0
3838

Братя мои…

Когато напусна жепейството, той дълго време продаваше книги на едно от знаковите места в София. Но чаталът на нуждата накрая стигна до гърлото му, натисна гръкляна му, свирепия му като старопланински хребет гръклян и нямаше как – трябваше да се прибере в родното си село в Северозапада. И сега е там, в къщата на баща си. Сади май това-онова в дворчето, картофи, лук, домати, преживява. Така съм чувал. Всъщност не знам как я кара. Епизодично чувам, че се обаждал на този или на онзи и питал дали не могат да му изпратят някой лев. И понякога му пращали, кой колкото може – двайсет лева, десет лева, петдесет лева.

Миналата година този човек навърши седемдесет години. Успя да издаде две тънички книжки през живота си и в тях събра няколко новели и десетина-петнайсет разказа. Но докато продаваше книги на онова централно кръстопътище в София, край него минаваха стотици и хиляди хора и тези, които се спираха пред сергията му, нерядко оставаха с часове, за да слушат неистовите му монолози за литературата и за любимите му писатели. И пак се връщаха, и пак го слушаха. Дирята, която остави в много глави, беше по-широка – буквално – от диря на трактор.

За последно го видях миналата година, малко преди пандемията. Беше се върнал в София за ден-два и пак беше изкарал сергията, но колкото да се порадва на старите си навици, не беше я разпънал както преди, когато тя наподобяваше такелаж на тримачтов кораб. Беше подредил едва двайсетина книжки и така навлечен, както ходеше обичайно, с няколкото си ката дрехи – времето беше същото като сега, ръмеше, беше студено – и с метнатия продънен овчи кожух върху коленете си, много ми заприлича на един Робинзон Крузо, завърнал се само за кратка отпуска в цивилизацията.

Много добре знам, че след години ще посегнат към книжките му. Това е естествената реакция срещу „блажното”, срещу дъха на лой дори при онези от четящите хора, които все пак нямат достатъчно имунитет и робуват на модата и следят със сляп интерес коварните змийски движения на „мейнстрийма”, красивите шарки по гърба на анакондата в бавните лениви води. Но докато това се случи и докато още сме живи, трябва да направим така, че този човек да не бъде напълно забравен.

И с един мой приятел, поет, се опитахме това да направим. До десетина дни ще излезе една книжка, където двамата събрахме публикациите през годините за човека, който проповядваше буквара на добрата литература – много субективен, много строг наистина, но само какви речи бяха, понякога дори враните излитаха от високото дърво над главата му… за човека, казвам, който проповядваше неистово своята литературна религия от разперената си като такелаж на тримачтов кораб сергия на онова централно кръстопътище в София.

Някой ще попита: защо не му кажеш името?

Веднага ще отговоря: аз започнах този текст дори не с идеята да съобщя за новата книга. До две седмици ще научите за нея, така или иначе. А заради друго. Защото днес (понеделник) срещнах по „Патриарха” един друг писател, също от старите момчета, също от онези, които ще преоткрият след време. И него чаталът го е натиснал по гърлото, ох, как го е натиснал. Но той не се дава. Беше облечен само с фанелка и тънко лятно яке.

– Не ти ли е студено? – попитах.
– Не, аз съм свикнал – каза.

Гръбнакът му беше изправен, ходеше леко. Няма да кажеш, че е навлязъл във втората половина на осмото си десетилетие. Истинско старо момче. Настина не се даваше.

Стана дума и за моя герой от този текст. Те двамата добре се познаваха, като негов батко в писането, писателят, когото току-що бях срещнал, дори беше написал предговора към първата му книга.

– Хе! – каза писателят, на когото не му беше студено. – Чакай да ти разправям. Звъни ми нашият човек преди време. И нали го знаеш, веднага започва да громоли в слушалката. Отивай до пощата, вика. Отивай, отивай, отивай! Отивам аз до пощата. И какво да видя. Изпратил ми седемдесет и пет лева.

Та този текст беше за това.

Писатели, братя мои…

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияФипо
Следваща статияБалканджи Йово като Иисус