0
278

Брат Франциск

Св. Франциск се ражда в края на XII в. в едно малко средновековно градче – Асизи, и то във време, когато Италия е раздирана от непрестанни войни. Книгата на Жюлиен Грийн е една от най-проникновените биографии на светеца от Асизи. С неподражаемо майсторство извайва образа на Франческо ди Бернардоне – познал Бога чрез Дамата Бедност и променил света чрез своята любов. Ето откъс от книгата.

Жюлиен Грийн, Брат Франциск, изд. Фондация „Комунитас”, превод: Тони Николов, 2012, 15 лв.

 

Джовани

 

 

Има моменти в Историята, когато съдбата се колебае между щастието и нещастието, в очакване на нечия поява, ала най-често никой не идва. В края на XII в. на бял свят обаче се появява едно дете, чрез което идеалът почти възтържествува.

Св. Франциск, фреска в манастира Сакро Спеко
Св. Франциск, фреска в манастира Сакро Спеко

Септември 1181 г. или началото на 1182 г. Първото колебание. Нататък нещата са по-очевидни. Единственото сигурно е, че между тези две дати споменатото дете се ражда в Асизи, Умбрия. В град, който от незапомнени времена е християнски, но където от памтивека езически традиции са пуснали корен в етруска земя. Всичко се случва в едно градче в сърцето на Италия. По онова време са си служили било с пизанския, било с флорентинския календар, но архивите не ни разкриват точната дата на раждането, доколкото новороденото не е принадлежало към благородна фамилия. Тук явно е разковничето.

Все още търсят къщата, където въпросният младенец е видял бял свят. Непрекъснато твърдят, че бил роден ту тук, ту там. Последните изследвания обаче сочат, че той съвсем не се е явил на този свят в някоя ясла, сред вол и магаре, както би се искало на екзалтираните му последователи, а в солиден и престижен дом, близо до градския площад.

Бащата на детето отсъства, докато майката ражда. Името й е Джована, ала и казват Пика, поради пикардийския й произход, защото я смятат за французойка. Тя е още на легло след раждането, когато на портата се хлопа и някакъв мъж иска милостиня. А при раждане, както и на Рождество, странник не се прогонва; опитват се да се отърват от пришелеца, предлагайки му пилешко крилце, предназначено за родилката. Но той не се задоволява с крилцето, иска да види новороденото. Отначало дама Пика не скланя, но си има работа с упорит старец. Изправена пред толкова тайнствена настойчивост, тя предусеща нещо свръхестествено и в крайна сметка отстъпва. Позволява му да влезе в дома, даже да вземе детето на ръце. Тогава странникът започва да пророкува и възвестява, че на този ден в Асизи ще се родят двама младенци, като единият ще бъде сред най-добрите, а другият – сред най-злите.

Тук неизбежно се сещам за някои от алегоричните персонажи на Натаниел Хоторн[1], произнасящи слова, чийто скрит смисъл се проявява доста по-късно. Двама младенци – най-добрият и най-злият. Дали не става дума за едно и също дете? За двамата души, за които говори свети Павел[2]? Няма ли във всекиго от нас по един неразкаял се грешник, както и по един избран? Кой сериозен християнин не е познал приживе тази жестока война между двама непримирими противници?

Ала е повече от ясно, че подобно обяснение не е задоволително. Най-добрият е вече  известен, затова се впускат в търсене на най-злия. И откриват такъв едва години по-късно в лицето на някакъв клетник, роден на същата дата, ала завършил дните си, увиснал на въжето.

След първото черкуване на майката, бебето е отнесено в катедралата лично от своята родителка. Така, едва прекрачило прага на „Сан Руфино”, то влиза в царството на легендите, откъдето никога повече няма да излезе. То е обречено на Бога.

