Начало Книги Библиосвят „Бунтувам се, следователно съществуваме”
Библиосвят

„Бунтувам се, следователно съществуваме”

Божидар Кунчев
21.12.2012
7003

                                                                                                                                     На Александра и Мартин

Бях  на осемнайсет години, когато прочетох „Чумата” на Албер Камю. Романът, според практиката, отнасяща се до западните автори, бе придружен от предговор. Авторът му казваше, че „Елза Триоле нарече Камю нещастен Чужденец и то не поради остроумна аналогия с героя на първия му роман. Нарече го Чужденец затова, защото въпреки своята смелост и честност, въпреки искреното си желание да намери отговор на въпросите, които вълнуват нашето съвремие, той не можа да стигне до голямата истина за човека – творец на историята.” След време, запознал се с творчеството на Камю и прочел доста за него, установих пак, че това мнение не беше вярно.

В есето си за Кафка писателят казваше: „В човешката участ — а тя неизменно е предмет на всяка литература — се съдържа изначална абсурдност, съчетана с неукротимо величие. Двете неща се препокриват по най-естествен начин. И двете се изразяват, нека го повторим, в смехотворното разделение между нашата духовна необузданост и преходните наслади на тялото. Абсурдът е в несъразмерно възнеслата се над тялото душа. Който се стреми да изрази този абсурд, трябва да му вдъхне живот, изграждайки плетеница от контрасти.” Тази мисъл ми откриваше същностното у Албер Камю. Изначалната абсурдност, както той разбираше съществуването, и литературата, която трябваше да я разреши като проблем, нетърпящ отлагане. При това не само с  бунта на изкуството. Духовната необузданост, сиреч това, заради което преминаваме  в непозволеното, за да позволим на чумния бацил да започне изтребването ни. Какво повече можеше да се каже. За мен Камю бе намерил истината за човека, за нас, които живеем в „десакрализираната история.”

Албер Камю осмисляше бунта като върховен акт на несъгласие със света, в който има несправедливост, смърт и абсурд. В „Чумата” проблемът бе за съвестта и човечността, за избора,  с който се спасява човешкия живот, за бунта срещу злото, въплътено в чумния бацил, за който Рийо казваше, че той „никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години (…) и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове(…)” Това се бе случило и през живота на Камю. Плъховете бяха излезли от подземията си, за да превърнат с войните, лагерите и терора Европа и света в огромно подземие на смъртта. Но Рийо от романа и Камю не отстъпиха пред „несправедливостта и насилието”. Нещастията не ги настроиха мизантропски и Камю чрез думите на доктор Рийо не забрави да изрази убеждението си, че „у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение.” Камю отново бе стигнал до „голямата истина” за човека, способен в превъплъщенията си да бъде и борец, и примирено същество, чието отчаяние и бездействие понякога е равнозначно на предателство спрямо живота. Способен и на бързата забрава, въпреки преживяната трагедия. Нещо повече, способен да отрече и трагедията. След като чумата бе отстъпила, хората, както пишеше Камю, „отричаха въпреки всяка очевидност, че сме живели в този безумен свят, където убийството на човека  бе станало такова всекидневие, както изтребването на мухите(…)”. Оттук и предупреждението му да не забравяме за неумиращия бацил на Злото. „Каещият се съдия” Кламанс от „Падането”, иначе образ, който възприемаме негативно, изтъкваше, че съвременният човек има две страсти: „идеите и блудството”. Помислил си „какво ще кажат за нас бъдещите историци”, пак с основание той отбелязваше: „Едно изречение ще им е достатъчно за съвременния човек: той блудстваше и четеше вестници.” Ще го цитирам и заради думите му: „Не чакайте Страшния съд. Той заседава всеки ден.” Не ми  беше трудно да разбера, че това бяха и думи на самия Камю. А съдът заседаваше заради абсурда в съществуването, короновало вместо разума пороците и  недъзите на човека, забравил за своята отговорност, за това, че трябва да бъде морално същество.

