0
2028

Британският опит за моделиране на ЕС

Владимир Шопов

„Британският опит за моделиране на ЕС (1997–2007 г.): идеи, дискурс и интереси в международните отношения“, Владимир Шопов, София, 2020 г. Предлагаме ви откъс от книгата.

Кода

Устойчивостта на общата структура на международната система и нейната тяга спрямо възможните поведения на отделните държави са фундаментална политическа реалност и ключов функциониращ параметър на външнополитическата стратегия. Оценката за степента, в която тя предпоставено трябва да следва логиката и контурите на системата, е решаваща за принадлежността към една или друга теоретична школа в международните изследвания. Това изследване стъпва върху предпоставката, че общата структура е от базово значение, но не и единствено определяща и изчерпваща. Институционалните и ресурсни структури, логиката на балансиране и непрестанно позициониране и препозициониране са много важни, но оставят пространство и за отвъд инструментална саморефлексия, възприятия, проектиране на възможности и опити за частично моделиране на структурата и мястото на конкретната държава в нея. Съществуват различни варианти за подобно поведение и техен субект са политическите лидери и партии, както и по-широкият външнополитически естаблишмент[1]. С други думи, има важно пространство за субектност, за лидерство, за генериране на поведенчески център на отношение към общите структури и частичната им модификация. В същото време съществуват събития и размествания на глобалната система, които трансформират общата структура на възможностите, нейната легитимност, привлекателност[2]. Различни промени започват да се реализират и в самото теоретично осмисляне на политическите науки и на международните отношения като част от тях. В най-общи понятия най-важните линии на трансформация са по посока на преосмисляне на традиционни методи като сравнителните изследвания и замяната им с това, което се нарича „рамка за глобален анализ“[3]. Все повече, чисто аналитично, се приема за даденост наличието на много нива в глобалната система, на които следва да се отдава приоритет за сметка на националната държава. Това разпластяване на глобалния свят има последствия за изследователските програми на отделните парадигми, но посоката на новия академичен консенсус за единиците на анализ са вече ясно оформени в тази посока. Все по-организирано се настоява, че десетилетията на либерален ред и норми, глобализация, наплитане на мрежови отношения и взаимна свързаност, както и „дискурсивният“ и конструктивистки завой подкопават необратимо реалистката диспозиция, мислене и поведение.

Модификациите на нейната класическа разновидност за международни отношения и външна политика са на практика вече установено и институционализирано действие, дори и в среди, които за дълги периоди са споделяли именно подобно разбиране. Реалността и ефектите на глобализацията са от централно значение в този контекст, особено разбирането за трансграничност и проблематизирането на класическото разбиране за баланс на силите, независимо от броя на центровете, около които той може да се осъществи. Едновременно се случват два процеса, които имат директно отражение върху поведението на националната държава: умножаването на наднационални/глобални проблеми, изискващи по-обхватно колективни решения, и намаляваща способност на държавата да управлява ефективно тези полета, които могат да осигурят важни публични услуги, например сигурност и защита на национален интерес. В установените демокрации подобна перспектива е фундаментална, защото значителна част от легитимността им произтича от нейното убедително осигуряване. Казано по друг начин, това води и до вътрешносистемна логика, която създава императив за навлизане в по-сложната среда и формиране на политически и институционални конфигурации, които да гарантират постигането на тези публични блага[4].

