0
1914

„Брест-Литовска България“?

Патетичните клишета са като прекроени географски карти: границите минават там, докъдето се простират историческите блянове. Едно участие в „История. бг“ по темата за „Брест-Литовския мирен договор“ (2 декември 1917 г. – 3 март 1918 г.) ме подтикна да потърся писаното наскоро за ролята на България в това преломно за ХХ в. събитие: нали Русия излиза от Първата световна война победена, а пък България в онзи момент е на страната на уж „победителките“ от Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Турция). Малко преди края на 1918 г. всички те на свой ред да се сгромолясат в бездната и да се разпаднат като империи. Смайващото в някои днешни исторически интерпретации е, че се говори едва ли не за появата на една „Брест-Литовска България“, каквато всъщност няма – става дума само за сепаративен мир със Съветска Русия, а всичко останало, въпреки договорките, е щяло да се реши след войната.

Но ето, че (позовавайки се на статистически годишници на Царство България, утвърждавани от пропагандата) днес започват да ни убеждават как България в края на 1917 и началото на 1918 г. била вече с територия едва ли не от 200 995 кв. км и население от 8 721 000 души… Един вид бленуваната от поколения Сан-Стефанска България се е осъществила и то със значителен бонус – 77 292 кв. км и 3 203 500 души!

Така ли е наистина? Ще се опитам в следващите редове да покажа, че в действителност нещата са доста по-различни. На изброените територии в хода на Голямата война наистина има наши военни части. Дадени са и много жертви от българска страна, има, пак повтарям, предварителни договорености, но в една война решаващ е винаги краят.

А той, поне след 5 април 1917 г., изглежда почти предрешен. На тази дата Съединените щати се включват в световния конфликт на страната на Антантата (България има благоразумието да не обявява война на Америка), което на практика означава, че този огромен ресурс радикално преобръща съотношението на силите. Армиите на Съглашението (Антантата) са щедро оборудвани с американско въоръжение, а САЩ вкарват по бойните полета на Европа близо 2 млн. войници (по 200 000 месечно, пристигащи с кораби от Атлантика).

Защо тогава се стига до Брест-Литовското примирие в ущърб на Антантата? Заради рухването на Руската империя, разбира се. През февруари 1917 г. избухва първата революция – в резултат на гладни бунтове в Петроград и Николай II се отрича от престола. Хаосът е пълен. Временното правителство препотвърждава, че Русия остава във войната. Армията обаче е напълно деморализирана, особено радикална и добре организирана е пропагандата на „болшевиките” на Ленин. Есерът Керенски, който освен всичко друго е и военен министър, държи разпалени речи пред войниците, отчаяно обикаля частите на фронта. Без резултат. Стига се дотам, че временната власт създава батальони от жени-доброволци, за да засрамят мъжете. Също без особен ефект.

Пропагандата на болшевиките е великолепно организирана и невероятно добре финансирана. А и лозунгите за „незабавен мир” (и то на всяка цена) намират широк отзвук. Зад всичко това има и идеология. А също и „двойна игра“, известна още в началото. В спомените на австро-унгарският външен министър граф Отокар Чернин „В Първатата световна война” (преведени и на български език) откриваме следния епизод. В началото на войната Ленин по случайност се озовава на австрийска територия и като руски поданик подлежи на интерниране. За него лично ходатайства социалдемократът Виктор Адлер и то с необичайни аргументи. Граф Чернин не е никак склонен да пусне Ленин и пита Адлер: „Убеден ли сте, че г-н Улянов е враг на руското правителство?“. „О, да – възкликва Адлер, по-голям враг дори от Вас, Ваше превъзходителство“. Онова, което Чернин изглежда не е разбрал, е, че Ленин и компания са вирусът, който ще разруши и малкото останало от стария предвоенен ред. След което идва ред и на организираното завръщане на лидерите на болшевиките в прочутите „пломбирани вагони“, и на щедрото им финансиране от страна на тайните служби на кайзер Вилхелм. Става дума за около 30 млн. златни марки – сума, колосална за времето си. Само през 1917 г. болшевиките издават над 50 вестника (включително на езиците на националните малцинства в империята), огромно количество позиви, имат няколко хиляди платени агитатори. И болшевиките, и немският генерален щаб имат общ интерес да разрушат изгнилата Руска империя и не се свенят от сътрудничеството си. Свидетелство за което откриваме и по време на преговорите в Брест-Литовск. Тогава ръководителят на германската дипломация Кюлман признава в писмо до кайзера: „Едва когато болшевиките започнаха да получават от нас фондове по различни канали, те изправиха на крака своя партиен орган „Правда”, поведоха енергична пропаганда и успяха да разширят доста тясната база на своята партия”. Тоест да изземат цялото „ляво пространство”. Тогава това им изглежда напълно приемливо. Става неудобно по-късно. Особено когато Керенски публикува изобличаващите ги разкрития през лятото на 1917 г.

