6
5241

Бракът – не съюз, а тайнство

След като в последно време с една сприхава – политизирана – защита на „традиционното християнско семейство“ се заеха да ни занимават куп люде, които често пъти нямат никакъв (или имат само ущърбен) опит в това по същността си благодатно тайнство, у мен възникна желанието да се опитам да кажа за него нещо повече от баналното „съюз между мъж и жена“. Защото в действителност семейството (и най-вече християнски осъщественото семейство) е нещо много по-дълбоко и по-богато от въпросния „съюз“, който в наши дни лесно може да се сключи, но също тъй лесно може да се разпадне и съвсем няма високата – християнска – стойност, ако е бил просто един „нормален хетеросексуален съюз“.

Всъщност християните добре знаят, че същинското семейство не се ражда нито просто от акта на субективната воля, нито просто от акта на обективния закон. То е тайнство, което не може да се извърши само със субективните сили на човека. То е и дело на Божията благодат – трансцендентен на всяка субективна воля акт на благословение за това, еросът да „трансмутира“ в обективно-изпълненото само по себе си битие на семейството. Благословение еросът да „трансмутира“ в агапи – жертвено-благодатна из-пълнена любов.

Това е същинско Божие чудо над обичащите се личности, в което е родена една наистина нова реалност, една обективна духовна субстанция-любов, на която людете стават „членове”, в която те оживяват по новому, единени един с друг наистина като членовете на едно тяло. Като запазват напълно своята различност и самостоятелност, своята личностна засференост, те все пак не са вече двама, а едно „тяло”, което е тези двама.

Как субективно влюбените личности стават истинско семейство е тайна на синергията на човешката жертвеност и на Божията благодат – едно чудесно прераждане, което не може да се постигне, но в което може да се участва. И само на участниците в него това чудо е откровено. То никак не прилича на „щастливия край” на голямата субективна любов, който поетите с право избягват. Това е нещо качествено друго, но то е недостъпно за външно художество, именно защото е откровено само на участващите в него и не може да се предаде другиму чрез изкуство. Брачната реалност не е просто субективен съюз, не е просто лична емоционално-волева връзка, нито – още по-малко – „обществен договор”. Брачната реалност – това чувства всеки действително семеен човек – е обективно духовно битие, нова „транссубективна“ личност; любов, превърната по тайнствен начин в уникална духовна субстанция на двама. Субстанция, в която субективностите са преобразени, „трансмутирани“ са така, че са вече нейни „членове”.

Семейството е тайнствена превърнатост на неповторимата субективна любов в неповторимо, транссубективно битие-само-по-себе-си, в което личностите са осъществени по един небивал дотогава начин. Тяхната повече от субективна любовна пълнота е осъществена така, че една нова личност – семейството, е едновременно повече от тях самите и е тях самите. Семейството, което не е просто субективна връзка на въплътени личности, е „една плът”, то е единица, монада, имаща реалност сама по себе си, и вече тя е тези хора, а не те я „образуват”.

Превръщането на любовта в субстанциално битие, чиято воля и акт вече са семейните „членове”, е още и фамилиаризирането на любовта. А фамилиаризирането не е обикновено успокояване, не е тривиализиране на отношенията, явяващо се при изхабяването на плътската връзка, макар че за външния на семейното тайнство наблюдател това може да изглежда именно така. Фамилиаризирането е чудесна промяна, извършена от Божията благодат, която снема безконечния интензитет на субективната любов, опростява я от нейната романтичност, но не защото я отслабва и ограничава, а защото я изпълнява. Фамилиаризирането е покой не от изчезването на любовта, а от нейното изпълване. Фамилиаризирането е благодатното спасение на трагичния в себе си ерос; спасение, което той от себе си не може да си даде. От изгаряща с незавършимостта си субективна страст по открилата се „райска красота” на личността любовта се превръща в естествена тъкан на двамата, а после на тримата или на четиримата (съпрузите и децата). Фамилиаризираната любов вече не е безумната (защото е антиномична в себе си) жажда на душите, а тяхната нова, богозданна основа, техният общ интимен фундамент – жизнен корен, който ги едини сякаш независимо от тях самите, като пронизва с тихата си вътрешна светлина всичко, което оттук нататък става с тях.

Казвам – сякаш независимо от тях самите ги едини, защото тяхната воля за интерперсонално единение се е изпълнила и сега живее (по Божие благословение) онази битийна единица, която волята е жадувала. От напрегната и никога неутолима жажда на субективните души да се обединят, любовта сама се превръща в духовна единица, в която душите имат своето единство, от която имат непостижимия за никой външен, общ живот.

