0
1463

Буден и в съня

Петър Керкелов

duermevela, най-новото заглавие на Петър Керкелов – премиера в програмата на Радиосимфониците с диригент Константин Добройков на 20 януари 2023 г.

Композиторът обяснява значения, възможни „подсказки“ в програмно есе. Там са забъркани митолого-фантасмагорични фигури. Старогръцкото πνεῦμα, Джойс, Брьогел Стари, Икар… Присъства и неугасима свещ. Изглежда повече предизвикателство!? Дори с подробностите за двете части на пиесата:

интерлюдия: танци в храма
епилог: свещи – птици – πνεῦμα

πνεῦμα – вдишай свежия въздух през прозореца на съня.

За мен важното е как лично влизаш в звуковата мистерия. Или реалност?

Когато нещо ново започва с интерлюдия, би трябвало да си въобразим нещо предишно, защо не и нещо последващо. (Не че не съществуват и самостоятелни пиеси с такова название.) Тук същественото е да навлезеш без предубеждения. Отворен към случващото се. А то изненадва с едва доловими дъхове на въртящи се от високото странни инструменти. Предположих, че са т.нар. маркучи, но после научих, че става дума за собствено изобретение на Керкелов. Той ми поясни: .. За съжаление не е мое изобретение. В оригиналния си вид е много древен инструмент, който се е използвал за комуникация, а после е навлязъл и като ритуален инструмент за инициация. Казва се wind wand или bullroarer. Всъщност е един ластик, който вибрира във въздуха при въртене.

Нищо чудно. Неведнъж е доказвал упорито нежелание да склони на обичайните оркестрови възможности. И така навлизаш в света, обозначен като „танци в храма“. За мен по-скоро вглеждане в изминалото. От детството през „Опит за крещене“, „Хоро“, та до „Свирачът и автомобилите“. Да, отчетливи са биещите ритми.  Както и да ги наричаме, те са повече от споменно наследство. Едва ли става дума за конкретна идентификация. Вживяваш се. Вътрешно влизаш в ритъма. После се оказва, че въздухът се разрежда или по-вероятно натоварва с жестове. Повторяеми модули, почти хипнотични. Разпознаваеми квазицитати. Или собствени „натрапчиви“ мотиви. Съдбовни удари, коментирани някак отстрани. Хубаво е, че цялата тази звукова философия диша. Движението въвлича…

(Предлагам любителски запис. Може да бъда опровергана!)

интерлюдия: танци в храма

Почти сигурна съм, че за всеки от присъстващите в столичната зала „България“ тогава бе така. Дочувайки смътно реплики на XIX век, малка френска песничка,  загатнати странни звуци за неизкушените… Работата е там, че няма нищо особено „странно“. То си е в едно и също време загадка и отговор. Друг е въпросът за уникалността на такъв композиторски подход. Оркестърът на пръв поглед е натоварен на предела. Оказва се, че няма нито един „излишен“ инструмент, който да изчаква отредените му паузи. Напротив – всъщност всеки е солиращ. Зависи само в кое положение на сцената се намира.

Тук е мястото да кажа колко съществена е ролята на диригента Константин Добройков. В ръцете му – съвършено нова партитура, така е и за музикантите. Трудността ѝ няма да коментирам. Трябва да имаш огромно самообладание и в същото време да възпламеняваш. Когато и колкото е необходимо. Имаше от всичко, а при оркестрантите улавях удоволствие от музицирането, от играта помежду им, от доверието и взаимността.