Нима тогава не е напълно обяснимо защо един от първите актове след болшевишкия преврат е Декретът за мира (До всички, до всички, до всички…). Означава ли това, че болшевиките са били „миротворци”? Играта е по-особена, като куфар с двойно дъно. Войната е дублирана с революция. На болшевиките е потребен мир, глътка въздух за укрепване на властта, а след това те разчитат, че „вирусът“ на пропагандата ще влезе в употреба и империалистическата война ще прерасне в по-глобална, сиреч в пролетарска. Сама така от кървавия конфликт може да се акушира в мъки „прекрасен нов свят“.  

Намира ли отражение всичко това в преговорите за мир в Брест-Литовск? И още как. Замислете се само: поне трима от първата болшевишка делегация (ръководителят на мисията Йофе, Карахан и Каменев) са получавали тайно финансиране от Германия, с чиито представители ще трябва да се споразумяват. Делегацията на Австро-Унгария пък се води от споменатия граф Чернин, който също е наясно с обстоятелствата. Българската делегация е ръководена от правосъдния министър Христо Попов (възложено му е непрекъснато да напомня за сключените тайни споразумения със съюзниците през септември 1915 г., заради които България подкрепя Тройния съюз). В нея влизат и представител на Генералния щаб – полковник Петър Ганчев, и човек на двореца – Иван Стоянович. Съставът на турската делегация също е интересен, тя се ръководи от Талаат паша, един от подбудитеите на арменския геноцид.

Мястото на срещата също не е избрано случайно. Брест-Литовск е град, напълно разрушен през войната, оцеляла е само старата Брестка крепост. Там обаче е разположен щабът на немските части на Източния фронт, което дава ясен знак за немските претенции към Беларус, Украйна и още редица земи.

Преговарящите използват офицерската трапезария, разквартирувани са във временно построени постройки за командния състав. На 15 декември е подписано временно примирие, влизащо в сила след два дни. Зимата е сковала в снежна прегръдка огромната фронтова територия. А на дипломатическия фронт всичко ври и кипи.

Германия и Австро-Унгария имат конкретен замисъл как да разчленят и без това разпадналата се Руска империя. На масата са сложени искания за Украйна, Беларус, Прибалтика, Кавказ (където са турските интереси), Бесарабия (за да компенсират Румъния за Северна Добруджа, към която има интереси България).

Руският военен експерт в делегацията – генерал майор Скалон, виждайки поставените искания, не издържа и слага край на живота си. Заменен е с друг. На вечерите болшевишката делегация не крие, че протака и печели време. Очакват да избухне световната революция и всички споразумения да се превърнат само в къс хартия. Кюлман и Чернин водят странни разговори с досегашните си „контрагенти“. Особено ги забавлява присъствието на петима „трудещи се“ в съветската декларация, избрани от войнишките фронтови съвети, които не говорят никакъв чужд език. Един от тях набляга само на храната и обича да чисти зъбите си с вилицата, а друг – мужик с брада до кръста – на въпроса „бяло или червено вино“, простодушно отговаря: „по-силното“.