Нещо повече. Тази фамилиаризирана любов, тази душа на душите, тази субстанциална духовна единица е способна да раз-реши всички жизнени ограничения, които в чисто субективния живот биха били просто тормоз за любовното чувство. Битовите грижи, изпитанията, дори скуката – стават не лишения, а живот на тази душа на душите, стават собствени вътрешни движения на субстанцията-любов, а с това и се просветляват. Те вече не просто се търпят и понасят (както неминуемо би било в неосъщественото семейство, колкото и да би било то лоялно) – те са живот на фамилиаризираната любов, те също са любов. Как това е така, знаят само причастните на тайната на брака. Битовите грижи, дори големите изпитания на семейните „членове” не са вече обикновени грижи и изпитания, които субективността има като чисти ограничения, а са органично служение на обективната любов. На онази любов-субстанция, на която те са „органи”, „членове”.

В любовта-лоно, в тази потопила ни в себе си, а не просто от нас извираща любов, жизнената проза се облекчава, възвисява се в своеобразна литургика. Заради жертвеността и литургичността на тази любов, заради нейната битийна съвършеност-в-себе-си, аз именно я нарекох с християнския термин „агапи”.

Всъщност корените на така описаното брачно тайнство са още ветхозаветни. 3а Свещеното Писание недостатъчността на чистата субективност като че ли е нейна изначална черта. Говоря за онази необяснима изначална самота на Адам, невъзпълнима въпреки (и като че ли дори – тъкмо поради) всичките му съвършенства. Самота, невъзпълнима от неговото всезнание, с което той дава имена на всички земни твари; невъзпълнима и от неговото ценностно-централно място в мирозданието.

Да, Адам има имената на всички създания в себе си и от себе си. В известен смисъл той обладава вселената отвътре. Със своята свободна воля пък той е способен да определя не само своето битие, но и характера на целокупното битие. Този характер се определя в него и от него, защото той сам е неговият смислов център. Адам наистина е микро-космос.

И въпреки всичко той е сам.

Нещо повече – като че ли тъкмо защото той е микро-вселена, за него „не се намери помощник подобен нему” (Бит. 2:20). А такъв „помощник” и именно „нему подобен” се оказва нужен, защото индивидуалното субективно съвършенство е самота. И в това има необяснима тайна. Тайна, в която може би е коренът на субективния еротизъм, който Бог е пред-знаел и изначално е спасил. Не е унищожил, а именно е спасил. Защото положителното раз-решаване на Адамовата „самотност” в брака несъмнено е Божие дело.

Според недвусмисленото свидетелство на Писанието брачното единение не е дело на човека, не е във възможностите на субективната воля на Адам (на нея е отредена само жаждата и мъката, желанието за „помощник”). Брачното единение е дело Божие, благословение свише, увенчание на творението. Като субективност, макар и преизобилно надарен, човекът е винаги сам, а това „не е добро за човека” (Бит. 2:18). Утоляването на онтологичната еротичност на субективността, на потребността от транссубективна пълнота на човека е Божие благодеяние, непосредствено извършено чрез Божието Слово, което – спускайки се върху Адам – го накарва да пожертва своето, да даде реброто си, та едното същество да стане двама, а тези двама да са все тази една, първозданна плът.

Не субективната, еротичната мъка по друг „подобен нему” е благословил Бог у човека (макар че му е дал тази мъка като субективно условие за брачна пълнота). Бог е благословил брачното единение. 3а разлика от субективната страст, която е от нас самите, битийната изпълненост на любовта е от Бога. Тя не е човешко постижение, а тайнство, в което човекът, разбира се, лично участва.

Изпълнеността на любовта в битие-на-любовта е дори първото по времето на установяването си тайнство. Бракът е ветхозаветно, прехристиянско тайнство, изпълнено и потвърдено лично от Христа в Новия завет.

Нека си припомнят това апологетите на висшето достойнство на романтичната любов, които в своя естетско-моралистичен ентусиазъм често развенчават брака като „твърде натуралистичен”. Нека си помислят – не приписват ли на брака натурализъм просто защото го объркват с човешките опити за брак? Защото не виждат специфичната му духовност, измервайки я с принципно- различната мярка на еротичната любов?