Той не приемаше бунта на революциите, ако те завършват с диктатура. На изкуството гледаше като на бунт, сътворяващ нова вселена: „Всеки бунт съдържа метафизично изискване за цялост, както и невъзможността да бъде тя постигната, и като следствие – създаването на вселена заместител. От тази гледна точка бунтът е създател на вселени. Същото важи и за изкуството. Направо казано, изискването на бунта е отчасти изискване естетическо.»

Непримиримостта на Камю задаваше основния тон в неговите творби. Тя се чувстваше още в „Митът за Сизиф”. Визиращ известния герой от митологията, Камю направи от него символ на непокорството. За Албер Камю Сизиф проповядваше „висша вярност, която отрича боговете и повдига скали.” Оставил Сизиф „в подножението на планината”, откъдето той пак щеше да започне привидно безсмисленото си действие, Камю твърдеше, че „Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Трябва да си представяме Сизиф щастлив.” С тази мисъл завършваше есето. Камю бе стигнал до „голямата истина за човека”, въпреки  цитираното твърдение, че не е успял. За него човекът създаваше себе си и твореше историята  с порива си към върховете, с отчаянието си, със своята непримиримост и с надеждата си.  Абсурдът съществуваше, но бунтът можеше и трябваше да го отрече. Камю го отрече заради вярата си в ценностите на хуманизма. Отрече го, тъй като за него убийството, терорът и словоблудството на редица от „интелектуалците” бяха нихилизъм. Написаното за абсурда бе провокираща метафора и пареща истина. Ако беше „нещастен Чужденец”, той нямаше да пише по този начин. Ако бе такъв, можеше да стане нихилист, резигниращ дух или нещо друго. И нямаше да каже истината, че „Ирационалното, човешкият стремеж и абсурдът, който изплува от тяхната среща, ето трите действащи лица на драмата, която по необходимост трябва да завърши според всичката логика, съдържаща се в едно ясно съществуване.” Ето как Албер Камю показа образно колизията между човека и света. Ирационалното, нашият стремеж и абсурдът, възникнал при техния сблъсък. Това бе в основата на съществуването и Камю ме убеждаваше, че е така.  Чужд на сухите понятия за сметка на точния и въздействащ образ, той представи трите лица на драмата. И аз също щях да ги възприема като  основни знаци на неговото мислене. За Албер Камю човекът  беше обречен да живее в „Този неотразим свят, където господстват противоречието, антиномията, тревогата или безсилието.” Това господство предизвикваше песимизма му. Със страстта на самопознанието, присъща и на предходниците му във френската моралистика, той разгадаваше душата и констатираше, че човекът е „разкъсван от своя порив към единство и ясното съзнание за  обграждащите го стени.”

Мислех си за неговите опоненти при скандала с „Разбунтуваният човек”. Кой от тях бе изпитал страстите, както ги изпитваше той? Кой от тях беше с неговото огромно чувство за отговорност пред човека? Въпреки болестта си той искаше да се включи в борбата срещу Франко. Заради болестта му не го взеха в армията, но като участник в Съпротивата той се бореше срещу нацизма. Сартр, критикувайки го в „Ле Тан Модерн” през 1952 г., казваше: „Вашият морал първоначално се промени в морализъм, днес той вече е само литература, утре може би ще бъде аморалност.” В преднамерената ефектност на тези думи нямаше друго освен лъжа и обида. Беше ги написал един човек, много далеч от истината за Камю. Недоразумение беше, че светът още свързваше имената на двамата, но той не бе разбрал, че моралът на Камю е така различен от морала на Сартр. Жан-Пол Сартр бе осъдил „Разбунтуваният човек”, една книга, разобличаваща и руския терор. Камю бе написал в есето си, че „руският комунизъм още със зараждането си открито претендира за световна империя.” Той го осъждаше, защото е поел „бремето на метафизичната амбиция, която това есе описва, построяването след смъртта на Бога на един град на най-сетне обожествения човек.” Мислейки за това, в което се превръща Русия след революцията, Камю казваше,че „човешката претенция за божественост избликва отново далеч по-сериозна и ефикасна под формата на рационалната Държава, такава каквато е построена в Русия.” Имайки предвид все същия терор, той написа и това: „След якобинската революция, която се опитваше да установи религията на добродетелта, за да основе на нея единството, ще последват циничните революции, били те десни или леви, които ще се опитат да завоюват единството на света, за да основат накрая религията на човека. Всичко, което принадлежеше на Бога, ще бъде занапред дадено на Цезар.”