Проблемна за Берлин и Виена се оказва не толкова марксистката политпросвета, но и неотстъпчивостта на българите. Ето свидетелството на граф Отокар Чернин:

Предиобеда и следобеда дълги разговори с българите, при които от едната страна бяхме Кюлман и аз, а от другата страна – представителите на България – и здравата се спречкахме. Българските делегати настояваха за приемането на един член в писмения проект, според който за България да бъде направено и признато изключение от формулата за анексии, а именно – придобиването на сръбски и румънски области от тяхната държава да не се смята за анексия. Разбира се, тази клауза би обезсмислила цялата ни работа и не можеше да се прокара при никакви обстоятелства. На места разговорът ставаше твърде разгорещен, а българските делегати стигнаха дори до заплахата, че ще си тръгнат, ако не приемем исканията им. Кюлман и моята скромна личност останахме непреклонни и им обяснихме, че не бихме имали нищо против да си тръгнат, изразихме съгласието си те да дадат самостоятелен отговор, обаче заявихме, че в редактирания от нас протокол нищо няма да се променя. Тъй като нямаше как да стигнем до някакъв край, пленарното заседание беше отложено за 25-и, а българските делегати изпратиха телеграма до София да искат нови инструкции.

Българите получиха отрицателен отговор и изглежда, както очаквахме, им понабиха обръчите. После бяха доста потиснати и вече не повдигнаха въпроса да се делят от общите действия.

Ето горчивата реалност на една „Брест-Литовска България”. След две години и половина война и 150 000 жертви. Правосъдният министър Христо Попов е дори отзован, делегацията е поета лично от министър-председателя Васил Радославов. Той явно държи друг език, а има и някои доводи – пак за подписаните тайни споразумения на 5 септември 1915 г., без които България не би влязла във войната. В тях все пак се обещава Македония, Поморавието и Добруджа. По негово изрично настояване в германския Райхстаг е прочетена декларация, че „ще се зачитат съюзите, сключени с Австро-Унгария, Турция и България“. И това е всичко.

Междувременно се оказва, че далеч по-жизнено важен за Германия и Австро-Унгария е договорът с Украйна. Поради една конкретна причина – върлува глад. В Берлин и Виена знаят, че скоро припасите им привършват, а Украйна има голям ресурс от храни, които е склонна да продаде. Именно украинският хляб, въглища и руда позволяват на Централните сили да издържат още осем месеца – до есента на 1918 г.

За справка: ето една седмична дажба в Германия от онова време: три килограма картофи, хляб и половина, 70 грама мазнини (понякога и 100 грама месо). С рязка тенденция към намаляване.

В България, която е преимуществено аграрна страна, селото все пак успява да изхрани града. Но положението на фронта е плачевно. Вижте данните от доклада на полковник Нойков до цар Фердинанд (юни 1918 г.): „Хлебната дажба навсякъде бе намалена на 600 грама. И то от брашно, съдържащо 80-90 процента царевица, пълно с кочани. Някъде тя падна на 500 грама, а във Втора армия на войниците се раздава ечемичен хляб със слама, който причини стомашно разстройство”.

Главнокомандващият лично проверява един полк (71-и пехотен полк), който заминава за Добруджа и е ужасен от видяното: „Повече от половината войници бяха боси и облечени в дрипи, под които се подаваха месата им. И този полк отива да прогони противника, който бе атакувал нашето дясно крило!”.

Картина, също част от „Брест-Литовска България“, която предвещава крушението на „Ньойска България“. Както и раждането на „един нов свят в бавни и неописуеми мъки“.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияСънуване и психоанализа
Следваща статияЯвлението Стоянка Мутафова