За дама Пика не ни е известно повече от това, че е била силно благочестива. И неслучайно тъкмо тя избира името на детето си; име, което кръщението прави неизличимо, доколкото оказва влияние над целия му живот. Водата се стича по челото му и детето е наречено Джовани (Йоан) – не Евангелистът, а този, който кръщава Иисус във водите на Йордан. Този Йоан е възвестил идването на Христа и проповядва покаяние, за да се постигне спасение на човеците. Нещо повече, Иисус казва за него, че той е най-великият от всички човеци. Поради което Пика се чувства сигурна за бъдещето на сина си, поставяйки го под покровителството на най-почитания светец.

Съседите на Пика смятат, че тя има провидчески дар. Тя пророчества охотно, както се прави по онова време. „Ще видите, че неговите качества ще го превърнат в син Божий” – казва тя впоследствие. И тъй, малкият Джовани е отнесен вкъщи на ръце от своята майка, която много го обича и се гордее с него. А и той е бил красив младенец с бледото си лице, на което греят красиви и усмихнати очи, ала изглеждал хилав и през цялото си детство е трябвало да бъде обгрижван.

Минава време и бащата се завръща. И тутакси начеват трудностите, които никога не ще имат край. Пиетро ди Бернардоне вижда сина си; ала щом научава, че в негово отсъствие детето е кръстено с името Джовани, изпада в силен гняв. Състоятелен търговец на платове, той току що се е върнал от Шампан, където купува тъкани с много по-фино качество, отколкото италианските. Затова му хрумва идеята да кръсти сина си Франческо, сиреч Французина, или Франсоа, според правописа на онази епоха –  име, което чак до XVIII в. всъщност се е произнасяло като Франсуé. Бернардоне не е чак толкова лош човек, както обичайно се твърди за него, но все пак е доста властен, каквито са най-често новобогаташите и неговата дума е закон в дома му. Така че новороденото е наречено Франческо. Нищо, че кръщението не може да се повтори. Всяко възражение е отхвърлено и Пика не е имала друг избор, освен да сведе глава и каже „амин”.

И тъй, Франческо. Необичайно и малко странно име, което доста прилича на прякор. Нали и майка му е имала прякор. Можем ли обаче да си представим някое момче във Франция, увенчано с име като Англичанина или Италианеца? Поровим ли из архивите в Асизи, откриваме други двама младенци с името Франческо, неканонизирани и напълно неизвестни. И това е достатъчно.

Гневът на Бернардоне показва, че и той, подобно на жена си, е вярвал в определящото значение, което изборът на име оказва върху съдбата на кръстения. Идея, която изцяло се е заличила в съвременното съзнание, но тази стародавна традиция води началото си още от Писанието, където името е част от битието и идентичността. Любопитно е да се отбележи, че нашият документ за самоличност е в пряка връзка с еврейския shem[3], за което впрочем ние изобщо не подозираме. Това не пречи в призванието на Франческо да се долавя отзвук от съдбата на св. Йоан Кръстител. Нещо, което Бернардоне определено не е искал.

Ако търговецът на платове, подобно на Пика, е имал видения, те би трябвало да са от съвсем различно естество. Той вижда момчето зад тезгяха на своя магазин – да продава красиви тъкани на избрани клиенти и умножава семейното богатство, защото Бернардоне е бил пословично алчен, и макар да се е смятал за християнин, ревностно е служил на Мамона. Домът, в който днес се смята, че е живял, спокойно би могъл да мине за жилище на аристократ, да не говорим за многобройните му поземлени участъци в покрайнините на града, ала Бернардоне по нищо не прилича на сеньор. Той, по силата на огромното си богатство, принадлежи към все по-значимата класа на едрата буржоазия. Самата Пика, както се твърди, е родом от Пикардия. Казват, че е извършила поклонничество до Светите земи, и може би на връщане, в Прованс, е срещнала бъдещия си съпруг, който е бил там по дела. Не знаем нищо повече. Ако ли пък, от друга страна, тя произхожда от Умбрия, тогава прозвището й би трябвало да се дължи на нейната словоохотливост: Пика, „бъбрицата”. Което изобщо не отговаря на онова, което знаем за нея.