От няколко десетилетия сме свидетели на разширяване на полетата на сътрудничество между държавите в различни формати, на различни терени, по все повече теми. Следвоенните години са вече парадигмален пример със своето умножаване и заплитане на отношения, процеси и дори ценности. Този продължителен период е многоелементна пресечна точка на кооперативно икономическо възстановяване, делегитимиране на крайни форми на национализма, деколонизация, глобализация, създаване и укрепване на регионални формати, развитие на мрежата от структури на ООН и други. Краят на Студената война не просто допълнително ускори всички тези процеси, но и окончателно легитимира ценностите около това поведение. За мнозина войната се превърна в теоретична възможност, далеч от сегашното политическо и институционално въображение. Глобализираната либерална среда на задълбочаващо се сътрудничество не просто се превърна в норма, но самите негови норми и ценности придобиха невиждана подкрепа и популярност. Не след дълго дойде и настояването, че нещо в класическата национална държава е фундаментално трансформирано. Сякаш нейният raison d’être е изменен, приглушен от смяната на ключови динамики и ценностни промени, сякаш основните ѝ диспозиции вече нямат същата тежест и не подреждат основанията и функционирането ѝ. Националният интерес вече не е структуриран около вечните въпроси на войната и мира, около удържането на собствения суверенитет с оглед гарантиране на неговото осъществяване. Сигурността вече не е централен и вечно неразрешим въпрос, завинаги обгърнат от дилеми и незавършеност.

В подобен контекст не е изненада появата на настояването, че светът на международната политика е конструиран, лишен от същностни и исторически основания и идентичност. Те са продукт на конкретна среда, отношения, практики и идеи. Идентичност, интереси и инструменти за тяхната защита имат нематериална основа, те могат да бъде създадени в конкретна ситуация от определени субекти, разбирания и дискурс. Именно в подобна ситуация през последните години нараства ролята на дискурса. Наистина може да се твърди, че съвременната международна среда, и особено тази в Европа, предполага повече дискурсивна активност от страна на субектите на международните отношения[5]. В най-крайния си вид дискурсивният анализ настоява, че „езикът е най-близката възможност да стигнем до смисъла. Силата на съзидателната власт на думата при генерирането на нов смисъл е ключова за структуралистката и постструктуралистката лингвистика“[6]. Прехвърлен на терена на кооперативната европейска политика, този подход настоява, че интересите (държавни на страните членки или на множеството други национални или наднационални субекти) не просто не са единствен фактор в политическия процес на договаряне на интеграция, но и са моментни производни на влиянието на норми, идентичности, идеи и език[7]. В областта на външната политика на ЕС например подобен подход настоява, че страните членки и техните елити постепенно са развили „инстинкт за координация“, който е отвъд осмислянето на поведението единствено през призмата на националния интерес и е по-скоро следствие от промени в идентичността[8]. Според тази гледна точка именно полето на дълбоката европейска интеграция би следвало да е най-логичното доказателство за тази трансформация на света на международните отношения с неговите вековни вкаменелости.

Следователно проблематизирането на тази парадигма е най-подходящо да бъде осъществено на полето на най-напредналия от историческа гледна точка процес на кооперативно поведение, проблематизиращо националния суверенитет и логика на идентификация и поведение. Става въпрос за Европейския съюз. Неговата стандартна интерпретация предполага, понякога това се прави и изрично, именно движение отвъд националната перспектива и модус на мислене и функциониране. Той събира в едно свободното договаряне и отдаването на суверенитет, генерира норми чрез дълбочината на този процес и създава цялостна идейна конструкция около себе си. Европейската политика на Тони Блеър създава двойна и дори тройна аналитична възможност. Тя поставя под съмнение мисленето и поведението на традиционно най-скептичния член, а дискурсът ала „Британия в сърцето на Европа“ отваря врата към фундаментална промяна. На трети план Блеър успява да генерира и политическа ситуация на пределна управленска автономност, която е рядко срещана в съвременната политика. С други думи, той не просто дефинира нова външнополитическа рамка, която уплътнява идейно и дискурсивно, но създава среда и широко пространство за маневриране, която му позволява в много голяма степен да осъществи своята политическа програма. Блеър на практика има историческата възможност да преобърне установената европейска политика на своята страна, да я преформатира в дълбочина и да я наложи в рамките на самия съюз.

