1
946

Ботев

TDimova

Наскоро, като прелиствах един вестник, видях портрета на Ботев. Този същия, най-разпространения, най-известния негов портрет-снимка. Видях го като че ли за първи път, видях го с някакви абсолютно нови очи, като че ли до този миг никога не съм го виждала. И е така – толкова сме свикнали всички с тази негова снимка, че не я виждаме в истинското й измерение. Нашето привикване, което превръща дори величието във всекидневие.

В един миг останах поразена от тази снимка. Вижте я, разгледайте я внимателно. Как е застанал той пред фотоапарата! Като че ли знае, че се снима напред за вековете, за бъдещите поколения, за другата, за новата, за свободната, за жадуващата свобода България! Застанал е пред фотоапарата с пълното съзнание за своята гениалност, величие и безсмъртие. Но в тази изумителна негова поза няма грам самомнение, няма и помен от високомерие, от помпозност. Няма поза. Просто той знае кой е. Знае, че е Христо Ботев. Знае, че българите ще учат наизуст неговите стихове и няма да ги забравят и в смъртта си.

Има нещо стряскащо, стъписващо, нещо, което ни кара да затаяваме дъх и да онемяваме, когато гледаме снимки на такива хора като Ботев, такива портрети. Опитваме се да си представим как е влязъл във фотографското ателие, как е застанал пред онзи стар, допотопен фотоапарат, как фотографът го е нагласял за снимка – това са толкова обикновени, обичайни, познати неща. С разума си съзнаваме, че е обикновен човек, но колкото повече се вглеждаме в изражението му, колкото повече се съсредоточаваме в излъчването му, с някакви други, много по-дълбоки сетива усещаме нещо съвършено различно, непознато, непонятно, необяснимо.

„Знай, че после отечеството съм обичал най-много тебе.”

В тези на пръв поглед също обикновени думи е закодирано всичко.

После отечеството! На първо място – Отечеството!

В лицето, в погледа, в цялостното изражение има това излъчване на любов, вяра, преданост, устременост, саможертва, кауза, дух – любовта към Отечеството.

Всички ние обичаме отечеството, но когато се снимаме, тази любов не се изписва на нашите лица. На никой наш съвременник любовта към отечеството не е изписана на лицето му. Ботев е сраснат с тази любов. Това не е любов на думи, а любов на живот и смърт. Всичко, което е написал Ботев, всичко, с което е записал името си в историята, всичко това разчитаме, когато се вгледаме в този портрет.

Само един месец преди да се качи с четата си на „Радецки”, се ражда дъщеря му Иванка. Той не е зарязал, не е пренебрегнал любимата си Венета и единственото си дете, но любовта към отечеството е била преди любовта към жена му и дъщеря му. Той дори не пише като нас „отечество” с главна буква, въпреки че Отечеството е изпълвало цялото му съзнание. Но той не е фанатик. Фанатизмът също се изписва на лицето, но по съвършено друг начин. На тази снимка няма и следа от фанатизъм.

Тръгнал е срещу империята със сто човека, въоръжени с по една пушка. Наивник ли е? Последното, с което можем определим Ботев е наивност. А преценено със здравия разум – да, разбира се – наивност. Кое е това, което не ни позволява да го наречем и да го възприемаме като наивник? То е същото, което е запечатано на снимката – това умно, дълбоко, съсредоточено, чисто, интелигентно излъчване. Тогава защо не можем да го наречем интелигент или интелектуалец? Тези определения по отношение на Ботев ни изглеждат не само неточни, но и безизразни, дори комични – като от кандидатстудентските бисери. При все че интелектуалното излъчване на Ботев е толкова силно и покоряващо, че е чак необяснимо – как може да се сътвори такава поезия без никаква традиция, без предци, без учители, без школа! Но като гледаме лицето от снимката и като четем стиховете му, убедени сме, че само и единствено този човек е могъл да напише тези несравнимо гениални стихове. Само този човек е могъл да убеди, въоръжи и поведе онези сто човека на саможертва за отечеството, да ги поведе на смърт.

Само той е могъл да напише такава гениална поезия, само той може да изглежда така на фотографията. Цялата му уникалност е запечатана в тази фотография, с която ние сме свикнали от деца, която ние просто сме престанали да виждаме.

И най-добрият художник не би могъл да нарисува истинския Ботев от фотографията. И най-добрият актьор не би могъл да изиграе Ботев. Това също е част от неговата изумителна уникалност.

Ботушите му били малки и му убивали и стягали. Но това не е изписано на лицето му. Изписан е единствено пътят, който той е изминал с тях. От Козлодуй до връх Камарата.

Това е портрет, който сякаш е направен миг преди куршумът да прониже челото му. Дали е съзнавал, че когато е заставал пред фотоапарата, куршумът вече е летял към челото му? Как по друг начин можем да си обясним този необясним портрет!

Ние сме потомци на Ботев. Прекланяме се пред него, гордеем се с него. И нямаме нищо общо с него. Днес когато завият сирените на втори юни, мнозина съвременници дори не се поспират, защото имат по-важна работа. Днес когато се поднасят венци и се отдава почит на героите, ние седим в съседното кафене и бъбрим. Днес половината наши съвременници изявяват готовност да продадат гласа си за сто лева.

Днес ние изглеждаме на фотографиите толкова различно от Ботев. Отечеството, в което живеем днес, не е онова, за което Ботев положи себе си в жертва.

Но не, не заради тези унили и банални изводи исках да говоря, а за онзи нерв, дръзновение и естествена гордост в погледа на Ботев от снимката. Търся ги в очите на всеки, с когото се срещам. Търся ги в собствените си очи. Може би за нас е останало единствено това – поне да търсим тези неща, поне болезнено да преживяваме липсата им.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияГрях и изкупление в черно-бял танц
Следваща статияНа 9 септември в България…