Начало Филми Премиери Брана, Кристи и Вси светии
Премиери

Брана, Кристи и Вси светии

3674
„Призраци във Венеция“

Поаро-логията на Кенет Брана стана трилогия. Британският актьор и режисьор явно не е приключил с авантюрата си като Еркюл Поаро, но (напук на някои мнения, че след като прославил Шекспир, се е заел да съсипва Агата Кристи) добрата новина е, че си „взима бележки“ и с всеки следващ филм се чувства пò в свои води. След трагедиите в Ориент експрес и на кораба по река Нил Брана е избрал за основа по-малко известното късно произведение на кралицата на криминалния роман „Празникът на Вси светии“. И е „отплувал“ на хиляда сюжетни мили от оригинала, във Венеция.

Според литературната основа от 1969 г. действието се развива в английско провинциално имение, където по време на парти за Хелоуин е удавено 13-годишно момиче, което преди това се хвали, че е станало свидетел на убийство. Поаро е изваден по спешност от пенсията в лондонския си апартамент. По настояване на своя приятелка писателка той се заема да разследва случая, който включва още трупове и в крайна сметка се разплита около много пари… В „Призраци във Венеция“, както Кенет Брана кръщава филма си, остават нощта на Вси светии, ябълките, авторката на мистерии Ариадне Оливър, стопанката на дома Роуина Дрейк и още няколко имена от първоизточника, прехвърлени върху други персонажи.

„Призраци във Венеция“

Хубавото на това да гледаш екранизация на кримка, която не се придържа към книгата, е, че до края не знаеш кой е убиецът (ако не ви се получава, вината е на сценариста Майкъл Грийн).

Историята е пренесена в Серенисима, в мрачните години след края на Втората световна война (време, умело съчетано с атмосферата на филма). Роуина Дрейк живее в прокълнато palazzo, обитавано от духовете на мъртви деца, тласнали младата ѝ дъщеря към самоубийство. В навечерието на Хелоуин тя е поканила в дома си медиум, за да се свърже с духа на непрежалимата Алисия. Сред гостите е и прословута писателка в криза, която е решила на всяка цена да разобличи „говорещата с духове“ с помощта на приятеля си Еркюл Поаро… Изгубил вяра в Бога и в хората, отдаден на любимите си обсесии в добре охраняваното си венецианско усамотение, Поаро се е оттеглил от активна дейност и сивите му клетки „закърняват“. Но Ариадне успява да го убеди да присъства на спиритическия сеанс, без да подозира наближаващата буря от призраци и смърт…

„Призраци във Венеция“

В така заформената трилогия от самото ѝ начало през 2017 г. присъстват два фактора: Кенет Брана и Агата Кристи, именно в този ред. В първите два филма Брана се задоволяваше да изследва (и дописва) главно биографията на Поаро, възползвайки се в голяма степен от фабулата, предложена от съответния роман. Но ето че след като в „Смърт край Нил“ (2021) научихме неподозирани неща за миналото на белгийския детектив, в „Призраци във Венеция“ той се е „кротнал“ в пряк и преносен смисъл. И до такава степен е изпаднал в летаргична депресия, избиваща в безделие, че се налага престъпленията сами да „чукат на вратата му“. Така се е стигнало до образа на душевно страдащия Поаро от 1947 г., детектив „в оставка“. Тази фаза на персонажа не е случайна находка, тя е неотменна част от замисъла на Кенет Брана да разгърне произведение на Агата Кристи като хорър мистерия.

За целта му е бил необходим по-неизвестен роман, който да бъде използван само като отправна точка. След това сценарият е разработен през призмата на свръхестественото, прибавяйки герои и ситуации, грижливо издържани в стила на… Агата Кристи. И ако Брана разполагаше с по-оригинален съавтор от Майкъл Грийн (никой не дръзва да се мери с писателския талант на лейди Агата, но все пак развръзката на призрачното приключение е обидно банална…) можеше да се получи наистина запомнящ се „хибрид“.

„Призраци във Венеция“

От друга страна, ако оставим настрана очакването към криминалната интрига (подкрепено от претенцията за екранизация по роман на майстор в жанра), трябва да признаем, че „Призраци във Венеция“ е мрачен филм с добре изградена хорър атмосфера и необикновена тоналност, изследващ травмите на персонажите, уловени в капана на кошмарите си. По-малко Агата Кристи, повече Кенет Брана. Подобно миниетюди, подредени в хлабавата рамка на основния сюжет, всяко едно от действащите лица има своите „пет(найсет) минути слава“. В резултат  са се получили наистина въздействащи образи, чието присъствие може и да не съдейства за разгръщането на фабулата, но е в синхрон с философските размисли, с преобладаващото настроение на злокобна безнадеждност и безпогрешно обслужва „тайната мисия“ на Брана – проследяване еволюцията на Еркюл Поаро.

Трилогията установява странна закономерност – присъствието в кадър на известни актьори е обратно пропорционално на оригиналното превъплъщение в криминален контекст. В подкрепа на това наблюдение: венецианското „страхуване“ още повече е намалило букета знаменитости на екрана. А в чест на актьорския екип начело с Тина Фей и Рикардо Скамарчо  трябва да признаем, че не позволяват на Поаро „да им се качи на главата“ (може би с изключение на Мишел Йео).

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.