Поканен след войната в Америка, Камю избра за тема на лекцията си „кризата на човешкото”, в която  казваше: “Тази криза е основана също върху невъзможността да се убеждава. Хората живеят и могат да живеят само ако запазват мисълта, че имат нещо общо помежду си(…)” Опонентите му в Париж от началото на 50-те години се бояха, че „Разбунтуваният човек” ще хвърли смут в работническата класа, вярваща в руския комунизъм. Те подменяха „живия човек с политическия”, а още в лекцията, прочетена в Америка,  Камю признаваше с болка, че „вече не са възможни индивидуални страсти, а само колективни, т.е. абстрактни страсти.” Непременно трябва да цитирам и пасажа от лекцията,  обясняващ  трагиката и на живота у нас, какъвто беше близо половин век. И същевременно звучащ и днес като предупреждение: „Голямото нещастие на нашето време е точно в това, че политиката претендира да ни снабдява с катехизис, с цялостна философия и понякога дори с начин, по който да се обичаме. Ролята на политиката е да сложи ред в нашия дом, а не да да се бърка във вътрешните ни проблеми.” Сартр бе повярвал в “колективните страсти”. Той едва ли познаваше “живия човек” от низините, откъдето бе дошъл Камю. Но в олевялата след войната Франция бе добре да пригласяш на онези, повярвали в Съветския съюз. Албер Камю не вярваше!

В “Разбунтуваният човек” той разглеждаще терора и диктатурата като форма на нихилизма. Камю казваше: „С това «всичко е позволено” започва действително историята на съвременния нихилизъм.» За него нихилизма бе извращение, безчовечност и крайна степен на посредствеността. Прицелна точка на Камю бяха неспособните да разберат историята и човека, подвластните на сляпата идея за преустройство на света, останали обаче с порока си да мразят и насилват. И натам Камю се прицелваше не само в «Разбунтуваният човек». Той познаваше човека и беше заявил с категоричност: «На посредствените хора тиранията им е много по-естествена, отколкото изкуството.» За Камю човекът трябваше да познава пределите си и да разбере какво му е позволено. Омерзен от «интелектуалците» с техния криворазбран хуманизъм,  той бе написал: «На нас ни липсва единственото човешко достойнство: верността към собствените ни предели, проникновената любов към собственото ни положение.” А също и това: „В признатото невежество, в отричането на фанатизма, съзнанието за пределите на света и човека, любимия образ и на края красотата – ето лагера, в който ще се присъединим към гърците.” За Камю щастието не можеше да се постигне с утопиите и социалното инженерство. Според него човекът трябваше, ако не може друго, поне да се опита според силите си да намали страданието, което вижда. Той бе съзрял онзи червей на съмнението, но и на страха и равнодушието, загнездил се в „човешкото сърце“. Неговите книги и животът му не забравиха нито веднъж за страданието. Заради него той беше в Съпротивата и заради него бе конфликтът  му със Сартр. Камю страдаше заради станалото в Алжир и бе допуснал, че трагедията може да се предотврати. Драматичното в епохата му го предизвика да каже,  че „каквито и да са нашите лични слабости, благородството на нашата работа се корени в два трудни за изпълнение императива: отхвърляне на лъжата и съпротива против потисничеството.“

