1
1376

Буренът на нощите

Париж, 60-те години. Един мъж тръгва по следите на жената, в която е бил влюбен преди четиридесет години…Това е сюжетът на новия роман на Патрик Модиано, излязъл във Франция през октомври тази година. Заглавието му, Буренът на нощите, е заимствано от стих на руския поет Осип Манделщам. Младата загадъчна жена се казва Дани, миналото й е тъмно и доста съмнително, а обкръжението й меко казано подозрително. Един ден тя изчезва при неясни обстоятелства.

Действието се развива основно в мрачния и опасен XIII-ти район на Париж. Героят, изцяло обзет от желанието си да открие жената, която е обичал, бавно и постепенно потъва в спомени. Както във всеки роман на Модиано, и тук се усеща стаената тъга и меланхолия. Неговите персонажи ни показват и внушават, че са необходими години, често дори десетилетия, за да разберем, че сме обичали истински, а когато го осъзнаем, вече е твърде късно.

Патрик Модиано (род.1945 г.) е сред най-известните и обичани френски автори. На български са преведени романите му Нощна стража, Улица „Тъмните магазинчета”, Вила „Тъга”, Недели през август, Младост, Сватбено пътешествие и др.

 

Патрик Модиано: Забравата е същината на романа, не паметта

 

 

В новия ви роман Буренът на нощите, действието отново се развива в Париж през 60-те години. Отново героят тръгва по следите на изчезналата си любима…Говори се, че всъщност винаги пишете една и съща книга. Какво мислите за това?

Често имам усещането, че книгата, която току-що съм написал, не е напълно готова и завършена. И тъй като не мога да се върна назад и да я пренапиша, започвам нова, която по някакъв начин да завърши предходната. Съвсем естествено се случва да взема от нея определени сцени и моменти, за да ги доразвия. В тези повторения има нещо хипнотично и вълшебно. Не си давам сметка за това, докато пиша, никога не препрочитам предишните си книги, защото това би попречило на работата ми…Знаете ли, наистина е трудно да запазиш ума си бистър и ясен, докато пишеш нещо ново. Може би повторението идва от факта, че непрекъснато мисля за един определен момент от живота си, което много ме измъчва.

На няколко пъти местата, епохите и персонажите се преплитат в съзнанието на разказвача. Може ли да се каже, че живеем в някаква форма на постоянно повторение, че историята, която четем, се е случвала и преди?

Може би това важи най-вече за големите градове, където нищо не изчезва напълно, дори улиците вече да не са същите или някои квартали да не съществуват вече повече от 30 години. Но присъствието им продължава да се усеща.

В романа често се споменават книги на почти неизвестни автори – Антъни Хоуп, Осер Варсавски, Тристан Корбиер. Припомняйки, дори бегло, тези автори, опитвате ли се да заявите, че забравата не съществува? 

Мисля, че точно това е, което се опитвам да изразя в романите си: да преминеш през първоначалният слой на забравата, за да стигнеш до момента, в който времето става напълно прозрачно и безплътно, точно както самолетът успява да се извиси над облаците и да достигне безкрайната синевата на небето.

Във филм на Уди Алън един от героите си задава въпроса дали споменът представлява нещо, което може да бъде съхранено или нещо, което бива безвъзвратно изгубено. Във вашия роман спомените на разказвача не са ли едновременно запазени и изгубени?

 Да, спомените му са всичко, което е успял да запази и в същото време да изгуби. Мисля, че именно това усещане се опитах да изразя: тази смесица от забрава и памет. Напомня ми за заглавието на една стихосбирка на Паул Целан: Мак и памет, където макът символизира съня и забравата.

Коя е загадъчната жена, която героите ви се опитват да намерят във всяка следваща ваша книга? 

Това е същата жена, която по призрачен начин се появява във всеки един от романите ми. Тя е като стара фотография, проядена от мухъла на времето и забравата. Именно забравата е същината на проблема, не паметта. Може да си бил много близък с даден човек, но след години той да ти се стори лишен от цялост и завършеност, от спомена за него да липсват основни фрагменти. Точно тези фрагменти на забравата ме вълнуват най-силно.

 

                                 Буренът на нощите

           

                                                  (откъс)

 

И въпреки всичко не бях сънувал. Улавям се как понякога вървя по улицата и произнасям тези думи, сякаш чувам нечий чужд глас. Като шепот. Припомням си имена, лица, някои подробности. Няма вече с кого да разговарям за онези събития. Може би са останали още един или двама живи свидетели. Но те със сигурност са забравили всичко. И накрая остава въпросът дали наистина е имало свидетели.

Не, не е било сън.  Доказва го черният тефтер, пълен с бележки. В цялата тази неяснота се нуждая от точни и конкретни думи, ето защо поглеждам в речника. Бележка: кратко означение, което пишем, за да се подсетим за нещо. Върху страниците на тефтера следват едно след друго имена, телефонни номера, дати за срещи, също и кратки текстове, които може би не са съвсем лишени от литературна стойност. Но в каква категория бих могъл да ги определя? Дневник? Фрагменти от спомени? В тефтера откривам още преписани от вестници обяви. Изгубени кучета. Обзавеждане за апартаменти. Предложения за работа. Ясновидки.

Сред всички тези бележки някои се открояват повече от други. Най-вече когато наоколо е напълно тихо. От дълго време телефонът не е иззвънявал. И никой няма да почука на вратата. Може би мислят, че съм умрял. Сам съм, изпълнен със съсредоточена и трескава напрегнатост, сякаш се опитвам да уловя сигналите на морзовата азбука, които, някъде от много далеч, някой непознат ми изпраща. Разбира се, много от тези сигнали са неясни и колкото и да се старая да ги разшифровам, те се изгубват завинаги. Но няколко имена ясно се открояват в тишината и върху бялата страница…Дани, Пол Шастание, Агамури, Дювелз, Жерар Марсиано, „Жорж”, хотел „Юник”, улица „Монпарнас”…Доколкото си спомням, винаги съм се чувствал неспокоен в този квартал. Онзи ден минах оттам случайно. Обзе ме странно усещане. Причината не беше безвъзвратно отлетялото време, ами чувството, че сякаш не аз, а някакво друго същество, мой близнак, се разхождаше из квартала. Този двойник бе все така млад и продължаваше да изживява в най-малки подробности събитията, които ми се случиха тук преди много години.

Защо навремето изпитвах онази постоянна и неясна тревога? Дали причината не е била в тези няколко улички, водещи единствено към една изоставена гара и едно гробище? Изведнъж те ми се сториха съвършено безобидни. Фасадите им бяха сменили цвета си. Бяха много по-светли. Нищо кой знае колко забележително. Едно напълно неутрално пространство. Наистина ли беше възможно да съществува мой двойник, който някога съм оставил тук и който продължава да живее според старите ми привички, да повтаря старите ми жестове и да върви по същите тези улици, и така без да спира, до края на вечността? Не, тук не беше останало нищо от нас. Времето беше заличило всичко. Кварталът беше обновен, по-чист и спретнат, сякаш изникнал на мястото на стара индустриална зона. Повечето сгради бяха останали непроменени и създаваха неизменното усещане, че стоиш пред препарирано куче, което някога е било твое и което си обичал с цялото си сърце.

Представяне и превод от френски: Мина Петрова

1 коментар

  1. Най-надареният стилист на нашето време пише все една и съща книга и става все по-добър.Не вярвах че ще го издадат още веднъж след толкова години.
    Модиано е неповторим.Няма друг като него.