Тони Блеър успява успешно да реализира многостепенна стратегия за политическо позициониране, която има своите ясно очертани структурни характеристики. Това е очевидна необходимост, доколкото едва управленската позиция може да формулира и прилага широк и ефективен набор от решения с потенциал за реална трансформация на света около нас. Траекторията на Блеър е ясно очертана исторически. Тя започва с успешното формиране на вътрешна коалиция за овладяване на партията с няколко елемента. Най-съществените от тях са изграждане на реформаторска идентичност и извоюване на позицията на легитимен продължител на традицията на постепенна социалдемократизация и сключването на политически пакт със своя основен конкурент – Гордън Браун. Заемането на партийната лидерска позиция е обаче едва началната стъпка в усилията на Блеър да я промени. Той трябва да наложи и реализира нова, цялостна, включително идейна, стратегия в рамките на собствената политическа партия. В случая с новите лейбъристи динамиката на укрепване на ролята на партийното ръководство върви успоредно с желанието на партийния състав да бъде намерен отново път към управлението след дълги години на доминация на консервативната партия. Маргинализирането на партийните механизми за контрол и влияние на ръководството е част от вътрешнопартийния договор за връщане във властта. В резултат на това новият лидер създава среда, която му предоставя множество структурни предимства, позволяващи относително лесна реализация на идеите за управление и политика. Доминацията на партийното ръководство над останалите пилони на партията е необходимо условие[9]. Идейната и дискурсивна конструкция е част от политическия арсенал по пътя към вътрешнопартийната власт, но нейното завършване става факт едва в годините след заемането на лидерската позиция.

Доктрината на „Третия път“ има своята предистория и нейната поява и доминация не е предпоставена. Всъщност в най-ранните години на своята кариера Блеър показва афинитет към различни комунитаристки идеи, но е раздвоен. От една страна, те осигуряват мост към добре познати и стари групи от избиратели, чиято подкрепа остава важна. От друга, те носят етоса на отминаваща епоха и новият лейбърист се притеснява, че представляват пречка пред идейната модернизация на партията[10]. В крайна сметка новите лейбъристи колективно изграждат нова идейно-политическа рамка за своето завръщане и навигиране във властта. Тя е синтетична по своя характер, при това по най-различни базови параметри. Предлага синтез между пазар и държава, между индивид и общество, между свобода и сигурност, между национално и транснационално. Претендира за политическа иновация, с която да прелегитимира цяла идейна традиция и да възобнови и укрепи основното начинание на партиите – участие във властта. „Третият път“ е и културен опит за синтез на времената на геополитическа безалтернативност и глобализационен ентусиазъм от началото и средата на 1990-те години, които не просто създадоха своите политически продукти, но и излъчваха идейна свежест, постепенно трансформирана в интелектуална мода. В същото време той превръща глобализацията в базова социална и икономическа реалност, върху която да формулира програма за модернизация на Великобритания и да позиционира новите лейбъристи като субекти на промяната във времена на разделена и изтощена от управление консервативна партия. Няма съмнение, че този синтез проблематизира и класическото разбиране за национален суверенитет, задължителното опазване на неговите вечни външни граници, които удържат националната общност и култура. Това става неизбежно след приемането на глобализацията като новата базова структура. В най-добрия случай суверенитетът трябва да стане гъвкав, да бъде споделян с оглед генерирането на по-голяма способност за реакция, за постигане на нови публични блага, за просперитет. Упражняването на суверенитета вече обхваща по-широко поле, не се изчерпва с максимизирането му в стоманените рамки на националната общност, а подлежи на поне инструментална, прагматична преоценка. Неизбежно подобна идейна рамка непосредствено влияе върху концептуализирането на европейската политика на Британия.