Повтарям, в брака любовта е надхвърлила субективното и е обективна реалност, на която субективността (която не е унищожена) е проява. Семейството е нова личност, която Божията благодат сътворява от „материята” на личностите. Прочетете внимателно: „И създаде Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека. И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа си. Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат двамата една плът.” (Бит.2:22-24). Забележете, че тук Бог създава, а човекът постига в самото създание. Бог оживотворява пожертваното от човека. Човекът (и това е особено важно) говори за себе си като за двама и едновременно като за себе си („кост от костите ми” и „тя ще се нарича жена”; „ще остави човек…” и „ще бъдат двамата една плът”). Забележително е също, че тук за любовта се говори в понятията на природата (не във веществен, а в онтологически смисъл). Забележете, че любовта се описва не като страст към някого, а като съ-телесност с някого („кост от костите ми”). Говори се не за мъжа и жената, които се обичат, а за една плът, която те са, която е любов, която е мъжът и жената. Говори се не за страстен копнеж за постигане на друга личност, а за едино-същие, за едно-утробие. Любовта тук не е страст да се о-съществиш с другия, а едно „тяло”, което има „костите” си. Любов, която има, а не иска. Как може тази любов да бъде просто субективно чувство, след като е субстанция, в която всички субективни преживявания са нейни жизнени движения? Ето, това изпълнение на любовта е Божие дело в отговор на страстната Адамова „самотност”.

Всъщност никой никога не ни е забранявал субективната любов, но за истинското и единствено възможно изпълнение на любовта, за нейната непонятна за самата нея (и невъзможна за самата нея) „ентелехия” човек може само да се моли. И ако тази „ентелехия” му се даде, да живее благодарно в нея, с подобаващото за едно участие в тайнството благоговение.

Бог е вкоренил в нашата субективност еротическата жажда по трансцендиране отвъд собствената личностна пълнота, но е благословил утолението ѝ, създал е битийстващата като семейство любов и както за всяко свое създание – призвал е човека да пази семейството, да не го разрушава, да го има като тялото си: „И дойдоха при Него фарисеите и, изкушавайки Го, думаха Му: позволено ли е човеку да напусне жена си по всяка причина? Той им отговори и рече: не сте ли чели, че Оня, Който отначало ги сътвори, мъж и жена ги сътвори и каза: „затова ще остави човек баща и майка и ще се прилепи до жена си и ще бъдат двамата една плът! Тъй че те вече не са двама, а една плът. Прочее, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва” (Мат.19:3-6).

Като битие, обективно, бракът е любов-субстанция-на-двамата-от-Бога и в своя вътрешен аспект тази субстанция, тази „една плът” е само-хранение. Вътрешният живот на духовната единица е безусловно хранение на себе си в своите „членове”. Това хранение, следователно, не е само човешки- волево, а тайнствено-благодатно, то е вътрешният живот на тайнството, на из-пълнилата се в битие любов. Затова освен „агапична”, същността на семейството е неразделно и „пиетична”. Семейството е вярност-пиета.

И тази вярност (семейната вярност) също не е просто субективно чувство, защото семейството е по-скоро битийна форма, в която верността съществува сама по себе си. Нейните едно-утробни „членове” са самата вярност. Не вярност-чувство, а вярност-битие. Можем ли да кажем, че ръцете в тялото са верни на нозете в тялото? Или че лявата ръка е вярна на дясната? Не е ли по-точно да кажем, че тялото е вярност сама-по-себе-си, актуална в едино-същието на ръцете и нозете? Че тялото е онази обективна форма, която прави ръцете лява и дясна на едното тяло?

И ето, тази сама по себе си „пиета” трансцендира тайнствено също и своята времева крайност. Защото родените от едно-утробието, което мъжът и жената са, са новите „членове” на същата монада и нейният дух ги има така както кост от костите си. Раждайки се в лоното на семейството, синовете и дъщерите не са само уникални личности (макар че са такива напълно), те са и органи на вече съществуващото „семейно тяло”, и в тях то не е друго, а същото. Душата на родените в семейството нови души е изконната душа. С тайната на тази една душевност на своите уникални души синовете са обективно, при-родно верни на истинската семейна монада. Или по-точно, семейната монада е онази тайнствено-обективна вярност, която ги прави тях – съвсем новите и различните – синове на семейството. Трябва съвсем да си объркал понятията си, за да кажеш, че тази обективна „същност” на „ново-родените” идва от обективността на закона, който легитимира семейството в света. Всеки, който се е чувствал син, знае, че тук законът само формулира една сама по себе си съществуваща духовна реалност. Непостижимо е за разума, наистина, как така е една душата на уникалните души на семейните „членове”, но тази непостижимост никак не усъмнява съществото ни, което участва в нея. Тя само убеждава, че тайната на обективното едино-душие на семейните души е реална тайна. И нейното име е „пиета”.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияПоследните смъртни
Следваща статияПосоките на Биг бенда