Във всеки случай момчето отрано чува баща си да му говори на френски. Езикът на Севера или езикът на Юга? И двата, защото, ако Пика гледа нагоре, Бернардоне гледа надалеч. Той мисли най-вече за предимствата, които Франческо (Франсоа) би имал отвъд планините – в Прованс и по пътищата на Шампан. Не би трябвало да се забравя и че френският е езикът на турнирите и на владетелските дворове. От севера до юга на Европа се възхищават от красотата на галския идиом и тъкмо в онази епоха френският започва да се превръща в международен език. Ето защо, според Бернардоне, самият факт, че неговият син говори френски вече го нарежда сред сеньорите. При Пика мотивацията е съвсем различна. Коя майка не пее на своята рожба любимите си песни? Тя със сигурност е знаела виланелите[4] на трубадурите и откъслеци от песенния епос, с който жонгльорите са додявали на слушателите пикардийци. Както, разбира се, всички тези простонародни и любовни песни, които труверите пеели в страната на мъглите и горите, в Ардените и във Фландрия…Като песента за Хубавата Доет, предшественица на Марлборо…и В страната, гдето се води война…:

 

Хубава Доет край прозореца сяда,

да чете книга, но сърце не й дава:

за приятеля  Доон все се присеща,

що на турнира поел е на среща.

И зарад него тя траура слага…

 

Пика си остава някак на втори план, но и малкото, което знаем за нея, ни кара да я обикнем. Ще видим как в ужасяващи обстоятелства от живота на Франциск, тя дава доказателства за смелост и любов, ала какво възпитание той получава от нея? Какво възпитание? Все едно да питате какви грижи полага една жена за детето си, което смята за предопределено. Ако наистина се е казвала Джована, а Пика е нейният прякор, излиза, че тя е пожелала да има връзка между кръщелното й име и това на нейния син; ако ли пък по волята на случайността й е било отнето името Джована, за да достигне до нас само семейното й прозвище, то същото се случва и с малкия Джовани. Кой е в основата на това? Бащата, както се твърди винаги, или пък другарчетата на хлапето, които го чуват неспирно да бъбри на френски? Няма значение. Зад всичко това долавяме нежността на майката, пяла на френски, за да приспи младенеца си. След което идва ред на молитвите, спокойно усвоени в мирната атмосфера на бащината къща. Двама други синове ще видят бял свят, ала предпочитаният винаги ще бъде Джовани.

Авторът говори

Стигайки до последните редове на тази книга, аз с разочарование установих, че не изпитвам очакваното облекчение. В продължение на осемнадесет месеца се трудих над тези страници, за които бяха потребни множество проучвания, а понякога и дълги усилия, за да открия истината под вариантите, в които хронистите ни я предлагат. И ето че стигайки до края, намерих свободата, която дойде при мен с леката горчивина на измамната радост. Давам си сметка, че цели дни  бях в невероятно общение с човек, на когото винаги съм се възхищавал. По някакъв начин го почувствах близко до мен, братски и усмихнат.

Още в детството си, в онези далечни дни, прекарани на улица „Паси”, чувах да произнасят името му с тази особена нежност, която винаги го съпровожда. Майка ми, макар и протестантка, говореше за него с някаква особена топлота, което ме кара да вярвам, че го е познавала. Защото Франциск е и си остава човек, който прониква отвъд нашите прискърбни идеологически бариери. Той е на всички, подобно на любовта, която неспирно ни предлага. Човек не би могъл да го види и да не го обикне, са казвали приживе за него и тази любов си остава непокътната.

Другаде вече разказах[5] как смъртта на майка ми взриви нашия малък семеен свят и как търсех религията, която ми се струваше, че тя отнесе със себе си. Моите връзки с Англиканската църква тутакси се разтрогнаха. Една книга, изложение на католическата вяра, ненадейно попадна в ръцете ми, и аз я четох с жар в продължение на няколко дни. Обръщането ми се извърши след една година. Бях приет в Католическата църква през 1916 г.