Линиите на промяна са няколко. Първата идва от радикалната смяна на отношението към ЕС и означава преобръщане на защитната външнополитическа позиция. Съюзът не е обект на удържане, на блокиране на неговото развитие, на опазване на интегритета на идеята за взаимна полза, трансакция на фундаментално отдалечени национални държави. Напротив, той следва да бъде моделиран, развит в нови посоки, които импонират на глобалния свят, по посока на нова активност, политики и способности. Логиката е двойна, новият свят изисква от Британия да преформатира и разшири цялостния си политико-икономически външен капацитет и да удвои усилията си в общностите, които имат най-дълбоко отношение към нейния просперитет и сигурност. Оттук до идеята за „Британия в сърцето на Европа“ има само една крачка, която Блеър прави с лекота. И в това отношение той прави заявка за синтез чрез идеята за „геополитическия мултипликатор“ и използването на по-централната роля в ЕС като инструмент за нарастващо влияние спрямо различни групи отношения, например със САЩ. Новата европейска политика не просто следва да обърне десетилетията на защитно поведение на консервативните правителства, но и трябва да стане инструмент за повече влияние в цялостната рамка на международните отношения[11]. „Третият път“ и управлението на глобализацията са идейната рамка и дискурсивният арсенал на тази стратегия, те не просто са призвани да легитимират промяната на дипломатическото поведение на Лондон, но и да подпомогнат създаването на необходимите коалиции вътре в организацията. Тони Блеър успява да постигне вътрешнополитическа позиция, от която може с относителна лекота да формулира и имплементира своята външнополитическа стратегия. Той успява да се възползва максимално и от някои структурни характеристики на британската политическа система като доминиращата позиция на изпълнителната власт, административната тенденция на концентрация на власт в Министерския съвет и принципа на колективната отговорност, който му позволява да ограничи до минимум несъгласията с останалите членове на кабинета. В исторически план в края на 1997 година Блеър успява да постави себе си в почти безпрецедентна политическа ситуация, позволяваща му да осъществи амбициозна програма на външнополитическа промяна.

Първият негов мандат е наситен с няколко елемента на една преосмислена и много по-активистка европейска политика. Контрастен е цялостният подход и стил след десетилетия на защитна политика на поредни консервативни правителства. Британия е конструктивна и играе важна роля при приключването на монетарния съюз и въвеждането на еврото, независимо че страната не участва в проекта. Блеър буквално „влита“ на европейската сцена с кооперативна и добронамерена диспозиция, която моментално му позволява да възстанови влиятелната британска позиция в сърцевината на процеса на взимане на решения. Той предлага и цялостна идейна рамка на активната европейска политика чрез разполагането и подготовката на ЕС в основата на новия глобален свят, необходимите политики и институции за него. Лейбъристкият лидер изгражда и работеща коалиция в рамките на своето политическо семейство и бързо се превръща в знакова фигура на преосмислянето на социалдемократическата традиция, успява да я доминира идейно и дискурсивно и я връща в центъра на политическите дебати и решения. Политическата и дискурсивна активност се трансформира и в нови управленски идеи в рамките на съюза, макар те да са разположени в традиционните британски зони на интерес – външна политика, конкурентоспособност, икономика, разширяване, институционална реформа и други. Блеър дори оставя външния си министър да разработва и настоява на „етична външна политика“, центрирана около правата на човека, ограничаване на продажбите на оръжие и хуманитарните интервенции. Той е уверен в силните си вътрешнополитически позиции и решава наистина да препозиционира страната в рамките на ЕС. На пръв поглед Британия наистина застава „в сърцето на Европа“ и се превръща в основна опора и двигател на европейската политика в края на 90-те години на миналия век. Сякаш вековната реалистка традиция и нагласа на страната е пречупена и тя поема по друга външнополитическа траектория.