Нелепост и провокация от страна на епохата му беше и атаката срещу  „Разбунтуваният човек”. Онези, които го критикуваха, не разбраха  правотата му. Те бяха лишени от интелектуална съвест и чувството за отговорност. Ударът на Сартр и привържениците му беше с тежки последствия, както го твърдят биографите на Камю. Измъчван от връхлетялата го несправедливост, той щеше да се съвземе след много време. Но Албер Камю наистина беше правият. Той щеше да продължи напред със силата на самотата си и със своето чувство за солидарност. Той щеше да страда заради жертвите на унгарското въстание от 1956 г. и да им помага с пари.

Съчетание на „самота” и солидарност” и не чужденец, а само чужд на онова, което причинява отчаянието. Или, както писаха някога за него във Франция, Камю е „самотният човек, който се обръща към другите хора, също самотници. Неговият морал е твърде далечен от традиционния, но това е морал…Той е революционер на интелекта и чистотата. Неговата позиция е безупречна. Неговата откровеност и пламенност са завладяващи…” Албер Камю – една вдъхновяваща съдба,  закриляна от средиземноморското слънце. Албер Камю, който дишаше по-леко  при спомена за уханията на родното море. Мъдрец, препоръчал да живеем с мярата на гърците, почитали еднакво разума и боговете. Сърце,  изпитващо омраза само към фанатизма и режимите, погубващи човека. Албер Камю, за когото човекът беше “единственото творение, което отказва да бъде това, което е.”

Много пъти се връщах към „Чужденецът”, „Митът за Сизиф”, „Разбунтуваният човек”, „Падането”, „Последният човек”, пиесите, разказите и есетата, дневника на Камю… „Разбунтуваният човек”  не можеше да излезе у нас преди 1989 г. Запознат добре с философията на терора, превърнат в държавна политика,  писателят му бе посветил много страници. Те подсещаха директно и за терора в страната, където живеех. Албер Камю беше сред го­ле­ми­те творци, писали за гос­под­с­т­вото на историята. За него Историята бе  ус­т­ре­мът ни към свобода, за­вър­ш­ващ с робство. Тя по­ка­заше, че усилията да се про­ме­ни све­тът обикновено за­вър­ш­ват с кръвопролития. В съзвучие с тревогите му беше и тревогата на други  творци.  Октавио Пас например казваше, че  “нито една цивилизация в миналото не е била управлявана от толкова сляпа, механична и разрушителна съдба.“

Камю жи­ве­еше с чув­с­т­вото за природата, без ко­ято ня­ма­ше да по­не­се ударите на историята и живота. Камю написа много по те­ма­та за „кри­за­та на чо­веш­ко­то“: „Ние ис­ка­ме да ви­дим чо­веш­ка­та участ такава, как­ва­то е. А как­ва е тя, зна­ем мно­го добре. Това е та­зи ужас­на участ, ко­ято изис­к­ва ка­та­фал­ки за тру­повете, и е не­об­хо­ди­мо да из­ми­нат ве­ко­ве от Исто­рията, за да доп­ри­не­сат до­ри за съв­сем мал­ко из­ме­не­ние на чо­веш­ка­та съд­ба.“ Познавайки „незавършения характер на човешката участ поради смъртта“, Камю тръгна от идеите за абсурда и бунта, за да намери в любовта търсения смисъл на живота. Той предпочете историята пред вечността и не защото я обичаше, а защото знаеше, че само там, като отречем въображаемите закономерности, които й налагат,  ще си помогнем. В диалог с времето, приласкан  от спомена за бедното си, но щастливо детство и юношество с  морето и алжирските плажове,  самотен и непримирим,  той вярваше, че „истината предстои да се изгражда, както любовта, както интелигентността“. Отговорността му пред човека му носеше страдания, за които казваше, че са предизвикани от нейната „прекаленост.”  Заради тази отговорност годините му бяха и непоносими “нощи в Гетсиманската градина”. Но колкото и трудно да ги понасяше, Камю ги  издържа със силата на просветления си стоицизъм. Истината за човека и живота го гнетяха, но той бе писал, че “смазващите истини загиват, щом бъдат разпознати.”