епилог: свещи – птици – πνεῦμα
πνεῦμα – вдишай свежия въздух през прозореца на съня

Трябва ли да има „прочит“ на това πνεῦμα? Означава най-малко две понятия. Предпочитам „дъх“. Една дишаща партитура, която обаче задава необичайни състояния. Наситени с образи и театър. Да, забележими са „театрални“ изпълнения. Всяка от групите в оркестъра има роля. „Замлъкналият“ внезапно щрайх, появата на сцената от всеки инструмент, били духови или ударно-клавишни. Отчетливо се различават. Което навежда на мисълта, че Керкелов е колкото композитор, не по-малко театрален и литературен медиум. По този повод си позволявам да припомня кратки откъси от наши пространни разговори преди години. Само негови думи:

(Как му въздействат литературни явления)

Много ми влияят. Значи първият е Джеймс Джойс. Аз не мисля, че без този човек мога да живея, и то защото неговите творби се доближават много повече до музика, отколкото до литература. Така ми се струва.


„Бдение над Финеган“ на Джеймс Джойс, да, тя е толкова абстрактна и въобще дали има история, или няма? Тоест има история, която в същото време не е история и винаги съм искал да я обвържа с един от любимите ми характери – Икар. Да я обвържа с легендата за Икар.


Музиката е вид карма, щото тя се случва единствено и само в момента, в който я чуеш. И след като моментът е преминал, нищо повече. Ти може да имаш някакви очаквания, но те са илюзорни. /…/
То сега всичко звучи много философски и вятърничаво, но аз наистина, честно ти казвам, вярвам, че музиката показва всички тия уроци.Те са абсолютно синтезирани в нейното протичане и в начина, по който ние мислим за нея, и преминаваме през нея. Това е всичко, тя е един синтезиран урок по всички тия елементи. Супер синтезиран, супер синтезирани едно в друго. И то се случва за единица време, супер кратко.


Аз сънувам постоянно музика. Постоянно музика, по някой път чужда, по някой път пък някаква такава, моя си музика. За съжаление тя звучи много хубаво насън, обаче събуждайки се, нищо не помня. Но тия моменти на представа, на летене някъде, това е, това е истинската красота и …

И после става страшно

Да!

Петър Керкелов преди години. Логично обяснение за неугасими подтици към сегашната му duermevela.

Финално: Не сме се виждали и чували доста отдавна. Позволих си да попитам кой е сега. Освен, че е „гражданин на Европа“.

Кой съм днес: пак търсещ мечтател, идеалист, който предпочита да напише нещо „трудно“, „невъзможно“ с аскетичната цел да се постигне особено звуково поле, вибрации от трептящи животи на несъществуващи души. Единствената разлика е, че по необяснима за мен причина се увличам по мажорни и минорни акорди, но поставени в непривични контексти. Чувам го много ясно, но не знам откъде идва. Тази пиеса е първата в това направление.

Иначе предстои ми да завърша пиеса за Les Cris de Paris , която ще запишем в Радио Франс този април. Поръчката е закъснялата вече точно десет години награда от Трибуната :)))[1] Пиесата за тях е „Змии и гълъби“, бестиарии за вокален квартет. Отново по сънища…. По Бестиариите на Аполинер, а текстовете са сюрреалистично разместени фрази от народни текстове по подбие на Rabbits на Дейвид Линч. Да, ще пиша музика за спектакъла „Антихрист“ по Емилиян Станев с режисьор Стилиян Петров в Народния театър. То не е точно музика за театър, а по-скоро опит за органична симбиоза между режисура, музика и сценография. Друг ангажимент е поръчка от Гьоте Институт-България за Песни на примитива I за глас, народен хор и live electronics. Вдъхновена от есето на Сирак Скитник „Тайната на примитива“. Идеята е да се опитам да напиша свои собствени народни песни, „личен фолклор“. Разбира се, през призмата на българското, но и най-после да се покаже още по-отчетливо моето разбиране за това как трябва да се работи с традиционен музикален материал – дивашко, директно, непринудено и освободено от канони.           

П.П. В момента Симфоничният оркестър на БНР записва студийно с Добройков произведението duermevela. Сигурно, ще е прецизирано. За мен живото изпълнение винаги е било предпочитано.

[1] Петър Керкелов печели през 2012 г. престижната награда на Международната трибуна на композитора в Стокхолм в категорията до 30 години с пиесата „Опит за крещене“. Б.р.