Очаквано същинският тест за новата европейска политика на амбициозния премиер-министър не закъснява и идва с терористичните атентати в Ню Йорк на 11 септември 2001 година. Драматичното събитие поставя пред Блеър поне три сериозни предизвикателства. Той е принуден да ревизира анализа си за глобалния свят и най-вече поведенческите последствия и реакции на засилената криза на сигурността, както и да преосмисли институционалните ефекти върху британската и европейската външна политика от тях. На трето място, тероризмът удря по цялостния наратив за непрестанно разширяващото се поле на сътрудничество и взаимноизгодни отношения и структури. Той е фрапантно и неотменимо завръщане на логиката на real politik, макар и да предефинира по нов начин най-различни международни полета през подобна призма. Стратегическата дилема на Блеър е дали и как да отговори на тези предизвикателства в рамките на заявената активистка европейска диспозиция, или да посегне към други, добри познати и утвърдени външнополитически нагласи и инструменти. По достатъчно еднозначен начин британският премиер избира втората опция. Само в рамките на няколко месеца той на практика се отказва от ролята на посредник между САЩ и ЕС, независимо от трудната ситуация на множествени различия, и на ранен етап се самоизолира от европейския дебат. Изоставена е и идеята за „геополитически мултипликатор“ и Блеър се завръща към парадигмата на „специалните отношения“ с Вашингтон. ЕС предприема известни стъпки по въпросите на борбата с тероризма, но не излиза от предходната политическа рамка. Блеър напълно изоставя идеите за „Британия в сърцето на Европа“ и „етичната външна политика“ и преформатира реториката си в силно реалистка посока, макар да запазва концептуалното настояване за силен кооперативен компонент във войната с тероризма. Постепенно отслабват и другите активистки елементи на европейската му политика от първия мандат. Изоставени са вътрешноевропейските политически коалиции, идейното лидерство и дискурсивна активност и Лондон на практика стопира и управленските си предложения в отделните секторни политики. Блеър се връща към де факто защитна позиция, която се структурира около добре познати теми, отсъстват нови предложения, а поведението на Лондон в рамките на Конвента за бъдещето на Европа е изцяло насочено към замразяване на статуквото, дори блокиране на възможностите за продължаваща интеграция. Темата за евентуално членство в еврозоната изчезва напълно, ЕС заема все по-периферно място в мисленето и поведението на премиера. Мисловно и политически Блеър напуска Европа и се насочва с амбиция към трансформирането на глобалния свят с нарастващо чувство за мисия и отвъд институционалните ограничения на Стария континент. Казано по друг начин, либерално-конструктивисткият подход към европейската политика е изоставен още при първото фундаментално сътресение на глобалната политика, което изисква мащабна и дългосрочна управленска реакция. Дискурсивната игра и позициониране в продължителната и многостепенна европейска политическа среда е изоставена и Тони Блеър се завръща към друг, по-традиционен инструментариум и идейна рамка, за да защити националните интереси на своята страна и да я разположи в големите битки на новото време. Тягата на неговата реакция спрямо атентатите от 11 септември 2001 година ще остане до самия края на неговото премиерство.

Финалните години на управлението на Тони Блеър до голяма степен са просто продължение и задълбочаване на последствията от неговия стратегически избор в периода 2001–2003 година. Великобритания се връща към исторически най-изявения подход към ЕС като обединение на национални държави, преустановява своето идейно и политическо предприемачество вътре в организацията, изоставя големите идейни дебати и става дискурсивно пасивна. Общата ѝ диспозиция вътре в организацията става почти изцяло защитна, цели правно и политическо втвърдяване на актуалното разпределение на правомощия и непрестанно договаря различни opt-outs, които ѝ позволяват да остане встрани от новите интеграционни динамики. Темите за новата конституция на ЕС и еврозоната са извадени от ежедневната политика и оставени на евентуални референдуми, но реалната ежедневна европейска политика на страната е напълно дистанцирана и деангажирана от тези въпроси. Стратегическото препотвърждаване на съюза със САЩ след 2001 година маргинализира британците вътре в ЕС и не им позволява да бъдат убедителни медиатори или дори участници в големите вътрешноорганизационни дискусии. Лондон престава да бъде генератор на нови секторни идеи и политики и страната постепенно влиза в дългата права на евронегативизъм, който след години ще кулминира в референдума за напускане на ЕС. Блеър изоставя европейската сцена и се опитва да превърне Британия отново в глобален политически играч. Вътрешнополитически той е в необратима защитна позиция, губи обществено доверие, трупа негативи от решението за военна намеса в Ирак и постепенно се отдалечава от местния политически контекст. Наближава и моментът за предаване на властта на неговия дългогодишен вътрешнопартиен съюзник Гордън Браун. Нагласата, подходът и енергията на европейската политика от първите години на управлението на Блеър са вече исторически спомен, а самият Браун е идеологически по-скептичен към ЕС от своя колега и това ще стане видно още в първите месеци на неговото управление. Лейбъристите трупат външнополитически негативи, а в опозиционната консервативна партия навлиза ново поколение евроскептични депутати. Партията на независимостта на Найджъл Фараж пък непрестанно набира политическа скорост и поставя за първи път под сериозен натиск отдясно торите, при това по тема, която фундаментално ги разделя от десетилетия и заплашва отново да ги изпрати на ръба на разцеплението.