В предговора към “Чумата”, за който споменах, се цитираше и Камю от „Митът за Сизиф”: ”Ставане, трамвай, четири часа работа, ядене, спане и понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота със същия ритъм; не е трудно дълго да следваш този път. Само че някой ден изниква въпросът: „Защо?” и всичко започва оттогава.” Спомням си въздействието на тези думи. Те се врязаха в съзнанието ми, защото изпитвах нещо, каращо ме да търся смисъла извън обичайното. Усещах, че нещо не е, както трябва да бъде.  Дразнеше ме сивата действителност. Измъчваше ме липсата на книгите,  за които знаех, че ги няма в книжарниците. „Ставане, трамвай, четири часа работа…” – това ли ми предстоеше и на мен? Трябваше да продължа образованието си,  мечтаех за това, което исках да стана. Но прочел думите на Камю, си казах:“Ами сигурно и пред мен някога ще изникне въпросът „Защо?”.

Албер Камю казваше в „Митът за Сизиф”: “случва се декорите да се сгромолясат.” Той твърдеше, че “усещането за безсмислие може да порази всеки човек на завоя на някоя улица.” Камю имаше предвид потреса, когато разбираме, че съществуването е абсурдно. Това разтърсващо чувство означаваше, че сме останали  без опора, че ни липсва истината, за да бъде животът ни автентичен. Разбрали сме, че досега животът ни е бил тривиалност, банални страхове и грижи. И сме разбрали, че сме в ситуацията на избор, за да кажем „да” на примирението или на бунта. За това с ъ б и т и е  Албер Камю пишеше, че тогава „съдбата на човека добива своя окончателен смисъл.”

