0
3574

Бостънски потайности

Някои филми остаряват по-бързо от други. Най-дълго устояват добре разказаните истории. Един поглед 10 години назад... към втория филм на Бен Афлек „Градът“.

„Градът“

Ако някой ви каже, че Бен Афлек е добър актьор – не му вярвайте (изключение е ролята в „Счетоводителят“, която много добре пасва на вдървеното му екранно присъствие). От друга страна, режисьорският му дебют „Жертва на спасение“ (2007) изненада много приятно зрителите, които не очакваха нищо добро от него. И предвид гореспоменатото, вторият му филм зад камерата, „Градът“ (2010), имаше един основен недостатък – Бен Афлек в главната роля, но все пак си остава доста добър криминален трилър с ефектна атмосфера, напрегната интрига и интересни персонажи.

Две години по-късно с „Арго“ режисьорът Афлек направи рязък скок от Бостън в Техеран, замени криминална фабула с политическа и това му донесе Оскар за филм и Златен глобус за филм и режисура, но през 2010 г. той все още беше верен на интереса си към бедните бостънски квартали, които служат за фон на първите му два филма, и също както в „Жертва на спасение“ „Градът“ ни потапя в атмосферата на социална несигурност (обикновено пренебрегвана от холивудските продукции), в чийто контекст се разгръщат съспенсът и драмата, формиращи основата на една история за обири и изкупление.

Дъг Макрей е начело на доста успешен екип за банкови обири в Чарлстаун, западащ квартал на Бостън. По време на поредния удар взимат заложничка, после я пускат, но когато се оказва, че жената е от техния квартал, решават, че не е зле да я наглеждат. Зад гърба на „колегите“ си Дъг започва да се среща с нея и нещата се задълбочават… Полицията е по петите на обирджиите и чака само „да стъпят накриво“, а местният бос Цветарят настоява за следваща операция…

„Градът“

„Градът“ съчетава доста умело екшъна на преследванията с трилъра на полицейското разследване и драмата на междуличностните отношения. След като щрихира заплашителния образ на Чарлстаун като място, където умират мечтите, разказът се концентрира върху  главните действащи лица – маргинали, белязани от тази среда, и наблюдава действията им, без да ги съди, което на моменти граничи с проблематично морално оправдание и довежда до леко нереалистичния финал.

Филмите за обири обикновено са съсредоточени върху планирането, а в най-добрия случай отделят внимание и на галерията от персонажи около централния екшън. От тази гледна точка, „Градът“ освен като съчетание на различни жанрови конструкции се откроява най-вече като драма за едно място, което (де)формира хората. Към безпокойството след обира, който не протича по план, се прибавят затягащата се примка на полицейското дебнене; сантименталната линия, която дава възможност да се запознаем по-отблизо с Дъг и с Клеър – бивш заложник и бивш банков мениджър; и мъжките сблъсъци „между приятели“, в които можем да се насладим на нервака Джим – „бясното куче“ в екипа на Дъг – в чудесното изпълнение на Джеръми Ренър (отличено с номинации за Оскар и Златен глобус за поддържаща роля).

Преди да стигне до многото номинации и големите награди през 2012 г., режисьорът Афлек снима два „малки“ трилъра, които са номинирани единствено в категорията женска или мъжка поддържаща роля. Това, както и мястото на действието не са единствените прилики между „Жертва на спасение“ и „Градът“ и все пак първият е по-запомнящият се от двата филма. Дали защото е екранизация по роман на Денис Лихейн, заради атмосферата а ла film noir, защото трилърът е повече от екшъна, заради елемента на изненадата или защото нарцисизмът да запази главната роля за себе си още не е надделял, но „Жертва на спасение“ е истинска находка. Докато „Градът“ има някои недостатъци и остава малко в сянката на режисьорския дебют.

„Градът“

През 2016 г. интересът към престъпния живот в Америка връща Бен Афлек в годините на Сухия режим за „Те живеят в нощта“, който се очертава като най-неуспешният от режисьорските му проекти до момента (въпреки че отново става дума за киноадаптация по Денис Лихейн) и по странен начин вдига акциите на „Градът“. Със задна дата можем по-комплексно да оценим съществената роля, която играе пълното потапяне на разказвача в мрачните кътчета на Бостън, усещането, че е на „ти“ със съвременните персонажи, отсъствието на претенция и прекомерна амбиция. Дъг Макрей вероятно щеше да звучи по-достоверно от екрана в превъплъщението на друг актьор, но благодарение на останалите изпълнители (Ребека Хол затвърждава чудесните впечатления от „Престиж“ и „Вики, Кристина, Барселона“), на добре структурирания сценарий и прецизно поддържания ритъм фабулата се придвижва напред и постига желания ефект от нагнетяване на напрежението и провокиране на емоции и размисъл. На моменти зрителят изпитва носталгично усещане, припомняйки си класики на Брайън де Палма и Майкъл Ман, но в следващия си дава сметка, че оригиналността на преживяването в „Градът“ не е застрашена, защото сюжетът само загатва киноспомени, но остава закотвен в собствената си комбинация от драматична история и трилър атмосфера, а стилистиката е някак отрезвяващо реалистична, далеч от легендите и по-близо до делничното светоусещане.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияКолода класика
Следваща статияПротестът като художник