Конструктивисткият подход към международните отношения набра популярност през последните десетилетия и постепенно се превърна в една от базовите парадигми за тяхното изследване. В това развитие има известна логика. Разширяването на кооперативните полета в международната система не просто частично трансформира вековната нагласа за real politik, но и стимулира идейно и дискурсивно предприемачество, което намери своя завършек в настояването за пълна автономия и субектност на самите идеи, мисловни конструкции и дискурсивни фигури. Мнозина започнаха да настояват, че именно те произвеждат реалност, рамкират дебати, политики и структурират действия. Думите правят нещата. Някои промени в международната среда улесниха подобно настояване. В десетилетията след падането на Берлинската стена се увеличиха полетата на сътрудничество, на разширена и задълбочена интеграция, на множествените мирно договорени международни норми и режими на отношения и регулации. Тежките конфликти и военни действия намаляха, мирът заприлича на неотменима, широко структурираща норма, сякаш фундаменталният въпрос за сигурността загуби своето централно място и се превърна в банална рутина на новия свят на сътрудничество. В подобна среда започнаха да се случват поне две неща. Първото бе деконструкцията на цялата палитра от презумпции, концепции и поведения на многовековната линия на историята на държавите, нациите и обществата. Фундаментални понятия като национален суверенитет, държава, сигурност, насилие и други бяха разглобени и обявени за остарели. Вторият ход бе конструирането на техни заместители. Започна да се настоява, че светът на отношенията вече идва от международното гражданско общество, от все по-разгърнатото идейно поле на сътрудничеството, от етиката на новите кооперативни отношения, от многостепенните нива на мрежово управление, което измества междудържавните отношения, от моралните ограничения на отказа от война, от новата win-win менталност, от трансцендираната човешка природа, от дискурсивното предефиниране на групови и национални интереси, от отдалечаването от същностни и исторически дефиниции на всички базови единици на съвременната политика. Светът на оголените, фронтални и материални интереси, мотивации и идентичности сякаш бе заменен от свят на нови, предоговорени, оценностени, комплексни, подвижни и дискурсивни реалности.

Независимо от своята полезност и принос обаче, този подход рискува да остави анализа на външнополитическото поведение в самозатворената рамка на език, идеи и дискурс, без да отдава достатъчно на вече съществуващи и устойчиви културни рамки, интереси и институции[12]. Подходът страда и от исторически дефицит, от подценяване на историческото измерение. Не просто като вече съществуващи структури, практики, навици и истории, но и като недооценяване на историческия отрязък, в рамките на който даден дискурс и идеи може да получи развитие и резултати[13]. Съществуват проблеми от още по-съществен порядък. Сред най-съществените е опитът за универсализиране на европейския интеграционен проект и превръщането му в общовалидна и неотменима норма на междудържавни отношения. Неговата дълбока интеграция с всичките необходими предпоставки за нея е не просто историческо изключение, но е специфичен исторически резултат, чиято широка приложимост е проблематична. Тя все още може и да е модел, но едва ли може да бъде предпоставена като историческа крайна точка, към която са се устремили всички нации по света. Вековната логика на балансиране на силите и отношенията се завръща на глобалната сцена в момента, в който относителната стабилност и структурна предвидимост на еднополюсния неолиберален порядък започна да се разклаща, а хиперглобализацията усети първите удари по собствената си логика и легитимност. Съществуват проблеми и със самата интерпретация на европейския процес. Конструктивизмът го анализира като динамика отвъд държавно-центричната мотивация, изрично идейно и ценностно базиран, с нова дискурсивна активност, с деконструирана национална субектност и ново разбиране за национални интереси и сигурност. По неговата логика националната държава влиза и функционира в тази политическа култура и структура с фундаментално променен баланс и оценка за националните интереси, които създават радикално нова наднационална среда. В този смисъл внимателният анализ на най-проевропейското управление на Великобритания, макар и сред най-скептичните членки на ЕС, би следвало да ни предостави точни ориентири за валидността на всички тези мащабни настоявания.

