ясно, че поколението на възрастта на делегатите на Третата конференция може да се нарича юлско! Сам другарят Тодор Живков го нарече така, сам той го определи и с това внесе яснота в литературно-оперативната критика и в по-диахронната по своето значение и обект на изследване литературна теория, внесе тази яснота за днес и за методологията на утрешната литературна лаборатория, за динамизирането на терминологията.“ От своя страна М. Георгиев обявява: „Всичко най-положително, което стана в младата литература през последните години, се нуждае не само от литературна, но и от обществено-политическа формулировка и преценка. В такъв смисъл словото на другаря Тодор Живков беше дългоочаквано и необходимо. То утвърди, бих казал, узакони, „че в българската литература навлезе талантливо и силно младо поколение… Това е отраден, това е внушителен факт. Необходимо е този факт да се види и осъзнае от всички, да се отчете още по-дълбоко и мащабно преди всичко от Съюза на писателите…“ След такива думи онзи, който докрай е предан на своя народ, на своето време, на литературата, не може да не заработи с удвоени сили. Появата на това поколение е дълбоко закономерна.“
[25] Вж. силно съкратените изказвания в: Повече между народа, по-близо до живота. Изказвания. – Литературен фронт, бр. 50, 15.12.1977, а повече от изказването на М. Георгиев е публикувано в: Георгиев, М. Отворена книга…, с. 201–202.
[26] Зарев, П. Проблеми и достижения на младата литература
[27] Петров, Здр. Мащабност и гражданственост в поезията на младите. – Литературен фронт, бр. 49, 8.12.1977.
[28] Христов, Б. Самолетът закъснява. – Литературен фронт, бр. 48, 1.12.1977. По-късно поетът прави малки редакции в това стихотворение. Например: стихът „децата ще крещят подир крилата му приведени“ е променен като „ще тичат старците подир крилата му приведени…“.
[29] Текстът на М. Неделчев е писан през 1995 г. за в. Култура. Тук се цитира по: Неделчев, М. Размишления по българските работи, С., 2002, с. 192.
[30] Вж. дискусията в седмичника Пулс – в редица статии, публикувани между бр. 5, 2.02.1982 и бр. 26, 29.06.1982.