Албер Камю търсеше формулите, придаващи смисъл на живота. Междувременно бе признал истината за “смъртта без всякаква надежда”. Една  от  формулите му беше любовта, която трябваше да бъде тема на поредния етап в творчеството му. Но смъртта му попречи да пише за нея. Камю остана верен на себе си, каквото и да бе преживял. Опората намираше и в онези няколко думи, нарекъл ги „любими”. Те бяха: „Мир, болка, земя, майка, хора, пустиня, чест, нищета, лято, море.” Камю живееше с тях, с реалностите, които те представяха. Живееше с противоречията си, които бе осъзнал и за някои от които се упрекваше с голяма строгост. Живееше със страстите си на един обвързан, ангажиран, достоен човек на времето си, което приемаше и отхвърляше със страст, която равнодушните и примирените не познават. Смисълът и безсмислието предизвикваха постоянно страстите му. За него големият въпрос беше да узнае „дали можеш да живееш със своите страсти, дали можеш да приемеш техния фундаментален закон, изгарящ сърцето, което те същевременно опияняват.” Албер Камю можеше. За себе си казваше, че не е философ, защото не вярва „достатъчно в разума”, за да повярва в “някаква система”. Но „Митът за Сизиф” и „Разбунтуваният човек” бяха дело на оригинален мислител с признат принос в екзистенциалната философия. Какво значение имаше, че някои го упрекваха в пропуски във философската му култура. Той не вярваше в системите на спекулативното мислене, а пропуските се компенсираха от находките на самобитния му ум.  Ако понякога се беше чувствал  чужд   на себе си и на света, дължеше се на света, притежаващ “като единствено оръжие мисъл, която се самоотрича при всяко потвърждение.” Албер Камю се питаше „що за участ е това, щом ми носи покой само ако се откажа да зная и да живея, щом при нея атаките на копнежа за завоевание се спират от предизвикателни стени?” Но Камю не можеше да се откаже. Безпокойството му беше негова съдба. Докъдето и да стигаше, разсъждавайки за човека, за „мълчанието” на света, за относителното и абсолютното, той не искаше да отиде извън границите на човешкото. Почиташе Паскал, беше “потресен” от него, както се изразяваше. Казваше за него, че е “най-великият от всички – и вчера, и днес”. Но оставаше дотук, за да не повярва като него. Но и в това отношение Камю приличаше само на себе си, споделяйки:  „Често прочитам, че съм атеист, слушам как говорят за моя атеизъм. А на мен тези думи нищо не ми говорят, те са за мен безсмислени. Аз и в Бога не вярвам, и не съм атеист.” Защо го казваше? В „Митът за Сизиф” беше писал, че единственият сериозен философски проблем е самоубийството. Бе написал също, че “смисълът на живота е най-неотложният въпрос”. Знаеше, че в “една вселена, внезапно лишена от илюзии и светлина,  човек се чувства чужденец.” Посочил бе, че тема на есето му “Митът за Сизиф” е също  отбраната   срещу  смъртта, тоест надеждата. „Надежда за друг живот, който трябва да бъде „заслужен”, или хитруване на тези, които живеят не заради самия живот, а за някаква голяма идея, която го надхвърля, възвисява го, дава му смисъл и го представя лъжливо.” Размишлявах върху споделеното от Камю, за да разбера, че и по тези въпроси – за смисъла, за смъртта и самоубийството, за абсурда и надеждата, за Бог  – а безспорно те са най-важните – Албер Камю бе пожелал да бъде пределно честен. Неговата благодат беше в изключителната му честност, в нагласата му да посрещне истината за човешката участ само с разума си и с това, което му нашепва сърцето. Смъртта беше за него „оскърбителна”. Мисълта за смъртта го измъчваше и той искаше да се примири със съществуването й. Заради смъртта Камю бе написал: „Историята на човечеството е история на митовете, с които хората са се опитвали да прикрият тази реалност. Изчезването на традиционните митове е довело до това, че човечеството е обхванато от гърчове, защото смъртта стана безизходна. И все пак никаква човешка истина не е възможна, ако в края на краищата не се признае смъртта без всякаква надежда. Става дума за това, че трябва да се признае съществуването на предел, но не със сляпо смирение, а с напрежението на цялото ти същество, което ще означава и придобиването на равновесие.” Камю бе предпочел предела, но без сляпото смирение. Заедно със Сизиф буташе нагоре камъка, осъзнал безплодността на усилието си. Но той не мислеше толкова за него,  защото бе обладан докрая от порива си към върховете. В този порив беше вярата му в разума, но и за него, както смяташе, имаше предел. В порива му бяха неговите съмнения, както и волята му да се придържа към конкретиката на човешкия живот. Знаеше, че историята е десакрализирана, но свещеното оставаше за него с образите на майката и слънцето, на морето и бунта, на истината, че дори и при срутените декори смисълът е налице.  Той, както бе писал, беше в защитата на човека винаги и най-вече по време на поредната чумна епидемия. Философът Конт-Спонвил, размишлявал за абсурда, като има предвид и тезата на Камю в “Митът за Сизиф”, казваше, че „Смисълът е винаги другаде, а ние сме винаги тук. Мъдрецът се познава по това, че е престанал да търси смисъл не защото е можел да го открие, а защото истината му стига: защото всичко му стига и няма нищо друго!” Мисля, че тези думи обясняват вярата и безверието на Камю. Той, ако продължа да цитирам Конт-Спонвил, бе казал своето “да”, “не защото всичко е добро, а защото съществува.” Такова бе неговото “приемане” на света и Конт-Спонвил, разтълкувал вярно този драматичен акт у Камю, отбелязваше още, че “приемането включва в себе си бунта. Когато в края на  М и т ъ т   з а  С и з и ф  Камю пише:”Съдя, че всичко е добро, казва Едип, и тази дума е свещена”(…), това не е в смисъл, че Камю предварително е осъдил Разбунтувания човек. Точно обратното! Да кажеш да на света означава също да кажеш да на бунта на човека в света. Абсурдът е начална точка, бунтът – средна, а приемането на всичко (разбирано като ведрост, мъдрост, любов), включително на абсурда и бунта, е крайната точка на пристигане. Тази крайна точка не отменя пътя: тя е самият път, доколкото сме способни да го изминем в цялост.”