Политическото, идейно и дискурсивно предприемачество на Тони Блеър по отношение на ЕС е безпрецедентно в британската история. Разгръща се в множество компоненти и линии, укрепено е вътрешнополитически и е солидно институционализирано в резултат на неговата доминираща позиция в цялостната политическа система. Поведенческият му стил и излъчване са не просто подходящи, но и са използвани в усилията за мащабна и дълбока промяна, вътрешно- и външнополитическа. Логиката и претенцията за управление на глобализацията са дефинирани като основания за частично реконструиране и модификация на държавно-центрирания модел на международни отношения, сякаш те генерират нов етос, който следва да доведе до неговото преосноваване. Европа следва да е в центъра на това усилие. В рамките на няколко години мащабната политическа претенция претърпява провал по силата на различни причини. Трансформацията изисква лидерство отвъд дискурсивността и нежеланието и неспособността на Блеър да очертае политически и управленски нов мащаб и политики в рамките на съюза бързо му отнема първоначалните предимства. Той постепенно открива и тягата на историята, установените модели, идеи и поведения в националната външна политика, които не могат да бъдат бързо и лесно трансформирани, още по-малко без дългосрочна стратегия и ангажимент за тяхната промяна. Събитията и кризите са не просто ежедневието на глобалната среда, но представляват фундаментално предизвикателство пред всеки един опит за осъществяване на многоелементни и дългосрочни доктрини. Те не просто разместват планирани действия и форсират мисловна адаптация, но и връщат във фокус дилеми, които реториката с лекота се опитва да разреши на полетата на абстракциите и дискурса. 2001 година и завръщането на радикалния тероризъм са именно подобен разлом за британския министър-председател. Неговият последващ дискурсивен неореализъм е в крайна сметка пресечната точка на амбиции, способност, среда и концептуален език. Тя се превръща и в напомняне за последствията, когато думите са се отдалечили прекалено много от нещата.

Владимир Шопов е консултант, изследовател и колумнист, завършил е политология в СУ „Св. Климент Охридски” и London School of Economics and Political Science. Специализирал е в университетите в Оксфорд, Лондон, Калифорния, Пекин и в Ново училище за социални изследвания, Ню Йорк. Външен преподавател в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и Дипломатическия институт на МВнР. Гост-лектор в различни европейски университети и дипломатически академии. Бил е съветник по европейски въпроси на министъра на вътрешните работи (1997–1998 г.), съветник в Мисията на България към ЕС (1998–2001 г.), съветник на министъра на външните работи (2014–2016). Автор е на „Британският опит за моделиране на ЕС (1997–2007 г.): идеи, дискурс и интереси в международните отношения“ (2020).