Междувременно, като ненаситен читател, бях попаднал на книгата на г-жа Арвед Барин за св. Франциск от Асизи и на легендата за Тримата спътници. Лудо се влюбих в този чудесен свят. Мечтаех да стана като Франциск от Асизи и когато моят духовен наставник, натоварен с религиозното ми обучение, ме попита какво име съм избрал за кръщението си, аз отговорих на един дъх: „св. Франциск от  Асизи”. Той не прояви никаква радост и само отбеляза със спокоен глас: „Бих предпочел св. Франциск Салски, но след като това е вашият избор, той ще бъде зачетен.” Не познавах св. Франциск Салски, а отецът йезуит, един със сигурност свят човек, не счете за нужно да ми говори за Франциск от Асизи. Но аз, обикновено мълчалив, изведнъж се разприказвах и дори произнесох цяла възхвала за светеца. Сякаш исках да допълня обучението на преподобния отец, който ми се стори, че не познава достатъчно добре тази значима личност. Отецът ме изслуша учтиво и аз изобщо не долових иронията му. Колко налудничави мисли кръжаха из невежата ми глава! Да бъда като Франциск от Асизи, каква слава! Бях дори още по-категоричен в религиозните си стремежи. „Искам да бъда Франциск от Асизи” – заявих един ден на свещеника. Един дълъг и сериозен поглед бе целият негов отговор.

Щом получих кръщението, вече се почувствах готов да последвам своя покровител, но животът се погрижи да разпръсне тези щастливи нагласи и Франциск от Асизи се отдалечи. Носех на врата си медальон с неговия лик, после стана така, че свалих медальона, а годините ме отдалечиха още повече от моя идеал.

И после, най-ненадейно, светецът от Асизи се появи отново. Портретът на Джото от Лувъра ми подейства като призив, а пък повече или по-малко романизираните биографии пробудиха у мен някогашната носталгия по съвършения живот, която продължи да ме съпътства не само на младини, но и на стари години. Втората световна война разтърси душата ми така, както някой ви разтърсва за рамото. Свети Франциск изникваше непрестанно. Светът във война ми се струваше жесток. И у мен бавно съзряваше идеята, че Евангелието търпи провал. Сам Христос се пита когато дойде, ще намери ли вяра на земята.[6] Душите, докоснати и привлечени от Него, изглеждат изолирани сред бедствието, докарано от луди. А по средата – между първото Рождество и ада, в който човечеството се мъчи – на земята се появява един човек, един друг Христос: св. Франциск  от Асизи от моето детство, който също търпи провал.

Провал? Поне на пръв поглед…Той е убеден, че спасението ще се извърши чрез Евангелието. А Евангелието е вечността; Евангелието едва започва. Какво са двадесет века в очите на Бога?



[1] Натаниел Хоторн (1804-1866) – американски писател, представител на романтизма. Сред най-известните му творби са романите „Алената буква” и „Домът със седемте фронтона”. Б.пр.

[2] Срв. Рим. 7:22.

[3] Shem (на иврит שם), означава име, прозвище, благоденствие. Това е  името на библейския патриарх Сим, син на Ной, благословен от бащата си бъде пръв между братята си (Бит. 9:26). Той е родоначалник на бъдещите „семитски народи” на земята (Бит. 10:22-32). С разпространението на християнството редица етноси извеждат потеклото си от него. Б.пр.

[4] Виланела (итал. Villanella – селска песен,  от лат. villanus – селянин) – разновидност на италианската пасторална песен, най-често с комичен оттенък, която предшества появата на мадригала. Б. пр.

[5] Виж Жюлиен Грийн, Към Невидимото. Дневник (1943-1997), Фондация „Комунитас”, София, 2011, с. 158. Б. пр.

[6] Лук. 18:8.