0
926

Бразилия в кинообрази

Победителите от фестивала в Рио през 2017 г.

През последните пет години на фестивала в Рио са представени 335 игрални и късометражни бразилски филми. Защо обаче бразилското кино все още спорадично предизвиква внимание по световните кинофоруми?

Международният филмов фестивал в Рио си е поставил за цел – от своето откриване преди 19 години до днес – да представя възможно най-обширната панорама на съвременното бразилско кино. В тазгодишното си издание през 15 октомври бяха включени 75 игрални, документални и късометражни филми. През последните пет години по екраните в Рио са преминали 222 местни пълнометражни и 109 късометражни заглавия. Голяма част от тях представени от авторите в срещи със зрителите след прожекциите. Очакваният брой киномани беше около 200 000, които се разпределиха в 20 кинолокации в централните, по-сигурни части на 6,5–милионния град.

Фестивалът се стреми да създава максимални условия за среща между новото бразилско кино и непосредствения му адресат – местната публика. Защо обаче бразилското кино все още спорадично предизвиква внимание по световните кинофоруми? При тази огромна на брой продукция не е ли време да се заговори за бразилско чудо, бразилска нова вълна или нещо подобно? Защо вечната съперница Аржентина продължава да жъне награди всяка година, докато Бразилия не може да изпъкне дори с предложенията си за чуждестранен Оскар? Впрочем, досега страната има само един Оскар за чуждоезичен филм, който при това е копродукция с Франция – „Черният Орфей“ от 1959 г.

Дали това положение се дължи на недоверието към бразилските филми в сянката на могъщата индустрия на сапунените сериали, която редовно жъне международни награди Еми? Дали пък е резултат от недостатъчен маркетинг по световните фестивали? Или качествата на филмите, както и темите им, не са на небходимата висота? С тези въпроси се постарах да прегледам тазгодишната фестивална селекция.

Бразилските филми на фестивала в Рио са разпределени в две конкурсни рубрики за игрални, документални и късометражни филми: Основна конкурсна програма и секция Нови посоки. В първата Голямата награда за най-добър игрален, документален и късометражен филм се избира от зрителите, докато журито, обикновено съставено от местни кинопрофесионалисти, определя победителите в останалите категории. Тази година най-добрите игрални филми и от двете категории се сдобиха и с парични награди от общо 300 000 реала (около 150 000 лв.) благодарение на държавната петролна компания „Петробрас“.

Основен проблем тази година за фестивала беше липсата на финансовата подкрепа на кметството на Рио. Откакто кмет е евангелисткият пастор Марсело Кривела, събитията, които се подкрепят, имат подчертано религиозен и в частност евангелистки характер. Дори карнавалът догодина ще трябва да се справя без подкрепата на обвиняваната с право в цензура на свободата на изразяване община. Като реакция мнозина от авторите позираха пред фотографите преди премиерите на филмите си с лозунги „Не на цензурата в изкуството“.

„Добро възпитание“

Големият победител в основния конкурс е „Добро възпитание“ (As Boas Maneiras) на Жулиана Рожас и Марко Дутра. Единственият хорър в програмата изненада критиците, които още след първата му прожекция го засипаха с похвали и го определиха като силно авторско кино с подчертано собствен почерк при визуалната конструкция на историята, изградена върху популярния мит за върколака. Магическата история с фантастични елементи, която вече спечели и Голямата награда в Локарно, очевидно напипва както масовия вкус, така и по-претенциозния.

Като цяло обаче сред селекцията преобладаваха филмите с тематика, която черпи вдъхновение от съвременните социални проблеми в разнородните бразилски щати.

„Захар“ (Açúcar) на Рената Пинейро и Сержио Оливейра се изправя срещу наследството от неудобното робовладелческо минало на страната. Драмата, заснета в плантация за захарна тръстика в щата Пернамбуко, ни пренася във фамилно стопанство, което преживява труден период. Собствениците на плантацията се опитват да оцелеят с активната помощ на своите работници, някои от които са наследници на роби. „Захар“ беше също един от най-аплодираните филми на фестивала, вероятно заради смелостта си да бръкне в раната на робството, която и до днес внушава трупана с векове болка от бялото потисничество.