––––––––––––––––––––––––

[1] Подобна теза може да бъде срещната и в различни икономически изследвания, но методологическото настояване е по-важното тук. Силата на структурата все пак подлежи на частично моделиране чрез различни стратегии на субекти вътре в самата отделна държава или чрез структури, които мултиплицират ефекта на промяна, като ЕС например. За повече по този въпрос вж. C. Sabel, Intelligible Differences: On Deliberate Strategy and the Exploration of Possibility in Economic Life, Rivista Italiana degli Economesti, I, 1996, pp. 55–80.
[2] Глобалната криза, която се приема за най-тежка в периода 2007–2009 година, е събитие с подобен трансформиращ характер. Освен самия казус на нейните конкретни причини и последствия за международната среда от важно значение е интерпретацията на събитията, която ще надделее. Тезата за „провала на пазара“ към настоящия момент има превес, но успоредно с нея е окончателно легитимирана и тезата за „многополюсния свят“, което носи последствия за управленските избори на отделните правителства. За повече вж. M. de Vos, After the Meltdown, Shoehorn Media Ltd, London, 2010, pp. 131–135. Вж. също така Й. Норберг, Финансовият крах, Издателска къща „МаК“, София, 2009, стр. 192–197. За по-критична оценка на компромиса на левицата преди финансовия крах вж. Д. Тремонти, Страхът и надеждата, стр. 14–26.
[3] В най-чист вид тази теза може да се види при П. Данлийви в неговия анализ New Worlds in Political Science, Political Studies, vol. 58, 2010, pp. 235–265.
[4] Линия на мислене, близка до тази, е видима в разговорите между З. Бжежински и Б. Скокрофт. Това е особено индикативно, тъй като произлиза от последната суперсила, която постепенно търси причините и основанията, поради които не може да реализира едностранно своя национален интерес и сигурност. Разбирането за подобен императив за многостранност и ангажиране е особено релевантен за играчи от по-нисък порядък и капацитет. За повече вж. З. Бжежински и Б. Скокрофт, Америка и Светът, Издателство „Весела Люцканова“, София, 2010, стр. 34–38.
[5] В рамките на това изследване като дефиниция за дискурс приех тази на Мишел Фуко: „Ще наречем дискурс група от твърдения, доколкото те принадлежат на същата дискурсивна формация… той се състои от ограничен брой твърдения, за които може да бъде дефинирана съществуваща група от условия. В този смисъл дискурсът не е идеална, безвремева форма, той е, от начало до край, исторически, фрагмент от историята“. Foucault, 1989, The Archeology of Knowledge, стр. 117.
[6] H. Larsen, 1997, British Discourses on Europe, стр. 110.
[7] Christiansen, T., Jorgensen, K.E. and Wiener, A., 1999, The Social Construction of Europe, Journal of European Public Policy, vol. 6, issue 4, стр. 528–544.
[8] H. Larsen, 2004, Discourse Analysis in the study of European foreign policy, стр. 76.
[9] Ежедневието на този процес може да бъде видяно в намаляващата роля на Националния изпълнителен комитет, годишната конференция и форума за консултиране на секторни политики. Показателен е и процесът на намаляване на членската маса – от 405 000 през 1997 година до реално около 180 000 през 2010 година. За повече, R. Heffernan, Labour’s New Labour Legacy: Politics after Blair and Brown, Political Studies Review: 2011, vol.9, pp. 169–170.
[10] Доказателства за това се търсят в пасивната политика в социалната област в началото на мандата през 1997 година и отказа от реална промяна на пропазарната идеология на тази политика. За повече вж. D. Blunkett and D. Richards, Labour In and Out of Government: Political Ideas, Political Practice and the British Political Tradition, Political Studies Review, 2011, vol. 9, pp. 186–189.
[11] Тази убеденост е съчетана с известна сдържаност в официалните документи на партията, където тези наблюдения не са толкова отчетливо фиксирани. Според Блеър глобалната епоха е и нова комбинация от конкуренция и сътрудничество по важни теми, които изискват общи действия и реакции. За повече по тази тема вж. N. Fairclough, New Labour, New Language?, Routledge, London, 2000, pp. 23–31.
[12] V. Schmidt, 2013, Comparative Institutionalisms, стр. 121.
[13] За подобен вид критика вж. V. Schmidt, 2008, Discursive Institutionalism: The Explanatory Power of Ideas and Discourse, Annual Review of Political Science, 11: 303–326.