Наскоро, като прелиствах един вестник, видях портрета на Ботев. Този същия, най-разпространения, най-известния негов портрет-снимка. Видях го като че ли за първи път, видях го с някакви абсолютно нови очи, като че ли до този миг никога не съм го виждала. И е така – толкова сме свикнали всички с тази негова снимка, че не я виждаме в истинското й измерение. Нашето привикване, което превръща дори величието във всекидневие.
В един миг останах поразена от тази снимка. Вижте я, разгледайте я внимателно. Как е застанал той пред фотоапарата! Като че ли знае, че се снима напред за вековете, за бъдещите поколения, за другата, за новата, за свободната, за жадуващата свобода България! Застанал е пред фотоапарата с пълното съзнание за своята гениалност, величие и безсмъртие. Но в тази изумителна негова поза няма грам самомнение, няма и помен от високомерие, от помпозност. Няма поза. Просто той знае кой е. Знае, че е Христо Ботев. Знае, че българите ще учат наизуст неговите стихове и няма да ги забравят и в смъртта си.
Има нещо стряскащо, стъписващо, нещо, което ни кара да затаяваме дъх и да онемяваме, когато гледаме снимки на такива хора като Ботев, такива портрети. Опитваме се да си представим как е влязъл във фотографското ателие, как е застанал пред онзи стар, допотопен фотоапарат, как фотографът го е нагласял за снимка – това са толкова обикновени, обичайни, познати неща. С разума си съзнаваме, че е обикновен човек, но колкото повече се вглеждаме в изражението му, колкото повече се съсредоточаваме в излъчването му, с някакви други, много по-дълбоки сетива усещаме нещо съвършено различно, непознато, непонятно, необяснимо.
„Знай, че после отечеството съм обичал най-много тебе.”
В тези на пръв поглед също обикновени думи е закодирано всичко.
После отечеството! На първо място – Отечеството!
В лицето, в погледа, в цялостното изражение има това излъчване на любов, вяра, преданост, устременост, саможертва, кауза, дух – любовта към Отечеството.
Всички ние обичаме отечеството, но когато се снимаме, тази любов не се изписва на нашите лица. На никой наш съвременник любовта към отечеството не е изписана на лицето му. Ботев е сраснат с тази любов. Това не е любов на думи, а любов на живот и смърт. Всичко, което е написал Ботев, всичко, с което е записал името си в историята, всичко това разчитаме, когато се вгледаме в този портрет.
Само един месец преди да се качи с четата си на „Радецки”, се ражда дъщеря му Иванка. Той не е зарязал, не е пренебрегнал любимата си Венета и единственото си дете, но любовта към отечеството е била преди любовта към жена му и дъщеря му. Той дори не пише като нас „отечество” с главна буква, въпреки че Отечеството е изпълвало цялото му съзнание. Но той не е фанатик. Фанатизмът също се изписва на лицето, но по съвършено друг начин. На тази снимка няма и следа от фанатизъм.
Тръгнал е срещу империята със сто човека, въоръжени с по една пушка. Наивник ли е? Последното, с което можем определим Ботев е наивност. А преценено със здравия разум – да, разбира се – наивност. Кое е това, което не ни позволява да го наречем и да го възприемаме като наивник? То е същото, което е запечатано на снимката – това умно, дълбоко, съсредоточено, чисто, интелигентно излъчване. Тогава защо не можем да го наречем интелигент или интелектуалец? Тези определения по отношение на Ботев ни изглеждат не само неточни, но и безизразни, дори комични – като от кандидатстудентските бисери. При все че интелектуалното излъчване на Ботев е толкова силно и покоряващо, че е чак необяснимо – как може да се сътвори такава поезия без никаква традиция, без предци, без учители, без школа! Но като гледаме лицето от снимката и като четем стиховете му, убедени сме, че само и единствено този човек е могъл да напише тези несравнимо гениални стихове. Само този човек е могъл да убеди, въоръжи и поведе онези сто човека на саможертва за отечеството, да ги поведе на смърт.
Само той е могъл да напише такава гениална поезия, само той може да изглежда така на фотографията. Цялата му уникалност е запечатана в тази фотография, с която ние сме свикнали от деца, която ние просто сме престанали да виждаме.
И най-добрият художник не би могъл да нарисува истинския Ботев от фотографията. И най-добрият актьор не би могъл да изиграе Ботев. Това също е част от неговата изумителна уникалност.
Ботушите му били малки и му убивали и стягали. Но това не е изписано на лицето му. Изписан е единствено пътят, който той е изминал с тях. От Козлодуй до връх Камарата.
Това е портрет, който сякаш е направен миг преди куршумът да прониже челото му. Дали е съзнавал, че когато е заставал пред фотоапарата, куршумът вече е летял към челото му? Как по друг начин можем да си обясним този необясним портрет!
Ние сме потомци на Ботев. Прекланяме се пред него, гордеем се с него. И нямаме нищо общо с него. Днес когато завият сирените на втори юни, мнозина съвременници дори не се поспират, защото имат по-важна работа. Днес когато се поднасят венци и се отдава почит на героите, ние седим в съседното кафене и бъбрим. Днес половината наши съвременници изявяват готовност да продадат гласа си за сто лева.
Днес ние изглеждаме на фотографиите толкова различно от Ботев. Отечеството, в което живеем днес, не е онова, за което Ботев положи себе си в жертва.
Но не, не заради тези унили и банални изводи исках да говоря, а за онзи нерв, дръзновение и естествена гордост в погледа на Ботев от снимката. Търся ги в очите на всеки, с когото се срещам. Търся ги в собствените си очи. Може би за нас е останало единствено това – поне да търсим тези неща, поне болезнено да преживяваме липсата им.