„Пирипкура“

Носителят на наградата на най-добър документален филм „Пирипкура“ (Piripkura) на Марина Олива, Рената Терра и Бруно Жорже е посветен на дългогодишен проблем – геноцида върху коренните жители на Бразилия, индианците. Заглавието се фокусира върху племето пирипкура в Рондония и очертава постоянния конфликт между индианците и фермерите, които заграбват земите им, за да ги обработват, като застрашават живота на местните с болестите, които носят със себе си и срещу които индианците нямат имунитет.

Режисьорката ветеран Лусия Мурат се сдоби с приз за работата си по социалния трилър „Площад Париж“ (Praça Paris). В центъра му са отношенията между психиатърка от Португалия и нейната пациентка от Рио. Първата е бяла, образована, привилегирована, ясен символ на европейските завоеватели на континента. Втората е чернокожа, жертва на физически тормоз от страна на баща си, с брат наркотрафикант, живее във фавела и работи като операторка на асансьор. Дотук клишето за двете основни обществени прослойки в Рио де Жанейро е налице. Но режисьорката е активистка от времето на военната диктатура и очевидно продължава да е социално ангажирана. Тя придава автентично съвременно звучене на филма като директно рисува настоящата ситуация на постоянно увеличаващо се насилие и страх в Рио. А като залага на предимно дамски снимачен екип, го прави през чисто женска гледна точка.

„Площад Париж“

Тук, впрочем, можем да отворим една скоба за женското присъствие сред авторите на филми тази година. От девет заглавия в основната конкурсна програма седем са режисирани или сърежисирани от жени. Директорката на фестивала – Илда Сантиаго, споделя, че е против следването единствено на естетически критерии при подбора на филмите. „В днешно време няма как да не залагаме на принципа на равнопоставеността между половете. Селекцията трябва да отразява действителния облик на страната ни и посоката, в която се стремим да се развиваме“, казва тя пред Синема Бразил.

Вероятно и затова един от филмите от късометражната конкурсна програма – документалният „Скверна крава“ (Vaca Profana), е посветен на травестит, който толкова силно иска да стане майка, че накрая успява. В тази графа попада и „Нещо такова“ (Alguma coisa assim), посветен на връзка между мъж и жена, която не подлежи на дефиниция. Дали става дума за любов, или приятелство и трябва ли непременно да се избере едното от двете? Подобни въпроси е добре да се задават особено в консервативния момент, който преживява страната.

„Скверна крава“

Голяма част от представените филми са световни или латиноамерикански премиери. Изключение са „Добро възпитание“ и „Габриел и планината“ (Gabriel e a Montanha) на Фелипе Барбоза, който дойде с две награди от Седмицата на критиката в Кан. Една история за съзряването на път из целия свят по действителен случай. Бразилия е копродуцент на тазгодишното аржентинско предложение за Оскар – „Сама“ (Zama), което също беше представено в Рио.

В най-поетичния във визуално отношение филм „Еднорог“ (Unicórnio) майка и дъщеря се опитват да преодолеят липсата на бащата, докато се борят с живота в своята ферма. Но вместо дългоочакваното завръщане на бащата, в живота им влиза друг мъж. Деликатен филм по два разказа на Хилда Хирст.

„Еднорог“

„През твоите очи“ (Aos Teus Olhos) спечели наградите на публиката за поддържащ актьор на Марко Рика и за сценарий на Лукас Параизо. Филмът за треньор по плуване, обвинен, че е целунал свой ученик по устата, третира темата за виртуалното линчуване и осъждането преди да излезе присъдата. Напомня на датския „Ловът“, но поставя историята в Бразилия, която от една страна, се гордее със сексуалната си освободеност, а от друга, носи мрачната слава на мястото с най-висок процент нападения и убийства на хора с различна сексуална ориентация.

Вглеждането в бразилската действителност през личности е осъществено в доста много документални филми. Някои от тях рисуват портрети на музиканти – „Блестящата Клара“ (Clara Estrela) за починалата рано певица Клара Нунес и „Февруари“ (Fevereiros) за сестрата на Каетано Велосо – Мария Бетания, най-продаваната популярна певица тук, която изповядва едновременно католицизма и африканското вярване кандомбле и беше почетена тази година на карнавала с дефиле за живота и кариерата ѝ. Имаше портрети на поети – „Торкуато Нето“ (Torquato Neto), журналисти – „Каладо“ (Callado) за бореца за демокрация по време на военната диктатура Антонио Каладо, на карикатуриста и активист Хенфил – „Хенфил“ (Henfil).