6 КОМЕНТАРИ

  1. чекай, чеекай малко… свикнали сме когато обясняваме даден феномен да го опростяваме (да създаваме модел) за да хванем формите (идеите) за него. Опростяваме а не опростачваме. Тук обаче професорът така се е увлякъл че… Всъщност проблемът е в християнството като идеология. Християнството превръща всичко в небивалици. Или чудеса. Не. Не. Небивалици. Християнското семейство е оксиморон. Такова няма. Семейството, както го разбираме днес – мъж и жена събрани най често от любов и отглеждащо децата сами е пост християнско. То е дело на капитализма, либералното, Просвещението. И се е случило късно – 19-20 век. Семейството от времето на християнството е родово а чифтосването просто е било назначаване от страна на родителите, попа… Просто е продължение на предхристиянското, античното семейство. Както и да е. Да се върнем на копулацията, като най смисленото за биологията действие чиито императиви са инстинктите ерос и агапе (към поколението). То изглежда събира в едно тяло с божия благословия трансцедентално естествено. с малки изключения. Като непорочното зачатие на Мария и пастрока Йосиф. И забременяванията след изнасилвания. И изневерите. А и теологичната база на джендър идеологията – Бог е и мъж и жена. Защото Адам е подобие божие а Ева подобие на Адам. И когато Ц е В за Б А то С е А…. Нещо такова. Утехата е че християните не знаят всичкото това, което е предложил професора. А тези които го знаят най често нямат семейства. поне официално.

  2. Хайде да не бъркаме Любовта с Брака! Любовта не се подчинява на никакви норми.

    watmark,
    непорочното зачатие не изключва Исус да е заченат след естествен полов акт между Мария и Йосиф. Или…?

  3. deaf, любовта е размножителен инстинкт. Сиреч биологично е детерминиран. Това което е волно (не нормирано)в любовта е артикулацията и. Нали не спорим че с думи можем всичко. Виж хасрияните.

  4. watmark,ти беше този,който каза веднъж,че Любовта е (божие) чудо. Сега тя се оказа инстинкт! Но да оставим научните термини и да видим дали с думите наистина можем всичко?! Да погледнем как ловецът говори с кучето си. Кучето проследява насоченият пръст,то се вслушва напрегнато в звуците на думите и поклаща глава:то не разбира този вид човешки език. Сетне с подскоци намеква за СВОЕТО СХВАЩАНЕ,спира и лае: това е изречение на неговият език,което съдържа въпроса дали стопанинът е имал предвид точно това. После изразена на кучешки език следва радостта щом разбере,че е било право. Също тъй опитват да се разберат двама души,които в действителност нямат общ нито един словесен език. (Ние никога не употребяваме една и съща дума в едно и също значение. Никой не разбира значението на думите както другият.) Когато селският поп обяснява нещо на някоя селянка,то той я гледа строго и неволно влага в изражението си всичко,което тя не би разбрала от църковният начин на изразяване.
    Ако на свой ред кучето поиска нещо,то маха с опашка нетърпеливо,че стопанинът е толкова глупав и не разбира този толкова ясен и изразителен език. То го допълва с един звуков език – лаейки – и най-сетне с помощта на мимическият език го показва нагледно. Тук човекът е глупавата глава,която още не се е научила да говори.
    Накрая се случва нещо много забележително! Щом кучето е изчерпало всички възможности да разбере различните езици на стопанина си,то внезапно застава пред него и втренчва поглед в очите на другият. Тук се случва нещо много тайнствено: АЗ и ТИ се съприкосновяват непосредствено! Погледът освобождава от ограниченията на будността,на реалността. Съществуването се разбира без знак,без думи. Тук кучето става душеведът,който проницателно се взира в човека насреща и по този начин разбира ЗАД говоренето говорещият.
    Това е Любовта…

  5. любовта е дар от бога? също както и смъртта, туморите ,руснаците и земетресенията. едва ли. аврамическия бог, който се оказва голям кибик – за 6 дена е направил всичко а на седмия е седнал да почине… и така 6К години, едва ли дарява с любов персонално. Любовта е размножителен инстинкт основаващ се на един хормон – окситоцин който излиза по време на успешната свалка и продължава три години, времето за отглеждането на потомството до състояние такова че майката да може да има ново потомство, най вероятно с друг мъжки. всичкото друго на което викаме любов е в същност нещо като… Проблемът ни е че имаме една дума за всякакъв вид любов, за разлика от гъците, което обърква доста. примерно когато казваме че една жена не трябва да бъде разбирана а обичана ние не знаем дали трябва да правим секс с нея или да изпълняваме капризите и защото „ти нали ме обичаш“…. тъй де. едно от най големите поразии на аврамистите е че те вадят човека от космическата хармония и го дефинират като нещо повече, друго. а това не е така. ние все още сме предимно биологични субекти с по големи възможности да вредим на останалия свят в хармонията. тази изключителност оправдава безумията ни. в този смисъл християнството, юдеизмът и агарянството е заговор на човека срещу космоса. който вече рефлектира и срещу самия човек. този заговор се оправдава и развива с думите. с които можем всичко. а каква е оправията? ами назад към космоса….