„Жаждата за близост, която се таи в човешкото сърце.” С тази жажда Камю премина през живота си, наситен с прозрения и страсти, с творчество, любов и самота, но и с надежда. Редактор в “Галимар”, свързан с театъра още от времето на младостта си, драматург с пиеси, играни навсякъде по света, очакващ в края на живота си  Андре Марло да му предостави театър, който да ръководи, есеист и публицист, ярка фигура сред европейските интелектуалци, писател и философ… И неподражаемо човечен заради неутолимата му „жажда за близост”. Колкото и да се беше измъчвал, той бе намерил близост в лицето на  необикновени и съвсем обикновени хора.  „Жаждата за близост” бе и заради пресъхналите извори на човечност, заради майка му, останала в Алжир, заради неговите разочарования от левите, които му ставаха все по-чужди. Това бе и неговата жажда. „Да чувстваме, и да чувстваме на тази земя. Настоящият миг, редуването на настоящите мигове пред една непрестанно съзнателна душа.” Жаждата му като копнеж по земята, където се бе родил, със синьото небе над нея, с нейните пясъци, с морето. Близко до Марсилия, стъпил на една скала, откъдето се любувах на Средиземно море, аз се взирах в далечината. Някъде отвъд хоризонта беше алжирският бряг, където Мьорсо от „Чужденецът” бе извършил убийството, за да почука „на вратата на нещастието”. Брегът на младия Камю, който беше идвал там често, за да плува дълго в морето. Още тогава той бе „непрестанно съзнателна душа”. Не трябваше много въображение, за да си представя брега от другата страна на морето и онзи Алжир на Камю, за който казваше: „В Алжир единството намира израз в слънцето и морето. То се чувства в сърцето чрез вкуса към плътта, в който се крие горчивината и величието му. Тук научих, че няма щастие извън човека, няма вечност вън от колелото на дните”.

Да искаш, означаваше за него „да създаваш парадокси.” Парадоксите създаваше и самият живот, иначе той нямаше да има „лице и опако”. Заради това приемане на парадоксите Камю твърдеше, че „Няма любов към живота без отчаяние от него.” Израснал в нищета, изгубил баща си през войната, с неграмотна майка, но и своевременно оценен от своите учители, той се бе появил на света, за да стане  личност  и за да  му се възхищават и да го обичат. Авторите, написали книги за творчеството и живота му, не криеха възхищението си. В „Камю, моя любов” Елизабет Хоз пишеше: „Отново и отново се възхищавам на честността му, която свикнах да приемам като знак за неговата увереност. Заедно с чувството му за отговорност тази негова честност е най-важната му черта.”

И аз като Хоз  живях години наред с неговия образ. Озовал се във Франция за пръв път, мислех най-много за него. Колко радостен бях, когато френският ми приятел Филип предложи да отидем в Лурмарен. В това малко селище, с пари от Нобеловата награда, връчена му през 1957 г., Камю си беше купил къща. Бе поискал да се засели тук, защото небето и земята щяха да му напомнят за Алжир. Улицата, на която е къщата, носеше неговото име. Попаднах и в ресторантчето, украсено с негови снимки. Камю го бе посещавал, връщайки се от Париж в Лурмарен. При първото ми отиване в Лурмарен разговарях с една възрастна жена, чийто дом бе съвсем близо до къщата на Камю. Тя го беше познавала. Каза ми за погребението на Камю, за сина му, който живее в Париж, и за дъщеря му Катрин, стопанка на лурмаренската къща. Видях и гроба му, на който хората оставят камъчета и цветя. Тъжно ми беше, но същевременно се радвах, че крача по неговите места.