„Скъпи посланико“

Представени бяха личности, олицетворяващи важни процеси и моменти в историята на Бразилия през ХХ век, като „Скъпи посланико“ (Querido Embaixador) за Луис де Соза Дантас, посланик на Бразилия в Париж по време на Втората световна война, издал, въпреки забраната на правителството, 1000 визи за евреи, и „Пастор Клаудио“ (Pastor Cláudio) за агента Клаудио Гера, отговорен за смъртта и изчезването на противници на военната диктатура. Най-многобройни са тези, които ни срещат с актьори и режисьори – сред тях е „Великолепната осморка“ (Os 8 Magnificos), свободен разговор между осем от най-популярните имена в бразилското кино, театър и телевизия за предизвикателствата на актьорската професия и през погледа на ветерана режисьор, многоуважавания Домингос де Оливейра. От тях вероятно познавате Вагнер Моура като Пабло Ескобар от Narcos. Любопитен факт е признанието им, че са финансирали сами заснетия в два дни документален филм, който обикаляйки кинофестивалите, може да им служи за безплатна визитна картичка.

„Великолепната осморка“

Един от документалните конкурсни филми – „Писма за един крадец на книги“ (Cartas para um Ladrão de Livros) на режисьорите Карлос Жулиано Барос и Кайо Кавекини, ни среща с Лаесио Родригес де Оливейра – най-големия крадец на ценни и редки книги в Бразилия. Докато той споделя парадоксалната си съдба, филмът поставя въпроса как Бразилия се отнася към собствената си история.

Сред документалните филми също преобладаваше социалната тематика. Докато „Стената“ (O Muro) на Лула Буарке звучи свръхактуално, анализирайки настоящата политическа и икономическа криза, която поляризира бразилското общество, „Пръст в раната“ (Dedo na Ferida) на Силвио Тендлер прави глобално обобщение, обявявайки краха на социалната държава под безпрекословно налаганата логика на финансовия капитал, която постепенно разрушава основите на постигнатата на различни нива социална справедливост.

За най-добър документален филм беше обявен „Слам – гласът се бунтува“ (SLAM: Voz De Levante). Режисьорките Татяна Бохман и Роберта Естрела спечелиха и приза в своята категория със своята история за набиращите популярност в Бразилия конкурси по рецитиране на поезия от самите автори (слам поезия, родена в Чикаго).

„Слам – гласът се бунтува“

Като цяло, селекцията е любопитна подборка от разнородни теми, повечето от които отразяват различни проблеми в многоликото бразилско общество. Техническите характеристики на заглавията, които успях да изгледам, са на висота. А това е комплимент за една толкова скъпа индустрия като киното в страна от Третия свят в рецесия, каквато е Бразилия. За един външен поглед би било интересно да се опита да си изгради някаква що-годе реална представа за страната от образа ѝ, създаден от киното, защото макар и натоварено от комерсиалния императив, то продължава да поднася критично огледало към нея. Това, което според мен липсва, е типичен местен почерк или пък силно изявени автори, защото сюжетите на „Градът на Бога“, „Елитен отряд“ или „Централна гара Бразилия“ доказват, че в Бразилия има достатъчно прелюбопитни истории за разказване. Количествените натрупвания, които продължават въпреки затварянето на обикновени киносалони за сметка на киноплексите в моловете, все ще дадат и качествени изменения. И те вече се случват спорадично, но по-скоро извън оста Рио-Сао Пауло. Провокативни филми, от които лъха несамоцелна оригиналност, идват от североизточните щати. Ако сте имали късмет, може би сте ги гледали през Дните на бразилската култура в София миналия месец.

Послеслов: За фестивала в Рио бяха селектирани и две български заглавия – „Посоки“ на Стефан Командарев и „И после светлина“ на Константин Божанов. За моя радост, събраха почти пълни зали. Вторият, благодарение на режисьора си, който от години живее извън страната, трудно може да се нарече типичен български филм и предизвика овации на финалните надписи. Първият изрисува такъв чернобял, трагичен портрет на София, че свикналите с престрелките като част от звуковия фон кариоки застинаха в размисъл на финала.

Може би ако имахме наистина толкова много реални, мрачни, трудно разрешими проблеми като тукашните, щяхме да сме в състояние да реагираме по-премерено на „твърде злощастната“ си съдба. Малко отстранение, малка доза реализъм, почерпен от разширяването на границите, биха били полезни.