Албер Камю ми даде надежда. От моето „Защо?” изчезна прекомерното безпокойство. Напуснеше ли ме надеждата, писателят ме утешаваше, казвайки ми: ”Да бъдеш лишен от надежда, не означава да бъдеш обезнадежден. Пламъците на земята струват толкова, колкото и небесните ухания”. Той ме подкрепяше и с мисълта си, че „в този свят творението е единствената възможност да поддържаме своя разсъдък и да бележим неговите лутания. Да твориш, означава да живееш два пъти”. Книгите на Камю, богати на идеи за човека, изкуството и съвременния свят, убеждаваха и мен, че наистина „Творчеството е изискване за цялост и е отрицание на света. Но то отрича света заради това, което му липсва,  и в името на това, което понякога то е.”

В едно интервю той споделяше: „Само по себе си изкуството не може, естествено, да ни даде възраждането, включващо справедливостта и свободата. Но без него възраждането няма в какво да се влее”. А в есето си „Изгнанието на Елена” писателят споделяше мнението си, че смисълът на историята на бъдещето е в „борбата между творчеството и инквизицията”. Истинен, както винаги, и с тези мисли той ме обогатяваше. Живеех с книгите му, слушах от запис как чете „Чужденецът”, в интернет открих много филми, показващи го жив, засмян или пък говорещ за театъра. Видях и кадрите с погребението му, изкопания гроб, където щяха да положат ковчега с мъртвия, който отдавна беше станал безсмъртен.  Отивах ли в Париж, бързах да стигна до двете прочути кафенета, посещавани от него. Мислех си, че тъкмо той беше редактор на сътвореното от Симон Вейл, че бе редактор на “Комба” по време на Съпротивата и след нея. Представях си момента, когато, вървейки на улицата с Мария Казарес, немците ги спират и как по чудо двамата се спасяват, защото бързо скрили броевете на вестника.  Винаги и навсякъде той бе живял с мисълта си, че „работата е да умреш непримирил се, а не в съгласие”. И нелепата му смърт убеждаваше, че си отиде от живота непримирим. В пътната му чанта бяха намерили книга на Ницше и ръкописа на романа, който пишеше. След много време дъщеря му Катрин щеше да го издаде. И този роман  говореше за неговата непримиримост.

Имах чувството, че съм го познавал. Особено силно то беше, когато четях дневника му, по-точно „тетрадките”, в които е записвал съжденията си, замислите за книги, своите преживявания. И там се натъквах на неговите сблъсъци с „мълчанието” на света. В „тетрадките” му  беше пак неговата мисъл, диреща  „ред сред хаоса и единство сред това, което убягва и изчезва.”

Уилям Фокнър, когото Камю ценеше много, бе написал за него: „И в мига, когато връхлиташе върху дървото, той продължаваше да търси и пита себе си. Не мисля, че в светкавицата на онзи миг е намерил отговора. Не мисля, че някой е в състояние да намери отговорите, вярвам само, че трябва винаги, непрекъснато да има някой крехък участник в човешкия абсурд, който да ги търси. Тези хора никога не са много по едно и също време. Но винаги има поне един някъде и това всякога ще е достатъчно, за да ни спаси всичките.”

За мен този „един” беше и остава  Албер Камю. И в онова лято, когато бях на гроба му за втори път, мълчах. Излязъл от гробището, тръгнах по улицата, от която се виждаше неговата къща с терасата. Имах усещането, че всичко около мен бе съхранило някогашния си облик. Само него го нямаше, но пък образът му беше пак пред очите ми. Вървях към колата, с която щях да напусна Лурмарен, и сякаш чувах гласа му, който ми казваше:  „Аз не се оплаквам, понеже виждам как се раждам.” И „Бунтувам се, следователно ние съществуваме.”

15 декември 2012 г.

Божидар Кунчев
21.12.2012

Свързани статии

Още от автора